Category Archives: Съвременни подвижници

Късче пустиня в сърцето на Атика

ГЕОРГИ КУЦОДЯКОС

Християнството е предложение за живот, но не по силата на готова рецепта, не като индивидуално духовно благоустрояване, нито е спокойствие на съвестта, което се поражда от спазването на външни образци. Но е „борба, за да стане човекът истински, да може да счупи ограниченията на индивидуализма си и да отвори себе си реално към другия”. Сред многобройните лица, които непрестанно потвърждават това свидетелство на Църквата през историята, са и юродивите заради Христос“. Какво точно представляват обаче тези хора?

„Осъзнаваме, че юродивият ни е чужд. Той е свободен от обичайните връзки на семейния живот: „не е ничий син, не е ничий брат, не е ничий баща” – той е бездомен, скитащ, често пъти изгнаник. Обикновено не е пустинник и прекарва живота си сред другите хора. Но при това им остава по един или друг начин чужд, изгнаник, в периферията на организираното общество, в света, но „не от света”. Юродивият е свободен, той е чужденец – и следователно е способен да изпълни в обществото истинска пророческа роля”[1].

Аналогичен случай на „юродивство заради Христос” е и блажената старица Тарсо, която се подвизаваше не в някоя далечна пустиня на Изток или на Севера, но съвсем близо до нас, по-точно между нас, в един женски манастир в Кератия (Гърция, област Месогея). Юродивата Тарсо или Тарасия Загореу се родила през 1910 г. в село Рого, област Кортио, о. Андрос, и била най-малката от шест деца в семейството[1]. Била около 14-годишна, когато била призована от благодатта на Светия Дух да приеме подвига на юродството заради Христос. Призоваването й ни интересува по много причини, за които ще стане дума по-надолу. Още повече, защото в Гърция нямаме много примери за юродство между жените, с изключение на единични случаи като София Хортокориду от Северна Гърция, която обаче не следвала такава крайна форма на юродство като Тарсо. В Русия през 18 и 19 век тази практика се разпространила широко, имало множество юродиви мъже и жени и са запазени свидетелства, че при някои от тях немалко християни търсели духовно наставничество.

Един ден майка й, която следвала стария календарен стил, завела Тарисия в манастира „Св. Богородица Певковуноятрисас”, за да потърси лек за считаната за болна своя дъщеря. Двете останали доста време в манастира и междувременно Тарсо решила да остане още малко. Това малко в крайна сметка продължило един цял живот.

Отношението на Тарсо към календарния въпрос било показателно. На въпросите на различни вярващи, които я посещавали в манастира и я питали кой календар трябва да следват, тя отговаряла: „За календара – дали ще си с новия или стария, свободна си да решаваш. Само бъди в Църквата”; и още: „Защо, лошо ли е да славим Бога два пъти?” Тези слова ми напомнят думите на митрополита на Месогея Николай, които той отправи към една група младежи, които бяха членове на една зилотска старостилна енория в Северна Тракия и които поискали да се присъединят канонично към митрополията на Месогея и да продължат да следват юлиянския календар.…

Спомени за отец Тадей

Желко Шешум

За пръв път чух за отец Тадей в средата на 80-те години на лекция в Богословския факултет в Белград от нашия известен психиатър и психотерапевт Владета Йеротич, професор по пастирска психология. Поразпитах и узнах, че монахът живее в манастира Витовница край Петровац на Млава в Източна Сърбия, и през май 1993 година тръгнах натам с приятели, които неведнъж бяха ходили при отец Тадей. Докато пътувахме към манастира, в съзнанието ми изплуваха много разкази, които бях слушал за този монах – за случаи на изцеление, за съвети и наставления, които бе давал. Любопитството ми бе разпалено още повече от разговорите между спътниците ми за техни лични срещи с игумена Тадей.

Когато пристигнахме в манастира, започваше вечернята. Срещнахме възрастен монах със стар подрасник. Той спря да ни поздрави. Не познавах монаха и не успях да попитам нищо за него. Приближихме се, поклонихме се и му целунахме ръка. За мое удивление старецът целуна всеки от нас по главата и ни благослови, а после каза, че е най-добре сега да влезем в църквата, понеже службата вече е започнала. Скоро след нас влезе игуменът на манастира – разбрах това по одеждите и по особеното достойнство, което се усещаше най-вече от походката му. След края на службата ми казаха, че точно това е отец Tадей – игуменът на манастира. Приближих се и му целунах ръка, изпросвайки благословение, без да осъзнавам, че това бе същият монах, когото бяхме срещнали при пристигането ни в манастира. Той ми изглеждаше съвсем различен от онзи скромен и приветлив монах. Сега пред мен стоеше среден на ръст, крепък, силен и открояващ се човек.

