Category Archives: Съвременни подвижници

Новомъченикът от Чепеларе

Недялка Петрова Още при влизането в притвора на Божия храм „Св. Атанасий“ в родопския курортен град, виждаме на стената вдясно ликовете на свещениците, служили тук през годините. Между тях е портретът и на един от най-почитаните свещенослужители в Чепеларе – отец Евстатий Янков. Енориашите са убедени, че техният любим пастир е сред Божиите светии и техен небесен закрилник. Помнят и разказват за живота и делото му с особено почитание, много обич и чисто човешко състрадание. Бедата е, че хората, които го помнят, остават все по-малко, и ако не се запише това, което все още се разказва за него, ще потъне в забвение. Преди около три години, в храма „Св Параскева“ /или „Малката Света Петка“ , както е известна в Пловдив/, се разговорихме с отец Емил Паралингов – един ерудиран и с чиста душа свещеник, дал мило и драго този стар малък храм да бъде възстановен, реставриран и облагороден. Докато бях директор на Пловдивския държавен архив му помагах, доколкото мога с документи по администрирането и узаконяването на статуса на църквицата, изясняване границите на терена около нея, възстановяването на електрозахранването и пр. Знаейки, че се занимавам с исторически изследвания и за Родопите, ми предложи да издиря сведения и разкажа за живота и

Късче пустиня в сърцето на Атика

ГЕОРГИ КУЦОДЯКОС Християнството е предложение за живот, но не по силата на готова рецепта, не като индивидуално духовно благоустрояване, нито е спокойствие на съвестта, което се поражда от спазването на външни образци. Но е „борба, за да стане човекът истински, да може да счупи ограниченията на индивидуализма си и да отвори себе си реално към другия”. Сред многобройните лица, които непрестанно потвърждават това свидетелство на Църквата през историята, са и юродивите заради Христос“. Какво точно представляват обаче тези хора? „Осъзнаваме, че юродивият ни е чужд. Той е свободен от обичайните връзки на семейния живот: „не е ничий син, не е ничий брат, не е ничий баща” – той е бездомен, скитащ, често пъти изгнаник. Обикновено не е пустинник и прекарва живота си сред другите хора. Но при това им остава по един или друг начин чужд, изгнаник, в периферията на организираното общество, в света, но „не от света”. Юродивият е свободен, той е чужденец – и следователно е способен да изпълни в обществото истинска пророческа роля”[1]. Аналогичен случай на „юродивство заради Христос” е и блажената старица Тарсо, която се подвизаваше не в някоя далечна пустиня на Изток или на Севера, но съвсем близо до нас, по-точно между нас, в един

Спомени за отец Тадей

Желко Шешум За пръв път чух за отец Тадей в средата на 80-те години на лекция в Богословския факултет в Белград от нашия известен психиатър и психотерапевт Владета Йеротич, професор по пастирска психология. Поразпитах и узнах, че монахът живее в манастира Витовница край Петровац на Млава в Източна Сърбия, и през май 1993 година тръгнах натам с приятели, които неведнъж бяха ходили при отец Тадей. Докато пътувахме към манастира, в съзнанието ми изплуваха много разкази, които бях слушал за този монах – за случаи на изцеление, за съвети и наставления, които бе давал. Любопитството ми бе разпалено още повече от разговорите между спътниците ми за техни лични срещи с игумена Тадей. Когато пристигнахме в манастира, започваше вечернята. Срещнахме възрастен монах със стар подрасник. Той спря да ни поздрави. Не познавах монаха и не успях да попитам нищо за него. Приближихме се, поклонихме се и му целунахме ръка. За мое удивление старецът целуна всеки от нас по главата и ни благослови, а после каза, че е най-добре сега да влезем в църквата, понеже службата вече е започнала. Скоро след нас влезе игуменът на манастира – разбрах това по одеждите и по особеното достойнство, което се усещаше най-вече от походката му. След

Апостолската мисия на стареца Клеопа (Илие)

Архим. Клеопа (Илие) е един от най-обичаните православни духовници на нашето съвремие, почитан не само в Румъния, но и в целия православен свят, старец на румънския манастир „Сихастрия“. Роден е на 10 април 1912 г. с името Константин в село Сулица, окръг Ботошани, в румънската област Молдова. Той е петото от десет деца в семейството на Александру и Ана Илие. Родителите му са силно вярващи, под тяхното влияние четири от децата им – три момчета и едно момиче, приемат монашеството, а след смъртта на своя съпруг през 1943 г. самата Ана избира монашеския живот под името Агафия. „Имахме отделна стая, цялата само с икони, като параклис, където се молехме. Събуждахме се в полунощ, четяхме от Псалтира, и правехме стотици поклони, и след това отново си лягахме“, разказва отец Клеопа. Още в ранните си младежки години той става ученик, заедно със своя брат Георги, на един от известните румънски подвижници – схимонах Паисий (Олару) от скита „Козанчя“. При стареца Паисий ежедневно се стичали десетки вярващи от цяла Румъния, според свидетелствата той изповядвал между 30 и 50 души на ден. За своя духовен наставник отец Клеопа казва, че подхождал към духовните си чада с безгранична любов, всеопрощение, търпение и благост. През 1920

