Category Archives: Богословие

Св. Порфирий Кавсокаливит. За молитвата и умната молитва

„Когато се молим – съветваше старецът, – трябва да се обръщаме към Бога със смирен, просещ и умоляващ тон. Да стоим с благоговение, с простота и мекота, мирно и спокойно, с безкористност, с радост, славословие и благодарност. Най-напред с любов, с божествен ерос, с копнеж да говорим и да общуваме с Възлюбения Христа. Да искаме да бъде Неговата воля, а не нашата. Затова нека не Го търсим само когато имаме нужда да ни помогне в житейски трудности, болести и други проблеми. Трябва да бъдем в постоянно и  непрекъснато общение с Него във всичко, което ни се случва.“

Най-напред трябва да търсим Небесното Царство. Как да се съединим с Христа. Как да постигнем спасението на душите ни. Как да изпълняваме Божиите заповеди. Как да станем достойни. Защото дори да имаме само малко егоизъм, възпрепятстваме Божията благодат.

С блага съвест и свято намерение трябва да се подготвяме за среща с Христа във времето на молитвата и така по човеколюбивото Божие устроение Христос ще осъществи тази среща на любовта с нас, за да ни предаде благодатта си.

Когато се готвим за молитва, нека затоплим душите си с четенето на светото Евангелие, Псалтира, духовните книги, с песнопение, палейки кандилцето и прикадявайки тамян; и Светият Дух ще дойде, за да ни научи на молитва. Иска се само да възлюбим с цялото си сърце Христа, и да копнеем за Него с всички сили.

Да не допускаме тази обич да бъде измърсена от злобата, ревността, завистта, егоизма. Трябва да пазим чисто сърцето си, за да стои там Христос. И ако нещо засенчи душата ни, искрената изповед с дълбоко покаяние, със съкрушение и сълзи ще привлече милостта и Божията благодат в молитвата ни.

Молете се с чисто и незлобливо сърце, чеда мои. Със смирение и внимание над себе си, с непоклатима вяра и търпение. С безкористност и благородство. Нашият Христос търси деликатните и благородни души. Христос знае нуждите ни още преди да ги поднесем чрез молитва пред него. Молете се непрестанно, където и да се намирате. Ние сме Божий храм, а Бог е всеприсъстващ. Не търсете особени места за молитва. Достатъчно е умът и сърцето ви да са съсредоточени и единени тайнствено с Христа. И още, трябва да привлечем Божията благодат с преподобно търпение, безкористна любов и свято смирение. Търпението ще доведе молитвата, а молитвата – съзерцанието. Когато Божията благодат ни посети, тогава молитвата се задейства вътре в нас, умът и сърцето ни се изпълват с възвишена любов. Сълзи на вълнение, радост и любов преливат от душата и искаш само това небесно състояние никога да не свършва.

Казвайте Иисусовата молитва непрестанно – казвайте я спокойно, леко, без усилия, с копнеж. Произнасяйте Христовото име със сладост и нежност. Внимавайте върху всяка буква от думите на тази молитва, бавно-бавно, една по една дума да казвате: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“. Украсявайте просително думите „помилуй ме“.…

Св. Николай Велимирович: за кризата в съвременния свят

Св. Николай Сръбски (Велимирович)

Питаш ме, човече Божий, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя. Кой съм аз, та искаш да узнаеш от мен такава велика тайна? Св. Григорий Богослов е казал: „Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието.“ И макар да считам мълчанието за повисоко от всяка реч, от любов към теб ще ти напиша какво мисля по този въпрос.

Думата „криза“ (krisis) е гръцка и означава „съд“. В Свещеното Писание тя се употребява многократно. Така например Псалмопевецът казва: Затова нечестивците не ще устоят на съда (Пс. 1:5). На друго място той говори: Милост и съд ще възпявам; Тебе, Господи, ще пея (Пс. 100:1). Сам Спасителят казва, че Отец … целия съд предаде на Сина (Йоан 5:22) и малко по-нататък продължава: Сега е съд над този свят (Йоан 12:31). И св. ап. Петър в Първото си съборно послание пише: Защото време е да почне съдът от Божия дом (1 Петр. 4:17).

