Category Archives: Богословие

Протопрезвитер Г. И. Шавелски (1871—1951) и мястото му в развитието на Православното богословие в България

Доц. д-р Иво Янев

Протопрезвитер Георги Йоанович Шавелски се ражда на 6 януари 1871 г. в с. Дубокрай, Витебска губерния, в многочисленото и бедно семейство на селския дякон Йоан. Георги се обучава в духовното училище, а по-късно и в семинарията на Витебска губерния. През 1891 г. става църковен певец (псаломщик), а през 1895 – свещеник в село Бедрицы, а по-късно в село Азарково във Витебска епархия и едновременно с това учител в местните училища.  След смъртта на съпругата му, през 1897 г., постъпва в Санкт-Петербургската духовна академия, където защитава степен „Кандидат на богословието (1902 г.).[1]

По време на Руско-японската война, о. Георги е назначен за полкови свещеник на 33 Източно-сибирски стрелкови полк и благочинен на 9 Източно-сибирска стрелкова дивизия, а от декември 1904 г. е назначен за главен свещеник на Манджурската армия. За своите организаторски способности и изключителна доблест и смелост, при обгрижване на войниците даже и по време на битка, е възведен в сан протойерей и награден с ордените „Св. Георги  и „Св. Владимир с мечове. След края на войната от месец март 1906 г. о. Георги се връща към своето пастирско служение и е назначен да служи в Суворовската църква в Петербург. На  9 (22) май 1910 година защитава магистърска дисертация на тема „Последнее воссоединение униатов Белорусской епархии (1833-1839 г). Наред с пастирското си служение той преподава първо в Института в Смолни, а от 1910 г. като професор в Историко-филологическия институт в С. Петербург. На 22 април (5 май) 1911 г. е назначен за Протопрезвитер на военното и морското духовенство на Руската империя.[2] На 2 (15) юни 1913 г.  е назначен за почетен предстоятел на Фьодоровския събор в Царское село, а от 24 октомври (6 ноември) 1915 г. до 14 (27) април 1917 г. за присъстващ на заседанията на Св. Синод на Руската православна църква без право на глас. В 1917 г. е кандидат за Петроградската архиерейска катедра, но получава само 93 гласа и не е избран.

Като Протопрезвитер на армията и флота о. Шавелски се проявява като много добър духовник, ръководител и реформатор на военното духовенство в Руската империя. В края на юли 1914 г. подготвя  и предлага на императора проект за пълна реорганизация на управлението на военното и морското духовенство. Това не става, заради избухването  на Първата световна война.[3]

О. Георги е сред доверените лица на император Николай ІІ. Има изключително високо положение в обществото и Църквата. Активен участник е на  Поместния събор от 1917-18 г.  На 8 август за председател е избран Московския митрополит Тихон (Белавин), а за съпредседатели от архиереите са избрани архиепископите Новгородски Арсений (Стадницки) и Харковски Антоний (Храповицки), от свещенството – протопрезвитерите  Николай Любимов и Георги Шавелски.[4] Малко известен факт е, че на този събор е издигната кандидатурата на о. Георги за патриаршеския престол (за него гласуват 13 делегата), но за патриарх е избран Московския и Коломенски митрополит Тихон.…

Божията отсъда

Архим. Петър (Вризас), игумен на Есекския манастир „Св. Йоан Предтеча“ (Англия)

В живота се сблъскваме с три закона. Още щом се родим на този свят, ако само на ден да сме, първият закон, с който се сблъскваме, е законът на греха. „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един. Ако и да живее един ден на земята…“ (Йов 14:4-5; по превода на Седемдесетте – бел. прев.). След това се сблъскваме със закона на смъртта. Въпреки че мнозина избягват да мислят за смъртта, това е най-сигурната истина: животът ни ще стигне до своя край. И трето, сблъскваме се със закона на благодатта, настъпил на земята с Господ Иисус Христос и дара на Петдесетница. В зависимост от това как реагираме на тези три закона през този ни живот, те са в състояние да предопределят нашата вечност.

Бог сътворил Адам и му вдъхнал онова, което св. Отци наричат „умна сила“ (noetic power), така че той да може да гледа Лицето Божие и да живее в присъствието Му непрестанно. Когато Адам приел сложения му от врага помисъл (прилог), вниманието му вече се насочило към самия него и последствието от това било падението: Адам бил изгонен от мястото на Божието присъствие. В безпределната Своя любов Бог скрепил удоволствието с болката и смъртта подобно праведно наказание, за да не би грехът да се обезсмърти (вж. 1 Кор. 11:32). Всъщност смъртта е дело на Божията милост. Следователно, заради неправедното удоволствие на Адам и непослушанието му към Бога последвало праведното наказание на болката и смъртта.

