Житие на св. Седем мъченици Макавеи, майка им Соломония и учителят им Елеазар

Втора книга Макавейска в св. Библия ни предава трогателно повествование за страданията и поразителната твърдост на духа у старозаветните мъченици, умрели около 180 години преди Рождество Христово.

След като се върнали от вавилонския плен, юдеите, изпитани чрез тежко бедствие, останали за известно време верни на Бога. Гнусели се от идолопоклонство и точно изпълнявали закона, даден им от Господа чрез Мойсей. Постепенно обаче те взели да изпадат в пороци. Влизали в съюз с околните езически народи и под тяхно влияние почнали да възприемат обичаи, противни на закона Господен. Тогава Господ отново ги наказал чрез жестоки бедствия.

Сирийският цар Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил храма, убил голямо множество люде и продал в робство около 40 000 човека. Като желаел да въведе идолопоклонство в Йерусалим, той със заплахи запрещавал на юдеите да извършват свое богослужение и да спазват съботния ден, изгарял в огън свещените книги и най-после осквернил храма, като поставил в него кумири на Юпитер. Той заставил юдеите да принасят жертви на езическите богове и да ядат жертвоприношението. Ужас обзел нещастните. Мнозина избягали от Йерусалим и се укривали в пещери и долини. Приемали по-скоро да търпят всякакви лишения, отколкото да отстъпят от своя закон. Но войниците на Антиох навсякъде ги преследвали и убивали. Тежкото бедствие отново възпламенило вярата на юдеите. Те разбрали, че Господ справедливо ги наказва, затова безропотно се покорили на Неговата воля. Писателят на втора книга Макавейска, след като разказва за бедствията на юдеите, прибавя: “Моля ония, които биха чели тая книга, да се не плашат от тия напасти и да разберат, че тия страдания служат не за погубване, а за вразумяване на нашия род. Защото самото това, че на нечествците се не дава много време, а скоро се подлагат на наказание, е знак за голямо благодеяние. Господ не чака нас тъй дълго търпеливо, както другите народи, които наказва, когато натрупат много грехове. С нас не тъй постъпва Той, а ни наказва, преди да достигнем върха на греховете. Той никога не отдалечава от нас милостта Си и наказвайки със злочестини, не изоставя Своя народ.”


Късче пустиня в сърцето на Атика

ГЕОРГИ КУЦОДЯКОС

Християнството е предложение за живот, но не по силата на готова рецепта, не като индивидуално духовно благоустрояване, нито е спокойствие на съвестта, което се поражда от спазването на външни образци. Но е „борба, за да стане човекът истински, да може да счупи ограниченията на индивидуализма си и да отвори себе си реално към другия”. Сред многобройните лица, които непрестанно потвърждават това свидетелство на Църквата през историята, са и юродивите заради Христос“. Какво точно представляват обаче тези хора?

„Осъзнаваме, че юродивият ни е чужд. Той е свободен от обичайните връзки на семейния живот: „не е ничий син, не е ничий брат, не е ничий баща” – той е бездомен, скитащ, често пъти изгнаник. Обикновено не е пустинник и прекарва живота си сред другите хора. Но при това им остава по един или друг начин чужд, изгнаник, в периферията на организираното общество, в света, но „не от света”. Юродивият е свободен, той е чужденец – и следователно е способен да изпълни в обществото истинска пророческа роля”[1].

Труд, молитва и вяра. Игумения Златка Козарева (+ 2003 г.)

Радка Рашкова
Манастирът „Св. вмчк Мина“ се намира близо край гр. София. Той е отворен дом на Бога за всяка душа и всяко сърце.

Спирам пред скромната телена врата с метален кръст. Свеждам глава с дълбока признателност пред Бога, че ми е дадена възможност да посещавам това свято и чисто място, правя кръстен знак и влизам. Вятърът ме поздравява чрез нежно шумолене в листата на брезите, които като стражи заграждат постланата с обикновени бели плочки пътека. Минавам бавно по нея и влизам във вътрешния двор. Погледът ми се отправя към безоблачното синьо небе, преминава през щъркеловото гнездо върху камбанарията на храма „Св. вмчк Мина“ и спира в градината с прекрасните цветя, които цъфтят тук от ранна пролет до късна есен.
По средата на това цветно море, опряна на циментовото корито на чешмата с тояжка в ръка, стои една слабичка фина жена, облечена в черно.