Замени думата „съд“ с „криза“ и чети: „Затова нечестивите не ще устоят при криза. Милост и криза ще възпявам. Господ изпраща криза на всекиго. Сега е криза над този свят. Време е да почне кризата от Божия дом.“

До неотдавна европейските народи употребяваха вместо „криза“ думата „съд“, когато ги постигаше някакво нещастие. Сега старата дума е заменена с нова; разбираемата — с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: „съд Божий!“. Щом идваше война или мор, пак — „съд Божий!“. Случеше ли се наводнение, земетресение, или скакалци нападнеха нивите — все „съд Божий!“. Това означава криза от засушаване, криза от наводнение, от война, мор и т.н. И сегашните финансови и икономически несгоди народът разбира като съд Божий, но не ги нарича съд, а криза, та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Когато се употребяваше разбираемата дума съд, беше известна и причината за настъпилата беда. Известен беше и Съдията, Който е допуснал тази беда, и най-сетне известна беше целта, с която тя е допусната. А откакто започна да се употребява думата криза, никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя.

Тази е единствената разлика между днешната криза и кризата, причинена от засуха, от наводнения, от войни, глад, нападения на скакалци и други бедствия.

Питаш ме за причината на сегашната криза или по-право казано на сегашния съд Божий. Тя винаги е била една и съща: човешкото богоотстъпничество. Именно грехът на богоотстъпничеството е породил тази криза и Бог я е допуснал, та хората да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него.

Господ Иисус Христос изгонва менячите от храма
За съвременните грехове подобава и съвременна криза. И наистина, Бог използува съвременни средства, за да накаже съвременните хора. Той удря по банките, борсите, финансите и валутата. Преобръща масите на менячите на пари по целия свят, както някога в Йерусалимския храм.…

Християнски добродетели и нравствени ценности в творчеството на Йордан Йовков

доц. д-р Костадин Нушев

Йовков е един от класиците на българската литература. Заедно с Иван Вазов и Елин Пелин той е един от големите майстори на художественото слово, един от корифеите на българската проза и дълбок познавач на българската душа и национален характер.

Неговото творчество представлява един от върховете на българското художествено слово и литературно творчество и заслужено отрежда на самия Йовков почетно място на един от класиците на новата българска литература.

Йордан Йовков като писател и художник

Развитието на естетическите идеи и етически принципи в неговото творчество се определя от централното място на идеята за доброто и красивото в човека и живота. Творчеството на Йовков, и неговото развитие като писател и художник – като носител на определени естетически принципи и философски идеи в своето художествено и литературно дело, преминава най-общо през 3 основни периода, които обхващат съответно първите три десетилетия от ХХ век, през които се оформя в завършен вид и естетическата система на писателя. Това са три етапа от неговото творческо развитие и израстване като писател и художник. 1. От началото на ХХ век до началото на войните – символизъм. 2. През периода на войните – военни разкази – военна проза и изработване на принципи на реализъм и хуманизъм в литературата. 3. От 1920 до 1937 година – зрял период, определян от някои изследователи и литературни критици като период на „критически реализъм“ или „нравствен идеализъм“. В център на художественото творчество и духовни послания на разказите на Йовков е борбата на доброто и злото, добродетелите и пороците у човека, страданието и състраданието, грехът и покаянието, терзанията на съвестта и най-вече добрите дела на човечност, хуманност и милосърдие. Това са водещи теми в творчеството на Йордан Йовков.

Християнски нравствени теми и библейски образи в творчеството на Йовков. Повестта „Жертварят“ и зрелите творби на писателя.