Оттогава поради страха от смъртта човек търсил в греха лъжливо утешение. Но колкото повече съгрешавал, толкова повече смъртта навлизала в живота му. Този порочен кръг можел да се прекъсне само чрез една неправедна смърт, която виждаме да се случва в личността на Господ Иисус Христос. Наистина изумително е, че Той не извършил грях, но доброволно поел върху Себе Си плода на греха – смъртта. Единствено Неговата неправедна смърт можела да осъди нашата заслужена смърт, причинена от греха. Господ трябвало да осъди смъртта „с плътта Си“ (Еф. 2:15) посредством Кръста, защото във всяко Негово дело справедливостта Му предхожда всемогъществото Му. Защото Божията справедливост е милост.

Христос отъждествява Себе Си с човека до такава степен, че поема върху Си смърт и изоставяне от Бога: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си ме оставил“ (Мат. 27:46). Едва след Неговата неправедна смърт, Той разкрива всемогъществото Си, като предлага на всички ни ново рождение, непредшествано от греха. Страданието и смъртта преди бяха само дълг, който трябваше да заплатим за падналото си състояние, но сега след като приемем това ново раждане в светото Кръщение, когато носим собствения си кръст по Христовата заповед, ние гравираме себе си великия Кръст на нашия Спасител.

Св. ап. Павел казва, че Христос осъди греха с плътта си (Рим. 8:3), а св. ап. Петър пише: „И тъй, понеже Христос пострада за нас в плът, и вие се въоръжете със същата мисъл; защото, който е пострадал по плът, престанал е да греши“ (1 Петр.…

Защо и как трябва да се причастяваме

Архим. Антим (Русас), днес Солунски митрополит

Тайната вечеря

Обични ми читателю, Самият Господ Иисус Христос, е установил ни е предал Тайнството на Светото Причастие. Това установяване и предаване на Тайнството е онова велико събитие, състояло се в горницата Йерусалимска, познато на всички християни като Тайната вечеря. Дванадесетте ученици са приели тази велика благодат на Бога към човека и я предали на цялата Църква. Разбира се, Дародаващият и Този, който винаги отслужва Тайнството, е Спасителят Христос.

Свидетелствата на светите евангелисти и на светите апостоли за установяването на това велико тайнство са ясни. Светите Матей, Марко и Лука разказват с подробности за това. Св. евангелист Йоан в шеста глава на евангелието си ни предава словата Господни: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога“ (Йоан 6:35). Всички слова на Господ в същата глава се отнасят за Тайнството, чрез тях Господ подготвя учениците си за вечерта на Тайната Вечеря. Св. апостол Павел ни предоставя същите сведения като тези на евангелистите, когато пише към Коринтяни за стойността и значимостта на Тайнството и как трябва да участват в него християните (вж. 1 Кор. 11:26-29).

В онази нощ, когато древният свят отстъпвал мястото си на новото сътворение, Христос взел в своите честни и святи ръце хляба. Това били ръцете, които в продължение на три години благославяли народа, това били ръцете, които изцерили слепи и докоснали болящите от греха сърца на „избрания“ Му народ, това били ръцете, които умножили хляба и рибата, ръцете, които измивали нозете на учениците. Тези честни ръце държат хляба, докато очите Му се издигат към небесата, устните Му принасят благодарствените слова към Бог Отец, Който със саможертвата на Сина Си показал безкрайната си любов към целия свят.

След като благословил хляба и го осветил, Христос го разчупил на парчета и го раздал на Своите ученици и апостоли. По този начин те разбрали, че от това действие и деяние зависи спасението на целия свят. Те почувствали как в този момент в Йерусалимската горница е поставено началото на безконечното Тайнство, което щяло завинаги да ни подари телесното присъствие и Божественото посещение на Христос во веки веков.