Това е тя, майка Златка, игуменката на манастира, отдала целия си живот в служба на Бога и в моление за човешките души. Целувам с дълбоко уважение и признателност подадената ми за поздрав десница. Колко голямо сърце има тази жена, за да побере в него болката и мъката на човешките страдащи души, пристъпващи прага на манастира! Колко голяма сила се крие в нея, за да може да застане пред строгия и проницателен поглед на св. великомъченик Мина и
да измоли от него застъпничество пред Бога за прошка на греховете ни, за помощ във всяка нужда или за благословия в житейския ни път.

Неспирен е потокът. Идват десетки, а в празнични дни – стотици хора. На всеки майка Златка помага и посочва верния път – Пътя към Бога.

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан. 17:3).

Истина, която тя е разбрала много рано. Истина, която тя оставя като завет към всички души в този свят.

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

Старецът Паисий (Езнепидис) от Света Гора е подвижник на правословното монашество от ново време (роден 1924 г. – починал 1994 г.).

У нас отец Паисий стана известен първоначално чрез отделни публикации за него и на негови поучения в „Църковен вестник“. През последните три години българският атонски манастир „св. Георги – Зограф“ издаде две книги за стареца – „Старецът Паисий от Св. Гора“ на йеромонах Христодулос и „Да превърнеш чуждата болка в своя“ на отец Дионисиос Тацис и авторската книга „Светогорски отци и светогорски живот“, част от издателската програма на манастира. Бързото изчерпване на тези книги ясно показа колко навременно и необходимо е било словото на стареца Паисий да достигне до православните християни в България , а и до всички, желаещи да се докоснат до неизчерпаемата съкровищница на православната духовност.

Подобно на св. ап. Павел, старецът Паисий е „избран съд“ (Деан. 9:15) за делото на Христовото благовестие. Още от малък „сърцето и умът“ му са „всецяло отдадени на Христос и на Пресвета Богородица и силното желание да стане монах изпълваше целия му живот“ („Старецът Паисий…“). Това желание не угасва в него дори в годините, когато е в армията, и веднага след като отбива военната си служба заминава за Атон. Годината е 1950. Четири години по-късно той е постриган за монах с името Аверкий в манастира Есфигмен.

Христос между Изтока и Запада

Св. Николай Сръбски

Когато азиатецът чете Христовото Евангелие, той казва: „Ето, Този е наш — азиатец, постник, молитвеник, мъдрец и чудотворец“.

Когато европеецът чете Христовото Евангелие, той твърди: „Ето, Той е наш човек, европеец, активен учител, бърз помощник на хората, добротворец, лекар, сиропитател, хуманист, деен човек“.

Какъв е тогава Христос? Дали е азиатец или пък европеец, източен или западен човек? Наистина, Той е и едното, и другото. Той е източен Човек в най-висока мяра, и западен Човек в най-висока степен. Той е източен над Изтока и западен над Запада. Негова е цялата земя и всички земни краища.

Трансцедентността е особеност на Изтока, натурализмът — на Запада. Източният човек седи с кръстосани нозе в размисъл за вечното, а западният е с нозе, убити от търчане по преходното. И кой от тях е по-близо до Христа? И двамата са еднакво отдалечени от Христа. Христос стои над Изтока и Запада.

Изтокът дотолкова се углъбява в мисли, че няма време за усилна дейност. Западът пък дотолкова е зает с дейности, че няма време за размисли. А тези две неща са у Господа Иисуса Христа и то в пълна и съвършена мяра, тъй че Той превъзхожда и Изтока, и Запада. Той стои над Изтока и Запада.

Евангелската проповед в Древна Англия и английските светии

Интервю с протойерей Андрю Филипс, английски свещеник от Руската задгранична църква – Московска патриаршия, автор на книгата Православното християнство и Древната църква в Англия

– Отец Андрю, нека започнем нашето интервю от там, че вие сте един от големите изследователи на Православното християнство в Англия. Множеството ви трудове обръщат внимание на християнската проповед през разделението от 1054 г. Разкажете ни първо как се породи желанието ви да се отдадете на тази мисия – да намирате и разпространявате информация и данни за християнската проповед в Англия.