Нравствените ценности и християнски добродетели са в основата на образите на главните герои и определят посланията и поуките от сюжета на неговите произведения. За разкриване на основното послание за ролята и мястото на добродетелите или любовта в живота на човека Йовков често пъти използва друг отрицателен герой, който като антипод и носител на противоположни качества на добрия герой разкрива чрез чертите на отрицателен образ тъмната или несъвършена страна на злото.

Темата за греха и покаянието, за вътрешния катарзис на сърцето и духовната промяна на човека се открива в „Жетварят“, „Серафим“, „През чумавото“, „Индже“ и други. Понякога както е в „Песента на колелетата“ тази духовна борба на нравствени сили или сблъсък на ценности се разгръща в сърцето на главния герой, духовните послания и поуки се разкриват чрез личностното израстване и духовно прозрение на главния герой без наличието на отрицателен герой като антипод на високонравствената личност на положителния герой. В творчеството на Йордан Йовков се откриват множество теми и сюжети, характеристики на героите и типологични особености на образите, които имат по-непосредствена или по-далечна връзка с библейски идеи, мотиви и сюжети.

За змиите и хората

О. Джеймс Гиргис

4 От планина Ор те тръгнаха към Червено море, за да избиколят земята на Едома. И по пътя народът падна духом;
и заговори народът против Бога и против Моисея: защо ни изведохте из Египет, та да измрем в пустинята:туканяма нито хляб, нито вода, а на душата ниомръзна таялоша храна.
И прати Господ върху народа отровни змии, които хапеха народа, и много свят измря от(синовете)Израилеви.
И дойде народът при Моисея и каза: съгрешихме, дето говорихме против Господа и против тебе; помоли се Господу да премахне от нас змиите. И Моисей се помоли(Господу)за народа.
И рече Господ на Моисея: направи си(медна)змия и я окачина върлина,като знаме, и(кога ухапе някого змия)ухапаният, щом я погледне, ще остане жив.
9 И направи Моисей медна змия и я окачи на върлина, като знаме, и кога змия ухапваше някой човек, тоя, щом погледнеше медната змия, оставаше жив. (Числа 21:4-9)

 

Израилевият народ се бе оплакал от Бога. Ние виждаме, че според Свещеното Писание, да се оплакваш, да говориш срещу Бога и срещу онези, които Бог е поставил над нас в живота ни – е опасно. Определено тук се има предвид да говориш срещу клириците, но ние можем да го разберем и като приложимо към другите, които Бог е поставил над нас в живота ни, като нашите родители, учители, съветници, треньори и др.

Когато хората заговорили срещу Бога и Неговия служител Мойсей, от Стария завет разбираме, че Бог изпратил отровни змии сред хората, като начин на наказание. Може да бъде разбрано и по следния начин: Бог просто спрял да защитава хората, с цел да ги научи да не богохулстват и да не недоволстват от Него. Когато говорим за Бога или се обръщаме непосредствено към Него, тук ни се казва, че трябва да вършим това изключително внимателно, дори и само вътре в сърцата и умовете ни. Богу подобава благоговение, благодарност, страхопочитание и свят страх. Бог не е твой прислужник, или дух от бутилка, който да изпълнява всичките ти желания. Бог също не е и Бъргър Кинг, и не може просто да стане така, както ти искаш.

Обаче Бог не изоставя народа, който се покайва и обръща към Него. Онези, които изповядали греховете си и се смирили пред Божия служител Мойсей, били помилвани. Бог позовлил на змиите да прииждат, но той още чул и виковете на хората за помощ. Той дал отговор, и този отговор бил против всякаква логика, разум, наука и всичко, което човек би могъл да очаква. Бог казал на св. прор. Мойсей да направи медна змия, и да я качи на един кол. Когато змиите, прииждащи от пустушта, ухапели някого, ухапаният трябвало да погледне към медната змия и тогава няма да умре, но ще живее.

