Света Богородица възкресява мъртъв мюсюлманин в Сирия

Автор о. Игнатий, игумен на Витлеемския манастир

Поредица от чудеса разтърсиха Дамаск и Саудитска Арабия през миналата година. През декември 2004 година един мюсюлманин от Саудитска Арабия разказа посредством медиите своята истинска и покъртителна история, която променила целия му живот. Разказът бе тиражиран по електронните медии и публикуван във вестници и списания в цяла Саудитска Арабия, Палестина и съседните страни. Историята бе отразена и в Интернет на арабски език.

Преди години този мюсюлманин се оженил за едно момиче, богата мюсюлманка, но бездетна. Годините минавали, но те все още нямали деца. Обиколили много лекари в Саудитска Арабия и никой не могъл да им помогне. Родителите на арабина го съветвали да си вземе втора жена и да задържи първата, тъй като законът там им позволява да имат до четири жени. Изморен и доста притеснен, той взел съпругата си и двамата заминали на почивка в Сирия, за да се отпуснат и да забравят за малко проблема си.

В Дамаск, съпругът наел една лимузина с шофьор-екскурзовод, който трябвало да им покаже всички светски забележителности на Сирия. Шофьорът обаче забелязал тъгата и болката, изписани на техните лица, осмелил се и ги попитал, защо не изглеждат радостни – да не би да са недоволни от неговото обслужване, или от обясненията му за забележителностите.

Житие на св. Седем мъченици Макавеи, майка им Соломония и учителят им Елеазар

Втора книга Макавейска в св. Библия ни предава трогателно повествование за страданията и поразителната твърдост на духа у старозаветните мъченици, умрели около 180 години преди Рождество Христово.

След като се върнали от вавилонския плен, юдеите, изпитани чрез тежко бедствие, останали за известно време верни на Бога. Гнусели се от идолопоклонство и точно изпълнявали закона, даден им от Господа чрез Мойсей. Постепенно обаче те взели да изпадат в пороци. Влизали в съюз с околните езически народи и под тяхно влияние почнали да възприемат обичаи, противни на закона Господен. Тогава Господ отново ги наказал чрез жестоки бедствия.

Сирийският цар Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил храма, убил голямо множество люде и продал в робство около 40 000 човека. Като желаел да въведе идолопоклонство в Йерусалим, той със заплахи запрещавал на юдеите да извършват свое богослужение и да спазват съботния ден, изгарял в огън свещените книги и най-после осквернил храма, като поставил в него кумири на Юпитер. Той заставил юдеите да принасят жертви на езическите богове и да ядат жертвоприношението. Ужас обзел нещастните. Мнозина избягали от Йерусалим и се укривали в пещери и долини. Приемали по-скоро да търпят всякакви лишения, отколкото да отстъпят от своя закон. Но войниците на Антиох навсякъде ги преследвали и убивали. Тежкото бедствие отново възпламенило вярата на юдеите. Те разбрали, че Господ справедливо ги наказва, затова безропотно се покорили на Неговата воля. Писателят на втора книга Макавейска, след като разказва за бедствията на юдеите, прибавя: Моля ония, които биха чели тая книга, да се не плашат от тия напасти и да разберат, че тия страдания служат не за погубване, а за вразумяване на нашия род. Защото самото това, че на нечествците се не дава много време, а скоро се подлагат на наказание, е знак за голямо благодеяние. Господ не чака нас тъй дълго търпеливо, както другите народи, които наказва, когато натрупат много грехове. С нас не тъй постъпва Той, а ни наказва, преди да достигнем върха на греховете. Той никога не отдалечава от нас милостта Си и наказвайки със злочестини, не изоставя Своя народ.


Късче пустиня в сърцето на Атика

ГЕОРГИ КУЦОДЯКОС

Християнството е предложение за живот, но не по силата на готова рецепта, не като индивидуално духовно благоустрояване, нито е спокойствие на съвестта, което се поражда от спазването на външни образци. Но е „борба, за да стане човекът истински, да може да счупи ограниченията на индивидуализма си и да отвори себе си реално към другия”. Сред многобройните лица, които непрестанно потвърждават това свидетелство на Църквата през историята, са и юродивите заради Христос“. Какво точно представляват обаче тези хора?

„Осъзнаваме, че юродивият ни е чужд. Той е свободен от обичайните връзки на семейния живот: „не е ничий син, не е ничий брат, не е ничий баща” – той е бездомен, скитащ, често пъти изгнаник. Обикновено не е пустинник и прекарва живота си сред другите хора. Но при това им остава по един или друг начин чужд, изгнаник, в периферията на организираното общество, в света, но „не от света”. Юродивият е свободен, той е чужденец – и следователно е способен да изпълни в обществото истинска пророческа роля”[1].

Труд, молитва и вяра. Игумения Златка Козарева (+ 2003 г.)

Радка Рашкова
Манастирът „Св. вмчк Мина“ се намира близо край гр. София. Той е отворен дом на Бога за всяка душа и всяко сърце.