В онзи час Христос изрекъл словата, които и днес произнасят Неговите служители, свещениците, в най-съществения момент на Божествената Литургия: „Приемете, яжте това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощаване на греховете“ (срв. Мат. 26:26). Което означава: „Вие, които станахте Мои, вие, които Ми се доверихте и Ме изповядвате (изповядвате вярата Ми – б.а.), вземете и яжте Моето Тяло, което в този час се разчленява (се разчупва – б.а.), за да вкусите всички и да бъдат опростени всички ваши грехове“. Материалният хляб, плодът, който е произлязъл от пшеницата – се превръща в Тяло на вечния Бог, в една атмосфера на божествено тайнство, което е изпълнено от присъствието на Светия Дух.…

Деян Г. Димитров – Рождество Христово

Деян Г. Димитров

Отново се разпръсква мракът, отново се явява светлина, отново Египет се наказва с тъмнина, отново Израил се озарява от огнен стълб. Народът, който стои в тъмнината на незнанието нека види светлината на познанието (Мат. 5:16)…
Сенките на Стария Завет отминават и на тяхно място идва истината. Явява се Мелхиседек. Роденият без майка се роди без баща…

(Св. Григорий Богослов, Слово за Рождество Христово)

От дълбиниите на времето светата Православна църква извежда един ден, 25.12., като ден на едно изключително раждане. За нея няма друг ден като 25.12., Рождество Христово, в който тя празнува едно толкова централно събитие от християнската сотириология с тлакива светли и топли чувства, изпълващи сърцето на всеки ревностен християнин. Това е денят на всемилостивия Божествен кеносис (принизяване), в който Бог прие човешка плът (Йоан 1:14). Във връзка с този така важен за човешкото спасение ден, без претенции за цялостност и изчерпателност на темата, е необходимо да бъде разяснен въпросът за Христовото Рождество.

1. Мястото, където трябваше да се роди Спасителят

Най-прекият път, по κойто Божият Промисъл подготвял човечеството за приемането на Спасителя били старозаветните откровения и историята на израилтяните. Тези боговдъхновени пророчества подготвяли почвата сред юдеиския народ за появата на Месия. Старозаветният закон е наречен „възпитател в Христа“ (Гал. 3:24). Той, чрез своето ръководство и дейността на пророците, сгрявал в старозаветното човечество вярата в идващия Изкупител. Така преди Рождество Христово духовната атмосфера в света и в частност древният Израил, била напоена от месиански очаквания и представи. Не безизвестно било и мястото, където трябвало да се роди Христос.

„Де трябва да се роди Христос?“ (Мат. 2:46). Това е въпросът на Ирод велики, когато разбира новината от източните мъдреци за новородения Цар Юдейски. Сам Ирод, запознат с древномесианските очаквания и представи, вярващ в тях, не пита за подлинността на тази новина, а директно поставя вълнуващия го въпрос за месторождението на Изкупителя. За еврейските първосвещеници и книжници не е трудно да отговорят на този въпрос. в старозавегните книги тази чест и слава била отредена на витеем Юдейски. Израилските първосвещеници отговорили на цар Ирод чрез пророчеството на св. пророк Михей: „И ти, витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Иудини? От тебе ще Ми излезе Оня, който трябва да бъде владика в Израиля и Чийто произход е открай време, от вечни дни“ (Михей 5:2). Този известен текст от Свещ. Писание несъмнено говори за раждането на Месия. Във връзка с това библейско повествувание е важно да се отбележи, че авторът на пророчеството, свети пророк Михей, до подробност уточнява наименованието на града – Витлеем Ефратов. Според 1 Паралипоменон 4:1-4, един от правнуците на Юда, син Израилев, се казвал Ефрат. Оттук може да се предположи, че този град (Витлеем) е бил населен от потомците на Ефрат. Градът се нарича още, „Иудин“ (Мат. 2:6), за разлика от другия град Витлеем, който се намирал в пределите на Завулоновото коляно.…

Учредяването на Българската екзархия – успех или провал?

Алексей Стамболов

Успех или провал е било учредяването на Българската екзархия? Отговор на този въпрос ще бъде потърсен в настоящата статия с уточнението, че акцентът в нея ще бъде поставен не толкова върху самото издаване на фермана от 27 февруари 1870 г.[1]Датата 27 февруари е възприета и обоснована от Тодор Събев в: Учредяване и диоцез на Българската екзархия до … Continue reading, колкото върху следващите две и половина години – период съдбовен за прохождащата Екзархия, когато се извършва нейното конституиране.