Господ ни казва, че Сам Той станал като медна змия.…

Генното инженерство и раждането: манипулиране на човешкия живот

Прот. Джон Брек

Докато абортът и „допълващите естествения начин на раждане способи могат и да не засягат пряко онези, които са против тях, то същото не може да се каже за генното инженерство. Манипулирането на генетичния материал – независимо дали става дума за растения, животни или човешки същества – има биологични и социални последици, които засягат практически всички хора. Ако сме против аборта, тъй като той нарушава правата и унищожава живота на невинна личност, то опасностите, които крият някои форми на генното инженерство, особено разработваните напоследък методи на клониране, – правят гаранциите за контрол още по-наложителни, тъй като неправилното генетично манилулиране, независимо дали е съзнателно или несъзнателно, може да има катастрофални последици за цялото човечество.

Преди да преминем към подробностите, би било полезно да определим някои ключови термини. С „евгеника като цяло се обозначава онази наука, която цели подобряване на човешките генетични черти – а по такъв начин и самата човешка природа – чрез подобряване на условията на околната среда и на цялостното състояние на човешкото съществуване. „Генната терапия представлява изследване на бъдещите родители с цел определяне дали съществува опасност децата им да наследят генетични разстройства и намеса преди или след раждане с цел поправяне на такива разстройства. Цслите ѝ са терапевтични, а не евгенични или иновационни. Тя има за цел да излекува дадена повреда, а не толкова да подобри отделни характеристики, които човек би желал. Така подходящо нареченото генно инжерство означава обработка с генетичен материал (дезоксирибонуклеиновата киселина – ДНК) в гаметите или ембриона с терапевтична или евгенична цел. Генната терапия, следователно, е клон от генното инженерство.

Човешкият организъм е съставен от два вида клетки: възпроизводителни, наречени гамети, и телесни клетки, които не са репродуктивни. Ядрото на всяка нормална телесна клетка съдържа 46 хромозоми (23 чифта). Възпроизводителните клетки съдържат 23 хромозоми, така че съединявансто на сперматозоида и яйцеклетката дава съчстание от 46 хромозоми, което е уникално, с изключение на еднояйчните близнаци. Всяка хромозома съдържа около 100 000 гени: това са части на ДНК, които определят генетичния код на наследствените черти. Генетичното инженерство стана възможно поради обстоятелството, че, както при холограмата, ядрото на дадена телесна клетка съдържа в себе си генетичния код на целия организъм. Чрез технологията на „пренаредепата ДНК е възможно да се измени генетичният характер на организма, като в него се вкарат пряко гени от друг организъм чрез процеса, наречен „трансформация, или чрез вирусно присаждане, известно като „трансдукция. Тази технология, която повече е известна като „генно внедряване, макар и с ограничено приложение при бактериите и растенията, открива пътя на генетичната обработка на всяка форма на живот, включително на човека.

С помощта на уреда за „генно подреждане, разработен в института в Калтек (откритието бе обявено през юни 1986 г.), учените можаха да определят местоположението на генния материал на целия човешки организъм.…

Протопрезвитер Г. И. Шавелски (1871—1951) и мястото му в развитието на Православното богословие в България

Доц. д-р Иво Янев

Протопрезвитер Георги Йоанович Шавелски се ражда на 6 януари 1871 г. в с. Дубокрай, Витебска губерния, в многочисленото и бедно семейство на селския дякон Йоан. Георги се обучава в духовното училище, а по-късно и в семинарията на Витебска губерния. През 1891 г. става църковен певец (псаломщик), а през 1895 – свещеник в село Бедрицы, а по-късно в село Азарково във Витебска епархия и едновременно с това учител в местните училища.  След смъртта на съпругата му, през 1897 г., постъпва в Санкт-Петербургската духовна академия, където защитава степен „Кандидат на богословието (1902 г.).[1]