Прекарахме три дни в манастира. Сутрин ставахме рано и при звъна на камбаната от постелята отивахме право на утреня. Чистотата на въздуха и красотата на мястото въздействаха поразително на нас, градските хора. Старецът постоянно, подсмихвайки се, ни казваше да се разхождаме и да „дишаме въздух“. Удивлявахме се на случващото се с нас – през първия ден стотици проблеми гъмжаха в главите ни. На следващия ден те бяха не повечe от три, а на третия ден остана един-единствен въпрос. Умиротворихме се, смирихме се, почувствахме, че всички грижи отстъпиха на най-важното – че тук, в манастира, ни е хубаво. Беше ми нужно две години да пътувам до Витовница, за да разбера колко важно е смирението на ума.

Ходехме в манастира по време на войната в Хърватия, Босна и Херцеговина. Тогава действаха икономическите санкции от ООН, имаше голяма безработица, глад, бедност, хората, особено тези с малки деца и ограничени доходи, бяха разтревожени и уплашени. Имаше опасност от сблъсъци в Сърбия, а ние в градове като Белград и Нови Сад като че ли се бояхме повече от другите. Най-много ни измъчваше неизвестността. И една от най-важните причини много хора да посещават манастира бе надеждата да получат от отеца отговори на въпроси или поне намек какво ги чака занапред.…

Апостолската мисия на стареца Клеопа (Илие)

Архим. Клеопа (Илие) е един от най-обичаните православни духовници на нашето съвремие, почитан не само в Румъния, но и в целия православен свят, старец на румънския манастир „Сихастрия“. Роден е на 10 април 1912 г. с името Константин в село Сулица, окръг Ботошани, в румънската област Молдова. Той е петото от десет деца в семейството на Александру и Ана Илие. Родителите му са силно вярващи, под тяхното влияние четири от децата им – три момчета и едно момиче, приемат монашеството, а след смъртта на своя съпруг през 1943 г. самата Ана избира монашеския живот под името Агафия. „Имахме отделна стая, цялата само с икони, като параклис, където се молехме. Събуждахме се в полунощ, четяхме от Псалтира, и правехме стотици поклони, и след това отново си лягахме“, разказва отец Клеопа. Още в ранните си младежки години той става ученик, заедно със своя брат Георги, на един от известните румънски подвижници – схимонах Паисий (Олару) от скита „Козанчя“. При стареца Паисий ежедневно се стичали десетки вярващи от цяла Румъния, според свидетелствата той изповядвал между 30 и 50 души на ден. За своя духовен наставник отец Клеопа казва, че подхождал към духовните си чада с безгранична любов, всеопрощение, търпение и благост.

През 1920 г., на 12 декември – в деня на св. Спиридон, младият Константин става послушник в скита „Сихастрия“ при стареца Йоаникий (Морой), заедно със своя по-голям брат Василий. Първото послушание, което Константин приема, е да пасе манастирските овце. През 1937 г. 25-годишният Константин приема монашеско пострижение с името Клеопа. Съвсем скоро след това младият монах е помолен да се нагърби със задълженията на стареца Йоаникий (който се разболява тежко). Цял месец той се моли и размишлява, преди да се съгласи, и едва след като получава благословението на стареца Паисий, се решава да поеме ръководството на братството.

През декември 1944 г. е ръкоположен за йеродякон, а няколко месеца по-късно, в началото на 1945 г. – за йеромонах. Първоначално не иска да бъде хиротонисан, поради страха, че не е достоен да поеме голямата отговорност на свещеническото служение пред Бога, но е убеден от своя духовен наставник.

Усилията от неговото ръководство съвсем скоро дават благодатни плодове и през 1947 г. „Сихастрия“ е обявен за манастир, а отец Клеопа е възведен в архимандритско достойнство. С идването на комунистическия режим обаче настъпват тежки времена за християните в Румъния.

През пролетта на 1948 г. отец Клеопа е задържан в ареста от комунистическите служби за сигурност, за този момент самият той разказва: „В деня на светите Константин и Елена изнасях проповед и в нея казах: „Да даде Господ днешните ни управници да бъдат като светите императори Константин и Елена, за да ги поменава Църквата във вечността“. Тогава измежду множеството един мъж дойде при мен и ми каза да тръгвам с него, дори не успях да се преоблека, качиха ме в една кола и ме откараха в Търгу Нямц, там ме затвориха в едно мазе, в което нямаше нищо, освен едно циментово легло.…

Отец Юстин (Първу): биография на светостта

Μонах Филотей и мон. Неонила

На 25 юли 2013г. около 11часа, в деня, в който се навършват 40 дена от успението на стареца Юстин, в килията му, в която той утешаваше толкова човешки души, където прекара последните три години от живота си, и където и почина, стана чудо.