Църковно-народната борба, в резултат на която се ражда и Българската екзархия, протича на няколко етапа. В началото исканията са икономически (за отмяна на владишкия данък), за богослужение на разбираем език и за смяна на отделни гръцки владици с българи. Постепенно изкристализира идеята за независима Българска църква[2]Темелски, Христо. Българският Великден в нова светлина (Според новооткрити документи). – Във: в. Култура, бр.16 … Continue reading. В този смисъл учредяването на Екзархията е само едно, макар и най-коментираното, от цяла поредица събития, започнали през втората четвърт на XIX век[3]Темелски, Хр., пос. съч.; Събев, Т., пос. съч., с.10. Вж. също: Събев, Т. Поглед върху основаването …, с. 311; Събев, Т., Р. … Continue reading), чийто отзвук продължава до 60-те години на миналия век[4]Стамболов, Алексей. Отношенията между Българската църква и Вселенската патриаршия. – В: ДК, кн. 5-12/2006, С., 2008, с. … Continue reading. В родната историография тази борба се разглежда като етап от борбата за национална независимост и обикновено се казва, че се увенчава с успех. Така ли е обаче в действителност?

Преди да отговоря на този въпрос, бих искал да направя едно необходимо уточнение относно гледната точка. За да функционира правилно Православната църква и за да бъде тя наистина православна, от съществено значение са следните четири елемента: догмати, нравствен закон, обредна част и канони. Без догматите вярата няма основи, без нравственост нямаме истински християнски живот, без обреди нямаме външно единство и без канони няма порядък. Каноните представляват юриспруденцията на Православието[5]Леонтиев, Константин. Още за българо-гръцката разпра. Забележителна е метаморфозата на този руски … Continue reading. Както едно цивилизовано общество не може без съд, без администрация, без закони, така и Църквата не може без своите свещени канони.…

Сега е съд над тоя свят (2/2)

Архим. Захария Захару

Първа част

Как можем ние, като свещеници, да предложим на нашите братя непорочната утеха на Новия Израил, която не е нищо друго освен Самия Христос?

Апостол Павел пише в посланието си до Римляни, че „отхвърлянето“ на евреите заради липсата им на вяра станало причина за „помирението“ на света (Рим. 11:15). Тогава може ли и сега по същия начин съкрушителната картина на отчуждението на света от Бога да стане причина за възраждането му във вярата? И ако това вече е станало с някои индивиди и групи, то не може ли тогава да се изведе в общ план и да доведе до пренареждането на целия свят? Силата за това принадлежи на Господ, но в това се изисква съработничеството на нашето смирение.

В нашата епоха, която е време на страдания, бедност, отчаяние и големи премеждия, хората се нуждаят от утешение. Както казахме, Христос е непороочната утеха и спасението на света. Християните и по-специално свещениците Божии са Неговите смирени инструменти, които предлагат на света това утешение. Христос се отнася милостиво към болните, към тези, които са дълбоко пречупени. По Своята природа Той е Бог на милостта и на всяка утеха. Ние трябва да научим верните да пристъпват към Него със смирен дух и покайно сърце, и тогава със сигурност, те ще могат да открият общението с Него и покоя, струящ с благодатта от спасението Му.

Църквата е предоставила на своите духовници много силни средства, с които можем да утешаваме народа Божи.

Първо, можем да насърчаваме хората да се молят в Неговото Име, защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (вж. Деян. 4:12). Чрез призоваването на Името Господне ние навлизаме в Неговото Присъствие, защото Неговото Име е неотделимо от Личността Му и тогава силата на Присъствието Му се подновява. Името Господне се превръща в източник на утеха и възобновление. Особено в днешно време, когато християните не могат да намерят време за църковните служби, Името превръща сърцето в храм неръкотворен, в който Христос подава сили и мир.

Второ, можем да насърчаваме верните да изучават Божието слово. Така те ще научат езика на Господа, на който Той ни говори, и те ще Му говорят със същите, вдъхновени от Светия Дух думи. Така Духът ще се моли вътре в тях. Както чрез Божието слово са се създали всички неща, така и сега чрез силата на Неговото слово верните ще се преродят. Нещо повече, Божието слово не е дадено с цел да плаши човека, а да му вдъхне кураж и да обнови душата му. На този, който подхожда към него с вяра, то дава неизразима утеха и мир, както и силното убеждение, че „Господ е победил света“ (Ин 16:33) и е с нас „през всички дни до свършека на света“ (Мт 28:20). Неговото слово нивга няма да премине. Затова Той се обръща към нас с думите, адресирани към избрания Му народ: „Ти си Мой раб, Аз те избрах и не ще те отхвърля.…