По време на Руско-японската война, о. Георги е назначен за полкови свещеник на 33 Източно-сибирски стрелкови полк и благочинен на 9 Източно-сибирска стрелкова дивизия, а от декември 1904 г. е назначен за главен свещеник на Манджурската армия. За своите организаторски способности и изключителна доблест и смелост, при обгрижване на войниците даже и по време на битка, е възведен в сан протойерей и награден с ордените „Св. Георги  и „Св. Владимир с мечове. След края на войната от месец март 1906 г. о. Георги се връща към своето пастирско служение и е назначен да служи в Суворовската църква в Петербург. На  9 (22) май 1910 година защитава магистърска дисертация на тема „Последнее воссоединение униатов Белорусской епархии (1833-1839 г). Наред с пастирското си служение той преподава първо в Института в Смолни, а от 1910 г. като професор в Историко-филологическия институт в С. Петербург. На 22 април (5 май) 1911 г. е назначен за Протопрезвитер на военното и морското духовенство на Руската империя.[2] На 2 (15) юни 1913 г.  е назначен за почетен предстоятел на Фьодоровския събор в Царское село, а от 24 октомври (6 ноември) 1915 г. до 14 (27) април 1917 г. за присъстващ на заседанията на Св. Синод на Руската православна църква без право на глас. В 1917 г. е кандидат за Петроградската архиерейска катедра, но получава само 93 гласа и не е избран.

Като Протопрезвитер на армията и флота о. Шавелски се проявява като много добър духовник, ръководител и реформатор на военното духовенство в Руската империя. В края на юли 1914 г. подготвя  и предлага на императора проект за пълна реорганизация на управлението на военното и морското духовенство. Това не става, заради избухването  на Първата световна война.[3]

О. Георги е сред доверените лица на император Николай ІІ. Има изключително високо положение в обществото и Църквата. Активен участник е на  Поместния събор от 1917-18 г.  На 8 август за председател е избран Московския митрополит Тихон (Белавин), а за съпредседатели от архиереите са избрани архиепископите Новгородски Арсений (Стадницки) и Харковски Антоний (Храповицки), от свещенството – протопрезвитерите  Николай Любимов и Георги Шавелски.[4] Малко известен факт е, че на този събор е издигната кандидатурата на о. Георги за патриаршеския престол (за него гласуват 13 делегата), но за патриарх е избран Московския и Коломенски митрополит Тихон.…

Божията отсъда

Архим. Петър (Вризас), игумен на Есекския манастир „Св. Йоан Предтеча“ (Англия)

В живота се сблъскваме с три закона. Още щом се родим на този свят, ако само на ден да сме, първият закон, с който се сблъскваме, е законът на греха. „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един. Ако и да живее един ден на земята…“ (Йов 14:4-5; по превода на Седемдесетте – бел. прев.). След това се сблъскваме със закона на смъртта. Въпреки че мнозина избягват да мислят за смъртта, това е най-сигурната истина: животът ни ще стигне до своя край. И трето, сблъскваме се със закона на благодатта, настъпил на земята с Господ Иисус Христос и дара на Петдесетница. В зависимост от това как реагираме на тези три закона през този ни живот, те са в състояние да предопределят нашата вечност.

Бог сътворил Адам и му вдъхнал онова, което св. Отци наричат „умна сила“ (noetic power), така че той да може да гледа Лицето Божие и да живее в присъствието Му непрестанно. Когато Адам приел сложения му от врага помисъл (прилог), вниманието му вече се насочило към самия него и последствието от това било падението: Адам бил изгонен от мястото на Божието присъствие. В безпределната Своя любов Бог скрепил удоволствието с болката и смъртта подобно праведно наказание, за да не би грехът да се обезсмърти (вж. 1 Кор. 11:32). Всъщност смъртта е дело на Божията милост. Следователно, заради неправедното удоволствие на Адам и непослушанието му към Бога последвало праведното наказание на болката и смъртта.