Аз не съм роден и не съм отрасъл в Лондон, който всъщност не представлява Англия, защото е норманската столица на Британия. Израстнах на село – в английската провинция. Тук още бяха живи английските традиции. На това място живях и слушах за светци и места, свързани със светци, за които нищо не знаех. Възрастните също изглежда не знаеха почти нищо. Например, думите им бяха: „всичко това е било много, много отдавна“ или „тогава нещата са стояли по друг начин“, или просто „той е бил светец“. Обаче никой не можа да ми каже какво значи да си светец. Всичко, което знаех, беше, че съществува някакъв специален ореол около тези светци и места, нещо топло и приятно, което ме караше да се чувствам като у дома си.

За бъдещето на Църквата във века на пансветовната глобализация

Проницателни откровения на възлюбения от православния гръцки народ пастиреначалник, направени в предаването „Архондарик“ на ЕТ 1 (Първа програма на Гръцката държавна телевизия), излъчено малко преди настъпването на новия 21-ви век, на 11 април 1999 г. Водещ на предаването е митрополитът на Димитриада и Алмирос г-н Игнатий, а негов гост е архиепископът на Атина и цяла Елада г-н Христодул (+ 28.01.2008).

Колкото повече времето минава и колкото повече средствата за масова информация навлизат твърде дълбоко навътре в непристъпни, бих казал, досега сфери на човешкия живот, толкова повече се ограничава и човешката свобода.

В крайна сметка, боя се, че ще настъпи време, когато съвсем няма да сме свободни. Да, ще казваме, че сме свободни, ще се изтъкават словесни плетеници в защита на свободата, но в крайна сметка ще живеем в такава обстановка от поставени условия, в която индивидуалната свобода няма да има никаква стойност. Защото тя ще е подчинена на нарежданията на чужди центрове за взимане на решения, които по някакъв начин просто ще налагат своето си мнение или воля, без да питат никого.

Проповед на Неделя на самарянката

Храмът на Божи Гроб

„И като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба“, „дето беше лежало тялото Иисусово“ (Мат. 28:1, Йоан 20:12).

Taка свидетелстват светите евангелисти за първите поклонници на гроба Господен. Всеки, който е изпълнен с вяра и е преживял благоговейния трепет пред светостта на Гроба Господен, може да разбере каква неудържима сила е теглила св. Мироносици към това свещено място, където „благообразният Йосиф сне от дървото „пречистото тяло Господне, с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи“ (Тропар, 2 гл.). Тази сила е любовта, тайната, която била явена на света в цялото си величие на мрачната Голгота. Синът Божий дойде, за да яви на свега жертвената любов на Бога.

Спомени за отец Тадей

Желко Шешум

За пръв път чух за отец Тадей в средата на 80-те години на лекция в Богословския факултет в Белград от нашия известен психиатър и психотерапевт Владета Йеротич, професор по пастирска психология. Поразпитах и узнах, че монахът живее в манастира Витовница край Петровац на Млава в Източна Сърбия, и през май 1993 година тръгнах натам с приятели, които неведнъж бяха ходили при отец Тадей. Докато пътувахме към манастира, в съзнанието ми изплуваха много разкази, които бях слушал за този монах – за случаи на изцеление, за съвети и наставления, които бе давал. Любопитството ми бе разпалено още повече от разговорите между спътниците ми за техни лични срещи с игумена Тадей.

Когато пристигнахме в манастира, започваше вечернята. Срещнахме възрастен монах със стар подрасник. Той спря да ни поздрави. Не познавах монаха и не успях да попитам нищо за него. Приближихме се, поклонихме се и му целунахме ръка. За мое удивление старецът целуна всеки от нас по главата и ни благослови, а после каза, че е най-добре сега да влезем в църквата, понеже службата вече е започнала. Скоро след нас влезе игуменът на манастира – разбрах това по одеждите и по особеното достойнство, което се усещаше най-вече от походката му. След края на службата ми казаха, че точно това е отец Tадей – игуменът на манастира. Приближих се и му целунах ръка, изпросвайки благословение, без да осъзнавам, че това бе същият монах, когото бяхме срещнали при пристигането ни в манастира. Той ми изглеждаше съвсем различен от онзи скромен и приветлив монах. Сега пред мен стоеше среден на ръст, крепък, силен и открояващ се човек.