Светите отци – истинският път към християнството

Йеромонах Серафим (Роуз)

доклад на йеромонах Серафим (Роуз)

Помнете Вашите наставници, Които Ви са проповядвали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им… Не се увличайте от разни и чужди учения… (Евр. 13:7-9)

Никога не са се появявали толкова много лъжеучители както в нашия нещастен 20-ти век, толкова богат на технически дреболийки и толкова беден откъм дух и мисъл. Днес всяко мнение, дори най-безумното и съзнателно отхвърлено от всички цивилизовани хора, има своята идеология и своя учител“. Някои учители идват, обещавайки или проявявайки „духовна сила“ и извършват лъжливи чудеса, като например окултистите и харизматиците (т.е. петдесятниците), но болшинството съвременни учители ен са способни да предложат нищо освен лошо сварена каша от идеи, взети някъде от тавана или от някакъв днешен самозван „мъдрец“, който знае повече от всички древни, просто, защото живее в нашите „просветени“ времена. В резултат на това съществуват хиляди различни философски направления, а в „християнството“ – хиляди секти. Как да намерим истината във всичко това, ако въобще е възможно да я намерим в нашите най-объркани времена?

Има едно единствено място, Където можем да намерим извора на истинското учение, произлизащо от Самия Бог. Избор, Който не е отслабнал през изминалите Векове, а е вечно актуален и общовалиден за всички, които учат истината за Бога и Който сочи пътя на всички, които пият от него. Това място е Православната Хрустова църква. Изворът е благодатта на Светия Дух, а истинските учители са проповедниците на Божието учение, произлизащо от този източник – Светите Отци на Православната Църква.

Но уви колко малко на брой православни християни знаят това и пият от този извор. Колко много съвременни архипастири Водят своето паство не към злачните пасбища от духовна храна – към Светите Отци, а по пагубния път на съвременните мъдреци, които обещават нещо ново“, за да заставят хрустияните да забравят устинското учение на Светите Отци, чието учение – и това е абсолютно вярно – е напълно несъвместимо със заблужденията, които господстват днес в света.

Православното учение на Светите Отци не принадлежи на някакъв определен период от време, на древността или съвременността. То се е предавало чрез непрекъснатата верига на приемствеността от времената Апостолски до ден днешен и никога не се е случвало отново да се преоткрива забравено“ православно учение. Даже когато много православни християни са го пренебрегвали (колко е присъщо това за нашето време) то истинските негови пазители продължавали да го препредават на онези, които очаквали да го получат. В миналото е имало епохи на Великите Отци, като например зашеметяващата епоха на IV век, но е имало и периоди, когато са преставали да разбират Светите отци. Но от времето на основаването на Църквата Христова на земята не е имало и един миг, когато светоотеческото предание да не е ръководило Църквата.…

Истината е живот

Отец Джеймс Гиргис

В съвременното ни общество се полагат старателни и организирани усилия да се компрометира представата за абсолютна или обективна истина и това започва още от университета. Обаче в живота на християнина не съществува нещо по-важно от абсолютната истина. Истината ние не разглеждаме като понятие, философия или идеология, а казваме, че е Човек. Господ Иисус Христос казва: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6).

Днес отбелязваме паметта на светите отци от Първия вселенски събор, свикан в Никея през 325 г. сл. Р. Хр. под егидата на Византийския император св. Константин Велики. Този събор се провежда, за да се занимае с един определен спор, разтърсил Римската империя, породен от учението на свещеник на име Арий. Последният оспорил действителната личност на Иисус Христос. Днес ние спорим и разгорещено се разграничаваме един от друг по политически въпроси и по неща, които в крайна сметка са без значение обаче тогава този въпрос наистина е бил от колосална важност… и също от такава важност е и отговор на този въпрос. Истината имала значение, независимо дали е била удобна или неудобна, дали е била сама или подкрепена от тълпата.

В литургийното Евангелие за Неделя на св. Отци от Първи Вселенски събор, Господ Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан 17:3). По думите на нашия Господ, познанието за Бога е най-важната цел в живота на човек. Познаването на Бога е до голяма степен това, към което сме призвани, за което сме създадени. Познавайки Бога, ние познаваме Този, който Е, Вечно съществуващия, ние придобиваме нещо от Неговото съществуване, откриваме безсмъртието.