Отец Юстин (Първу): биография на светостта

Μонах Филотей и мон. Неонила На 25 юли 2013г. около 11часа, в деня, в който се навършват 40 дена от успението на стареца Юстин, в килията му, в която той утешаваше толкова човешки души, където прекара последните три години от живота си, и където и почина, стана чудо. Килията на стареца беше отворена за посетители от 25 юли. В креслото, където обикновено седеше и приемаше за изповед, благословение или утешение, е поставена една голяма снимка – фотография. По времето, когато някои монаси и миряни са се молили в килията му, от фотографията е започнало да изтича свето миро – точно от мястото, където се намира благославящата му десница. Това се повторило и следващата сутрин, когато някои от поклонниците са се молили в килията му. Това е едно знамение от този светия, показващо на тези, които се намират там, и го търсят, че молитвата им се чува. Отец Юстин (Първу): биография на светостта 15 юни 2013 г. е денят, в който отиде при Господа архимандрит Ютин (Първу), един от най-известните румънски старци на нашето време. Той се ползва с огромна любов и се почита не само в цяла Румъния, но и далеко зад нейните предели. На вашето внимание е представена една

Векът на отец Ангел Шопниколов. Житие, страдание и упование

Георги Тодоров 15 декември 2003 Отец Ангел Шопниколов, който предстои по Рождественските празници да навърши 96 години, е жива история на България и на Църквата ни. Роден е една година преди обявяването на Независимостта. В неговия живот виждаме как „голямата“ история бурно се намесва в живота на човека и как в крайна сметка с Божията помощ той надживява и световни войни, и революции и идеологии. Подобни незаслужено забравени личности са нашите най-ценни и и истински живи съкровища, пратеници от други времена. Ако имаме и уши за духовната и житейска мъдрост, която те носят, ше можем сами да станем нейни носители и да я съхраним за идващите поколения. Старият свещеник е запазил както бистрия си разум, така и паметта си за миналите събития: Роден съм на 26.12.1907 г. в с. Костенец. Родът ми е от тука. Шопииколов се казвам. В незапомнено време дядо Никола дошъл от шоплука и тук се задомва и оттам произхожда презимето. В моя род по бащина линия свещеници не е имало, а по майчина линия аз съм седмият поред. Дядо ми по майчина линия се казваше дядо поп Ангел. Тримата му сина са свещеници. Бащата на дядо поп Ангел се казва Йоан, но презимето му е Яковов. Произхождам от много

Труд, молитва и вяра. Игумения Златка Козарева (+ 2003 г.)

Радка Рашкова Манастирът „Св. вмчк Мина“ се намира близо край гр. София. Той е отворен дом на Бога за всяка душа и всяко сърце. Спирам пред скромната телена врата с метален кръст. Свеждам глава с дълбока признателност пред Бога, че ми е дадена възможност да посещавам това свято и чисто място, правя кръстен знак и влизам. Вятърът ме поздравява чрез нежно шумолене в листата на брезите, които като стражи заграждат постланата с обикновени бели плочки пътека. Минавам бавно по нея и влизам във вътрешния двор. Погледът ми се отправя към безоблачното синьо небе, преминава през щъркеловото гнездо върху камбанарията на храма „Св. вмчк Мина“ и спира в градината с прекрасните цветя, които цъфтят тук от ранна пролет до късна есен. По средата на това цветно море, опряна на циментовото корито на чешмата с тояжка в ръка, стои една слабичка фина жена, облечена в черно. Това е тя, майка Златка, игуменката на манастира, отдала целия си живот в служба на Бога и в моление за човешките души. Целувам с дълбоко уважение и признателност подадената ми за поздрав десница. Колко голямо сърце има тази жена, за да побере в него болката и мъката на човешките страдащи души, пристъпващи прага на манастира! Колко

Старец на цяла Русия. Животът на архимандрит Йоан /Крестянкин/

Архимандрит Йоан /в света Иван Михайлович Крестянкин/ се родил на 11 април 1910 година в град Орел в многодетно семейство, бил осмото и последно дете. Още от малък Ваня прислужвал в храма, на шест години вече бил клисар, а след това изпълнявал задълженията и на иподякон. На дванадесет години за пръв път изразил желанието си да стане монах. В животоописанието на стареца тази история е изложена по следния начин. На Елецкия епископ Николай му предстояло да замине на служба на ново място и когато прощаването му с богомолците вече привършвало, иподякон Иван Крестянкин, желаейки да получи от архиерея напътствие за живота си, се докоснал до ръката му, за да привлече по този начин вниманието върху себе си. Тогава владиката се навел към момчето с въпроса: „А теб за какво да те благословя?“ Ваня във вълнението си му казал: „Искам да стана монах“. Полагайки ръка върху главата на момчето, епископът помълчал малко, прозирайки бъдещето му. После сериозно казал: „Първо ще завършиш училище, после ще поработиш, след това ще приемеш сан и ще послужиш малко, а като му дойде времето, непременно ще бъдеш монах“. И животът на младежа се подредил точно както казал архиереят. През 1929 година Иван Крестянкин завършил средно училище,

Велик в своето смирение и себежертвеност

[2018] година се отбелязват 130 години от рождението и 70 години от кончината на Неврокопския митрополит Борис – духовник, оставил дълбока следа в живота на Българската православна църква. Той се ражда на Димитровден през далечната 1888 г. в село Гявато, Битолско. През 1910 г. Вангел Разумов /светското име на митрополит Борис/ завършва Цариградската духовна семинария. Там той получава стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от примерното му и смирено поведение. През 1915 г., вече йеродякон, завършва и Богословския факултет в Черновиц. След като през 1917г. е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и привлича вниманието на висшите църковници, които го извикват в София, отличават го с офикията „архимандрит“ и му възлагат послушанието на протосингел на Софийския митрополит, а от 1926 до 1931 година е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“. Деен творец, той пише статии за „Църковен вестник“, публикува свои стихотворения, автор е на знаменитата брошура „Кризата в нашето училище“. При избора му за Неврокопски митрополит, проф. Хр. Гяуров ще напише за него: „Всеки един народ има нужда не само от политически водачи, но в същото време, и даже повече, от духовни водачи. От такива водачи особена