Генното инженерство и раждането: манипулиране на човешкия живот

Докато абортът и „допълващите” естествения начин на раждане способи могат и да не засягат пряко онези, които са против тях, то същото не може да се каже за генното инженерство. Манипулирането на генетичния материал – независимо дали става дума за растения, животни или човешки същества – има биологични и социални последици, които засягат практически всички хора. Ако сме против аборта, тъй като той нарушава правата и унищожава живота на невинна личност, то опасностите, които крият някои форми на генното инженерство, особено разработваните напоследък методи на клониране, – правят гаранциите за контрол още по-наложителни, тъй като неправилното генетично манилулиране, независимо дали е съзнателно или несъзнателно, може да има катастрофални последици за цялото човечество.

Проповед на 15 март, Велико повечерие с канона на св. Андрей Критски – I част

За съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта (стъпало 30)

1. А сега, след всичко казано, остават тези три, които всичко свързват и всичко съдържат: вяра, надежда, и любов, но по-голяма от тях е любовта (1 Кор. 13:13), защото с нея се именува Бог (1 Йоан. 4:8, 16).

2. Според моето разбиране вярата прилича на лъч, надеждата – на светлина, а любовта – на слънчевия кръг. И всички те съставят едно сияние и една светлина.

3. Първата всичко може да твори и да създава; вторатасе огражда от Божията милост, която я прави непосрамвана, а третата никога не отпада, не престава да струи и не дава покой на оногова, който е наранен от нейната блажена упойка.

4, Който желае да говори за Божията любов, той се опитва да говори за Самия Бог; а да се предлага слово за Бога е погрешно и опасно за невнимателните.

5. Словото за любовта е известно на Ангелите; но и на тях – по мярката на тяхното просвещение.

6. Бог е любов (1 Йоан. 4:8); а който иска да определи с думи какво е Бог, той, като се показва сляп по ум, се опитва да измери пясъка на морската бездна.

Истинският християнин (Беседа за Неделя на Православието)

Св. Йоан Кронщадски

Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство
(Йоан 1:47)

Нашият Господ Иисус Христос изрекъл горните слова за един израилтянин – Натанаил, жител на града Кана Галилейска, когато той по съвета на своя познат Филип вървял към Иисус Христос за да се увери, че Той е именно обещаният на Израиля Месия. Филип казал на Натанаил: „Намерихме Този, за Когото писа Моисей в закона и говориха пророците – Иисуса, Сина Йосифов, от Назарет“ (Йоан 1:45). А Натанаил му казал: „от Назарет може ли да излезе нещо добро?“. Филип му казва: „дойди и виж“ (Йоан 1:46).

Иисус видял да идва Натанаил към Него и казва: „Ето истински израилтянин у когото няма лукавство“ (Йоан 1:47). А Натанаил Му казва: „Откъде ме познаваш?“ Иисус отговори и му рече: „Преди да те повика Филип, когато ти беше под смоковницата, Аз те видях“ (Йоан 1:48), т.е. знаех всички твои мисли, твоята вяра, твоето очакване на Месия, твоето бъдещо служение. Сърцеведецът Господ, както става ясно, се докоснал до най-живата струна на сърцето на Натанаил, най-съкровените му мисли, желания и очаквания, показвайки му направо Божественото Си всезнание, и ето че Натанаил е уловен в Христовата вяра. Той възкликнал: „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев!“(Йоан 1: 49). И после става Негов ученик с името Вартоломей, значи – един от дванадесетте.

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

Ик. Емил Паралингов

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/

Кои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си…

Протопрезвитер Г. И. Шавелски (1871—1951) и мястото му в развитието на Православното богословие в България

Доц. д-р Иво Янев

Протопрезвитер Георги Йоанович Шавелски се ражда на 6 януари 1871 г. в с. Дубокрай, Витебска губерния, в многочисленото и бедно семейство на селския дякон Йоан. Георги се обучава в духовното училище, а по-късно и в семинарията на Витебска губерния. През 1891 г. става църковен певец (псаломщик), а през 1895 – свещеник в село Бедрицы, а по-късно в село Азарково във Витебска епархия и едновременно с това учител в местните училища.  След смъртта на съпругата му, през 1897 г., постъпва в Санкт-Петербургската духовна академия, където защитава степен „Кандидат на богословието (1902 г.).[1]