Познанието за Бога предполага, че човек разбира Бога истинно, и по правилен начин; иначе човек вреди жестоко на себе си и на хората около себе си. В този ред на мисли ние разбираме, че трудът, извършен от отците от Първия вселенски събор е изключително важен. Говорим, поучаваме и се прекланяме пред Иисуса Христа, защото Светите отци ни научиха на това и ни откриха този живот. Библията не е просто един документ, който подлежи на всякакви тълкувания, които на човек може да му хрумнат. Това е един от проблемите на протестантското движение; всеки внася собствената си и лична интерпретация на даден текст и счита това си тълкуване за достоверно и правилно. Проблемът е, че не може собственото и лично тълкувание на всеки един от нас да бъде правилно. Това е невъзможно.

Църквата Христова разполага със свои „механизми“, които ѝ позволяват да преодолява подобни „тенденции“ в тълкуванието. Най-напред, ние не разчитаме единствено и само на библейския текст. Нашата вяра представлява нещо повече от дадените думи, написани на страницата. Вярата на Църквата Христова има своите корени във вярата, която проповядват и ни предават Апостолите и която вяра те приели непосредствено от Христос.…

Обяснение на 28-мо правило на Пето-шести вселенски събор от св. Никодим Светогорец

Василиос Тулумдзис, богослов

В тези дни на всеобщо напрежение заради разпространението на вируса SARS-Covid-19 в нашата страна Гърция (а също и в България – бел. пр.) бяха предизвикани множество реакции по въпроса дали църковната йерархия следва да изрази конкретна позиция за начина на причастяване на вярващите с Пречистите Тяло и Кръв Господни.

Чуха се различни мнения, които сега няма да анализираме. Със сигурност нямам чувството, че разсъжденията и предложенията, произлизащи от широкия кръг на журналистите и политиците оказват някакво въздействие. Разбира се дори предложения, основаващи се върху богословски доводи, е факт, че са „скалъпени“ с цел безплодно тиражиране на информацията за вътрешна консумация, с нищожно влияние върху Тялото на Църквата.

Бих искал да цитирам конкретно материала на Панагиотис Андриопулос, публикуван в два варианта, относно обяснение на св. Никодим Светогорец към 28-мо правило на Пето-шестия вселенски събор.

Най-напред нека отбележим, че обясненията на св. Никодим трябва да се четат без да изключваме пряката им връзка с конкретното историческо време и духа на правилата, в противен случай има опасност от погрешно тълкуване. Смятам, че с отделянето на части от обяснението от целостта на тълкуваното правило се стига до погрешно разбиране на словото и духа на св. Никодим. Налага се идеята на автора (П. Андриопулос – бел. пр.), че св. Никодим препоръчва на архиереите и на свещениците да причастяват болните от чума с отделен Свети Потир. След причастяването светия съсъд заедно с употребената лъжичка трябва да бъдат измивани с оцет, който се излива в олтарния умивалник. Следователно с тези данни, извлечени от църковното предание, по подмолен начин се внушава възможността за предаване на болестотворни организми чрез Светото Причастие, факт, уж накарал св. Никодим да преправи литургическата практика и да предложи мерки за хигиена и дезинфекция на светите съсъди.

Цитирам и заключителния откъс от посочения материал: „С други думи болните от чума не се причастяват от едната Света Чаша, а от отделен съд, от където свещеникът не потребисва останалите Свети Дарове, а просто измива с оцет. Каква може да бъде тази практика, ако ли не превенция и предотвратяване?“

Такъв извод можем да направим, прочитайки сам по себе си отделения от цялостния текст откъс. Бих искал да представя една друга гледна точка в целостта и взаимовръзката на съответните правила.

28-мото правило на Петошестият Събор повтаря съдържанието на 3-то и 4-то Апостолски правила. Тези правила се отнасят до забраната при принасяне на безкръвната Божествена Евхаристия да се употребяват други вещества освен установените.

„Ако епископ или презвитер, противно на Господнята заповед за Жертвата, принесе нещо друго на Жертвеника, или мед, или мляко, или вместо вино вземе нарочно сикер, или някакви птици или животни, или семена, противно на нареденото, да се низвергне; също и нови зърна* от класове или грозде, в отреденото им време. Не подобава да се донася на Жертвеника нещо друго, нито елей в светилника, нито тамян по време на Светото Приношение.“ (3-то Апостолско правило) [1]

Всичко останало, било то начатъци на плодове (първи плодове) или принесен дар да не бъдат поставяни върху Светия Жертвеник, а на друго място и там да се благославят.