Оттогава поради страха от смъртта човек търсил в греха лъжливо утешение. Но колкото повече съгрешавал, толкова повече смъртта навлизала в живота му. Този порочен кръг можел да се прекъсне само чрез една неправедна смърт, която виждаме да се случва в личността на Господ Иисус Христос. Наистина изумително е, че Той не извършил грях, но доброволно поел върху Себе Си плода на греха – смъртта. Единствено Неговата неправедна смърт можела да осъди нашата заслужена смърт, причинена от греха. Господ трябвало да осъди смъртта „с плътта Си“ (Еф. 2:15) посредством Кръста, защото във всяко Негово дело справедливостта Му предхожда всемогъществото Му. Защото Божията справедливост е милост.

Христос отъждествява Себе Си с човека до такава степен, че поема върху Си смърт и изоставяне от Бога: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си ме оставил“ (Мат. 27:46). Едва след Неговата неправедна смърт, Той разкрива всемогъществото Си, като предлага на всички ни ново рождение, непредшествано от греха. Страданието и смъртта преди бяха само дълг, който трябваше да заплатим за падналото си състояние, но сега след като приемем това ново раждане в светото Кръщение, когато носим собствения си кръст по Христовата заповед, ние гравираме себе си великия Кръст на нашия Спасител.

Св. ап. Павел казва, че Христос осъди греха с плътта си (Рим. 8:3), а св. ап. Петър пише: „И тъй, понеже Христос пострада за нас в плът, и вие се въоръжете със същата мисъл; защото, който е пострадал по плът, престанал е да греши“ (1 Петр.…

Защо и как трябва да се причастяваме

Архим. Антим (Русас), днес Солунски митрополит

Тайната вечеря

Обични ми читателю, Самият Господ Иисус Христос, е установил ни е предал Тайнството на Светото Причастие. Това установяване и предаване на Тайнството е онова велико събитие, състояло се в горницата Йерусалимска, познато на всички християни като Тайната вечеря. Дванадесетте ученици са приели тази велика благодат на Бога към човека и я предали на цялата Църква. Разбира се, Дародаващият и Този, който винаги отслужва Тайнството, е Спасителят Христос.

Свидетелствата на светите евангелисти и на светите апостоли за установяването на това велико тайнство са ясни. Светите Матей, Марко и Лука разказват с подробности за това. Св. евангелист Йоан в шеста глава на евангелието си ни предава словата Господни: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога“ (Йоан 6:35). Всички слова на Господ в същата глава се отнасят за Тайнството, чрез тях Господ подготвя учениците си за вечерта на Тайната Вечеря. Св. апостол Павел ни предоставя същите сведения като тези на евангелистите, когато пише към Коринтяни за стойността и значимостта на Тайнството и как трябва да участват в него християните (вж. 1 Кор. 11:26-29).

В онази нощ, когато древният свят отстъпвал мястото си на новото сътворение, Христос взел в своите честни и святи ръце хляба. Това били ръцете, които в продължение на три години благославяли народа, това били ръцете, които изцерили слепи и докоснали болящите от греха сърца на „избрания“ Му народ, това били ръцете, които умножили хляба и рибата, ръцете, които измивали нозете на учениците. Тези честни ръце държат хляба, докато очите Му се издигат към небесата, устните Му принасят благодарствените слова към Бог Отец, Който със саможертвата на Сина Си показал безкрайната си любов към целия свят.

След като благословил хляба и го осветил, Христос го разчупил на парчета и го раздал на Своите ученици и апостоли. По този начин те разбрали, че от това действие и деяние зависи спасението на целия свят. Те почувствали как в този момент в Йерусалимската горница е поставено началото на безконечното Тайнство, което щяло завинаги да ни подари телесното присъствие и Божественото посещение на Христос во веки веков.