По време на Руско-японската война, о. Георги е назначен за полкови свещеник на 33 Източно-сибирски стрелкови полк и благочинен на 9 Източно-сибирска стрелкова дивизия, а от декември 1904 г. е назначен за главен свещеник на Манджурската армия. За своите организаторски способности и изключителна доблест и смелост, при обгрижване на войниците даже и по време на битка, е възведен в сан протойерей и награден с ордените „Св. Георги  и „Св. Владимир с мечове. След края на войната от месец март 1906 г. о. Георги се връща към своето пастирско служение и е назначен да служи в Суворовската църква в Петербург. На  9 (22) май 1910 година защитава магистърска дисертация на тема „Последнее воссоединение униатов Белорусской епархии (1833-1839 г). Наред с пастирското си служение той преподава първо в Института в Смолни, а от 1910 г. като професор в Историко-филологическия институт в С. Петербург. На 22 април (5 май) 1911 г. е назначен за Протопрезвитер на военното и морското духовенство на Руската империя.[2] На 2 (15) юни 1913 г.  е назначен за почетен предстоятел на Фьодоровския събор в Царское село, а от 24 октомври (6 ноември) 1915 г. до 14 (27) април 1917 г. за присъстващ на заседанията на Св. Синод на Руската православна църква без право на глас. В 1917 г. е кандидат за Петроградската архиерейска катедра, но получава само 93 гласа и не е избран.

Като Протопрезвитер на армията и флота о. Шавелски се проявява като много добър духовник, ръководител и реформатор на военното духовенство в Руската империя. В края на юли 1914 г. подготвя  и предлага на императора проект за пълна реорганизация на управлението на военното и морското духовенство. Това не става, заради избухването  на Първата световна война.[3]

Божията отсъда

Архим. Петър Вриза, игумен на Есекския манастир „Св. Йоан Предтеча“ (Англия)

В живота ни се сблъскваме с три закона. Още щом се родим на този свят, ако и да живеем само ден, първият закон, с който се сблъскваме, е законът на греха. „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един. Ако дните му са определени…“ (Йов 14:4-5; бел. пр – „ако и да живее един ден на земята“ – по превода на Седемдесетте). След това се сблъскваме със закона на смъртта. Въпреки че мнозина избягват да мислят за смъртта, това е най-сигурната истина: животът нище дойде до своя край. На трето място, сблъскваме се със закона на благодатта, дошъл на земята чрез Нашия Господ Иисус Христос, и чрез дара на Св. Петдесетница. В зависимост от това как реагираме на тези закони в този живот, те определят нашата вечност. Бог сътвори Адам и му вдъхна това, което Отците наричат „сила на ума“ (бел. пр. – букв. от англ. noetic power, или умно възприятие), с което той може да гледа Лицето Божие и живее в Неговото присъствие непрестанно. Когато Адам приема прилога и намесата на врага, вниманието му се обръща към самия него и последствието от това е неговото падение: Адам бил изгонен от мястото на Божието присъствие. В безпределната Си любов, Бог привързал болката и смъртта към удоволствието като едно праведно наказание, за да не би грехът стане безконечен (вж. 1 Кор. 11:32). Всъщност смъртта е дело на Божията милост. Следователно, за Адам с неправедното удоволствие на греха и непослушанието му към Бога, последвало праведното наказание на болката и смъртта.

Винаги, поради страха от смъртта, човек търсил лъжливото утешение на греха, но колкото повече грешал, толкова повече смъртта навлизала в живота му. Този порочен кръг можел да бъде прекъснат само от една неправедна смърт, която се изпълнява в личността на Господа Иисуса Христа. Изумително е, че Той не извърши грях, но доброволно взема върху Себе Си плода на греха – смъртта. Единствено Неговата неправедна смърт можела да осъди нашата праведна смърт, причинена от греха. Господ трябвало да осъди смъртта „с плътта Си“ (ср. Еф. 2:15) чрез Кръста, защото във всяко Негово дело Праведността му предхожда Всемогъществото Му. Бог не проявява Справедливост, а Милост. Христос отъждествява Себе Си с човека до такава степен, че поема върху Себе Си смъртта си и изоставянето от Бога: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си ме оставил“ (Мат. 27:46). Едва след Неговата неправедна смърт, Той открива Всемогъществото Си, като предлага на всички ни ново рождение, непредшествано от греха. Преди, страданието и смъртта бяха само дълг, който трябваше да изплатим за падналото си състояние, но сега след като приемем това ново раждане в светото Кръщение, когато носим собствения си кръст по Христовата заповед, ние ставаме част от и присъстваме във великия Кръст на нашия Спасител.

НАПРЕД