Празникът ѝ е на втория ден от Светлата седмица.

През ІX век след Рождество Христово, по време на царуването на император Теофил (829–842), заразен от иконоборческата ерес, вилнеело жестоко гонение против светите икони. Православните почитатели на светинята били подлагани на изтезания, а иконите били изхвърляни от храмовете и изгаряни. По всички градове и села били разпратени тайни съгледвачи да издирват укрити икони със строга заповед да ги унищожават.

По това време недалеч от Никея живеела една богата, благочестива и добродетелна вдовица с малкия си син. Тя притежавала чудотворна икона на Божията Майка, към която имала голяма вяра и благоговение. Като построила у дома си църква, тя поставила в нея тази света икона и често изливала топли молитви пред нея. Царските съгледвачи, като дошли у дома й и като погледнали през прозореца в църквата, видели тази светиня. Те заплашително казали на вдовицата:

– Дай ни пари или ей сега ще изпълним царската воля и ще те подложим на изтезания!

Архиманарит Дионисий Коптидис, Кипърска православна църква

Игумения Харитея била небесен човек и земен ангел. Нейният ум бил боговиден и тя усещала благоуханното дихание на благодатта на Светия Дух, която я съгрявала в любовта към Христа, възлюбен от нея от детство.

Без увеличение може да се каже, че в лицето на принопаметната Старица са намерили своето отражение словата от Свещеното Писание: Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер. (Прит. 31:10).

Тази изключителна и надарена с духовни дарове личност, в света Елени Хатзихару, се родила през 1915г. в село Атиену, на о. Кипър. След като завършила начално училище, започнала да помага на семейството си на полето, което имало добро социално и материално положение.

От най-ранна възраст сърцето ѝ пламтяло да посвети живота си на Христа, избирайки монашеския път-нещо непривично за тогавашната кипърска действителност, тъй като тогава в Кипър нямало нито един женски общежителен манастир. Волята ѝ да изпълни желанието си срещнало упоритата съпротива на родителите ѝ, които я скланяли към брак. По този повод тя писала в дневника си: ‚‚От деня, в който открих на родителите  намерението си, започна неовъбразим хаос. Те не очакваха от мене това и нежелаеха даже да чуят за монашество. Това им се струваше отвратително и те не се стесняваха да ми казват, че ще ги оскърбя и че съм длъжна да отстъпя. Денонощно между нас се водеше непрекъсната война‘‘.

В тези тежки моменти от живота си младата Елени намирала единстено прибежище в тайните срещи и кореспонденция със своя духовник – стареца Макарий Стовровуниот. Той и писмата му ѝ дали смелостта и надеждата за осъществяването на намеренията ѝ! Той през целия ѝ живот останал нейн духовен отец, утвърждаване и утешение, на когото тя дължала духовното си развитие.

Свети Амвросий бил син на велможата Амвросий, римския наместник на Галия и на другите западни страни. От любов към сина си този велможа го нарекъл със същото име, което сам носел.

Още в бебешката възраст на светеца имало предзнаменование за това, каква духовна сладост ще достави той някога на Христовата Църква. Веднъж през деня повитият в пелени младенец Амвросий лежал на открито и спял с отворени уста. Изведнъж долетял рояк пчели, кацнал върху младенеца, покрил лицето и устата му, и можело да се види как пчелите влизали в устата на младенеца и излизали, оставяйки меда си върху езика му. Като видяла това, кърмачката искала да прогони пчелите, тъй като се бояла, че ще причинят вреда на бебето. Но бащата на Амвросий, пред очите на когото ставало това, спрял кърмачката, тъй като искал да види как ще завърши това чудо. Не след дълго пчелите се вдигнали и отлетели. Бащата на младенеца ѝ рекъл: „Ако това дете порасне, ще бъде велико сред хората“.

Така още в младенческите години на Своя раб Господ вече показвал, че над него ще се сбъднат словата на Писанието: „Приятна реч е вощен мед: за душата сладка и за костите лековита“ (Притчи 16:24). Защото роякът пчели изобразявал тези услаждащи поучения и писания на свети Амвросий, с които той съграждал духовни медени пити, веселящи сърцата на хората и повдигащи ги от земята към небето.

Св. Софроний (Есекски)

Христос е мярката за всички неща: временните и вечните, божествените и човешките. По тази причина всичко, което имам намерение да пиша тук, ще изхожда от съзерцаването на Христа – Богочовека. Нашата християнска антропология не трябва да носи отвлечен характер, но непременно трябва да служи за фундамент на целия ни живот в Бога, и аз съм готов да нарека тази антропология аскетическа.

Многостранен е Божият образ в човека. Един от неговите аспекти е творческата сила, която се проявява в различните области на културата от всякакъв вид – цивилизацията,изкуството, науката. На първозданния е била дадена заповед при въвеждането му в природния свят – да го обработва и да го пази. (Битие 2:15). Природният свят е устроен така че човек е изправен пред необходимостта да решава непрестанно по творчески начин възникващите пред него проблеми. Но изброеното от мен не изчерпва целия човек. Порай производството на всичко, от което човек се нуждае за да запази живота си на Земята, той се издига от тези низши форми към по-съвършени: духовните, трансцендиращите всичко видимо и временно. Във временен план творческата способност е насочена надолу към земята, за да организира природните дадености по начин, който съответства на човешките потребности и нужди. В този случай целта се постига в рамките на неговите природни способности. Във втория случай творчеството е насочено към висшия свят, където едните естествени дарования на човека не са достатъчни.

Като персона, човекът притежава свобода на волята. Тази свобода не се изразява във възможността от нищото да сътворява нещо напълно ново, което не е съществувало никога преди, а в конвергенция (съгласуваност) с волята на Бога, действителният Творец или дивергенция – (отклоняване и дори отхвърляне) на Неговата воля.

Ик. Емил Паралингов

Кой не знае евангелския разказ за възкресяването на Лазар (Йоан 11: 1 – 45)? Наистина, преди него Господ Иисус Христос възкресил сина на наинската вдовица и дъщерята на Иаир (вж. Лука 8:41-56), но случаят с Лазар е друг. По свидетелството на св. ап. Йоан Богослов: „сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена“ (Йоан 11:39). Това означава, че тялото на брат ѝ е започнало да се разлага и ако се вдигне покриващият гробната пещера камък, цялото зловоние на разлагаща се плът ще излезе навън. Но Христос, „Хлябът на живота…“ (Иоан 6:48), отговорил на предупреждението ѝ така: „Не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия?“ (Иоан 11:40).

И ето какво виждат Марта и Мария, и всички които са с тях. Как „Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи“ (Иоан 11:41- 44).

НАПРЕД