В онзи час Христос изрекъл словата, които и днес произнасят Неговите служители, свещениците, в най-съществения момент на Божествената Литургия: „Приемете, яжте това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощаване на греховете“ (срв. Мат. 26:26). Което означава: „Вие, които станахте Мои, вие, които Ми се доверихте и Ме изповядвате (изповядвате вярата Ми – б.а.), вземете и яжте Моето Тяло, което в този час се разчленява (се разчупва – б.а.), за да вкусите всички и да бъдат опростени всички ваши грехове“. Материалният хляб, плодът, който е произлязъл от пшеницата – се превръща в Тяло на вечния Бог, в една атмосфера на божествено тайнство, което е изпълнено от присъствието на Светия Дух.…

Деян Г. Димитров – Рождество Христово

Деян Г. Димитров

Отново се разпръсква мракът, отново се явява светлина, отново Египет се наказва с тъмнина, отново Израил се озарява от огнен стълб. Народът, който стои в тъмнината на незнанието нека види светлината на познанието (Мат. 5:16)…
Сенките на Стария Завет отминават и на тяхно място идва истината. Явява се Мелхиседек. Роденият без майка се роди без баща…

(Св. Григорий Богослов, Слово за Рождество Христово)

От дълбиниите на времето светата Православна църква извежда един ден, 25.12., като ден на едно изключително раждане. За нея няма друг ден като 25.12., Рождество Христово, в който тя празнува едно толкова централно събитие от християнската сотириология с тлакива светли и топли чувства, изпълващи сърцето на всеки ревностен християнин. Това е денят на всемилостивия Божествен кеносис (принизяване), в който Бог прие човешка плът (Йоан 1:14). Във връзка с този така важен за човешкото спасение ден, без претенции за цялостност и изчерпателност на темата, е необходимо да бъде разяснен въпросът за Христовото Рождество.

1. Мястото, където трябваше да се роди Спасителят

Най-прекият път, по κойто Божият Промисъл подготвял човечеството за приемането на Спасителя били старозаветните откровения и историята на израилтяните. Тези боговдъхновени пророчества подготвяли почвата сред юдеиския народ за появата на Месия. Старозаветният закон е наречен „възпитател в Христа“ (Гал. 3:24). Той, чрез своето ръководство и дейността на пророците, сгрявал в старозаветното човечество вярата в идващия Изкупител. Така преди Рождество Христово духовната атмосфера в света и в частност древният Израил, била напоена от месиански очаквания и представи. Не безизвестно било и мястото, където трябвало да се роди Христос.

„Де трябва да се роди Христос?“ (Мат. 2:46). Това е въпросът на Ирод велики, когато разбира новината от източните мъдреци за новородения Цар Юдейски. Сам Ирод, запознат с древномесианските очаквания и представи, вярващ в тях, не пита за подлинността на тази новина, а директно поставя вълнуващия го въпрос за месторождението на Изкупителя. За еврейските първосвещеници и книжници не е трудно да отговорят на този въпрос. в старозавегните книги тази чест и слава била отредена на витеем Юдейски. Израилските първосвещеници отговорили на цар Ирод чрез пророчеството на св. пророк Михей: „И ти, витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Иудини? От тебе ще Ми излезе Оня, който трябва да бъде владика в Израиля и Чийто произход е открай време, от вечни дни“ (Михей 5:2). Този известен текст от Свещ. Писание несъмнено говори за раждането на Месия. Във връзка с това библейско повествувание е важно да се отбележи, че авторът на пророчеството, свети пророк Михей, до подробност уточнява наименованието на града – Витлеем Ефратов. Според 1 Паралипоменон 4:1-4, един от правнуците на Юда, син Израилев, се казвал Ефрат. Оттук може да се предположи, че този град (Витлеем) е бил населен от потомците на Ефрат. Градът се нарича още, „Иудин“ (Мат. 2:6), за разлика от другия град Витлеем, който се намирал в пределите на Завулоновото коляно.…