Спирам пред скромната телена врата с метален кръст. Свеждам глава с дълбока признателност пред Бога, че ми е дадена възможност да посещавам това свято и чисто място, правя кръстен знак и влизам. Вятърът ме поздравява чрез нежно шумолене в листата на брезите, които като стражи заграждат постланата с обикновени бели плочки пътека. Минавам бавно по нея и влизам във вътрешния двор. Погледът ми се отправя към безоблачното синьо небе, преминава през щъркеловото гнездо върху камбанарията на храма „Св. вмчк Мина“ и спира в градината с прекрасните цветя, които цъфтят тук от ранна пролет до късна есен.
По средата на това цветно море, опряна на циментовото корито на чешмата с тояжка в ръка, стои една слабичка фина жена, облечена в черно.

Това е тя, майка Златка, игуменката на манастира, отдала целия си живот в служба на Бога и в моление за човешките души. Целувам с дълбоко уважение и признателност подадената ми за поздрав десница. Колко голямо сърце има тази жена, за да побере в него болката и мъката на човешките страдащи души, пристъпващи прага на манастира! Колко голяма сила се крие в нея, за да може да застане пред строгия и проницателен поглед на св. великомъченик Мина и
да измоли от него застъпничество пред Бога за прошка на греховете ни, за помощ във всяка нужда или за благословия в житейския ни път.

Неспирен е потокът. Идват десетки, а в празнични дни – стотици хора. На всеки майка Златка помага и посочва верния път – Пътя към Бога.

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан. 17:3).

Истина, която тя е разбрала много рано. Истина, която тя оставя като завет към всички души в този свят.

 

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

Старецът Паисий (Езнепидис) от Света Гора е подвижник на правословното монашество от ново време (роден 1924 г. – починал 1994 г.).

У нас отец Паисий стана известен първоначално чрез отделни публикации за него и на негови поучения в „Църковен вестник“. През последните три години българският атонски манастир „св. Георги – Зограф“ издаде две книги за стареца – „Старецът Паисий от Св. Гора“ на йеромонах Христодулос и „Да превърнеш чуждата болка в своя“ на отец Дионисиос Тацис и авторската книга „Светогорски отци и светогорски живот“, част от издателската програма на манастира. Бързото изчерпване на тези книги ясно показа колко навременно и необходимо е било словото на стареца Паисий да достигне до православните християни в България , а и до всички, желаещи да се докоснат до неизчерпаемата съкровищница на православната духовност.

Подобно на св. ап. Павел, старецът Паисий е „избран съд“ (Деан. 9:15) за делото на Христовото благовестие. Още от малък „сърцето и умът“ му са „всецяло отдадени на Христос и на Пресвета Богородица и силното желание да стане монах изпълваше целия му живот“ („Старецът Паисий…“). Това желание не угасва в него дори в годините, когато е в армията, и веднага след като отбива военната си служба заминава за Атон. Годината е 1950. Четири години по-късно той е постриган за монах с името Аверкий в манастира Есфигмен.

Христос между Изтока и Запада

Св. Николай Сръбски

Когато азиатецът чете Христовото Евангелие, той казва: „Ето, Този е наш — азиатец, постник, молитвеник, мъдрец и чудотворец“.

Когато европеецът чете Христовото Евангелие, той твърди: „Ето, Той е наш човек, европеец, активен учител, бърз помощник на хората, добротворец, лекар, сиропитател, хуманист, деен човек“.

Какъв е тогава Христос? Дали е азиатец или пък европеец, източен или западен човек? Наистина, Той е и едното, и другото. Той е източен Човек в най-висока мяра, и западен Човек в най-висока степен. Той е източен над Изтока и западен над Запада. Негова е цялата земя и всички земни краища.

Трансцедентността е особеност на Изтока, натурализмът — на Запада. Източният човек седи с кръстосани нозе в размисъл за вечното, а западният е с нозе, убити от търчане по преходното. И кой от тях е по-близо до Христа? И двамата са еднакво отдалечени от Христа. Христос стои над Изтока и Запада.

Изтокът дотолкова се углъбява в мисли, че няма време за усилна дейност. Западът пък дотолкова е зает с дейности, че няма време за размисли. А тези две неща са у Господа Иисуса Христа и то в пълна и съвършена мяра, тъй че Той превъзхожда и Изтока, и Запада. Той стои над Изтока и Запада.

Евангелската проповед в Древна Англия и английските светии

Интервю с протойерей Андрю Филипс, английски свещеник от Руската задгранична църква – Московска патриаршия, автор на книгата Православното християнство и Древната църква в Англия

– Отец Андрю, нека започнем нашето интервю от там, че вие сте един от големите изследователи на Православното християнство в Англия. Множеството ви трудове обръщат внимание на християнската проповед през разделението от 1054 г. Разкажете ни първо как се породи желанието ви да се отдадете на тази мисия – да намирате и разпространявате информация и данни за християнската проповед в Англия.

Аз не съм роден и не съм отрасъл в Лондон, който всъщност не представлява Англия, защото е норманската столица на Британия. Израстнах на село – в английската провинция. Тук още бяха живи английските традиции. На това място живях и слушах за светци и места, свързани със светци, за които нищо не знаех. Възрастните също изглежда не знаеха почти нищо. Например, думите им бяха: „всичко това е било много, много отдавна“ или „тогава нещата са стояли по друг начин“, или просто „той е бил светец“. Обаче никой не можа да ми каже какво значи да си светец. Всичко, което знаех, беше, че съществува някакъв специален ореол около тези светци и места, нещо топло и приятно, което ме караше да се чувствам като у дома си.

НАПРЕД