Килията на стареца беше отворена за посетители от 25 юли. В креслото, където обикновено седеше и приемаше за изповед, благословение или утешение, е поставена една голяма снимка – фотография. По времето, когато някои монаси и миряни са се молили в килията му, от фотографията е започнало да изтича свето миро – точно от мястото, където се намира благославящата му десница. Това се повторило и следващата сутрин, когато някои от поклонниците са се молили в килията му. Това е едно знамение от този светия, показващо на тези, които се намират там, и го търсят, че молитвата им се чува.

Отец Юстин (Първу): биография на светостта

15 юни 2013 г. е денят, в който отиде при Господа архимандрит Ютин (Първу), един от най-известните румънски старци на нашето време. Той се ползва с огромна любов и се почита не само в цяла Румъния, но и далеко зад нейните предели. На вашето внимание е представена една от първите биографии на стареца, написана след смъртта му.

Отец Юстин се е родил на 10 февруари 1919 г. село Петру Воде в семейството на много вярващи православни румънци и бил кръстен с името Йосиф. Той от малък обичал красотата на християнската вяра. В 1936г. постъпил в манастира Дуреу, в 1936 г. приел монашески постриг, след което започнал обучение в семинарията в манастира Черника. Тук той усвоява догматите в светоотеческото тъкование и изучава литургика, типик, псалмопеене, апологетика.

Пребъдвайки винаги в съвършено единодушие с Църквата, той никога не оставял своята жажда да се учи, така че и на 94 годишна възраст четял всички издавани книги, не само светоотечески, но и за култура, история, философия и политика, вниквайки в сложни проблеми, които той със своята изключителна памет бързо резюмирал в изречения, изпълнени със съчувствена безметежност (но в същото време и с нотки на шеговитост), характеризирайки християнския дух на румънския народ.

Той поставил пред себе си идеал – да изпълнява всички заповеди на Новия Завет, от които любовта е над всичко, и Бог му помагал да осъществи това свое стремление, така че любовта към Бога и към хората станала негова основна черта. Той приемал Кръщението като призив да изпълнява Евангелието и да служи за спасението на всички. Възприемал като хармония единството между всички членове на Тялото Христово – Църквата.

Именно за това, както и милиони румънци, които по това време се присъединяваха заради патриотизма си и благородните си християнски чувства към Легионерското движение, (“Легион на Архангел Михаил”, масово патриотично и националистическо движение за Православие, румънизъм, монархия и антисемитизъм. Движението е възникнало през 1920г. и било забранено през 1941г.), отец Юстин постъпвайки в семинарията в манастира Черника и откривайки, че преподавателите и учащите са членове на това движение, също постъпил в него.…

Векът на отец Ангел Шопниколов. Житие, страдание и упование

Георги Тодоров

15 декември 2003

Отец Ангел Шопниколов, който предстои по Рождественските празници да навърши 96 години, е жива история на България и на Църквата ни. Роден е една година преди обявяването на Независимостта. В неговия живот виждаме как „голямата“ история бурно се намесва в живота на човека и как в крайна сметка с Божията помощ той надживява и световни войни, и революции и идеологии. Подобни незаслужено забравени личности са нашите най-ценни и и истински живи съкровища, пратеници от други времена. Ако имаме и уши за духовната и житейска мъдрост, която те носят, ше можем сами да станем нейни носители и да я съхраним за идващите поколения.

Старият свещеник е запазил както бистрия си разум, така и паметта си за миналите събития: Роден съм на 26.12.1907 г. в с. Костенец. Родът ми е от тука. Шопииколов се казвам. В незапомнено време дядо Никола дошъл от шоплука и тук се задомва и оттам произхожда презимето. В моя род по бащина линия свещеници не е имало, а по майчина линия аз съм седмият поред. Дядо ми по майчина линия се казваше дядо поп Ангел. Тримата му сина са свещеници. Бащата на дядо поп Ангел се казва Йоан, но презимето му е Яковов.

Произхождам от много бедно семейство. Майка ми 1916-та година през войните почина. Аз останах на 8 години сирак. След като се завърна баща ми от войната аз бях предаден в семейството на поп Ангел, стария поп Ангел. Там живеех. Баща ми заболя още от войните и почина пролетта на 1923 г. И аз останах сирак съвсем. Още от малко дете съм все в черквата, прислугвах вътре в олтара на свещеника и се пълнеше черквата с народ почти всеки празник.

Най-малкият вуйчо работеше в Св. Синод. И аз в 1925 г. постъпих в свещеническото училище в Черепишкия манастир. Четиригодишен беше курсът. Карах две години. Средства няма. Продавахме някои работи, Свърших втората година. Няма средства. Вуйчо ми бяха го превели в Бачковския манастир в свещеническото училище счетовдител. И някак тъй чрез ректора, чрез игумена издейства и ме приеха за манастирски издръженик. Последните две години учих в Бачковския манастир и завърших в 1929-та година. Игумен в Бачково тогава беше дядо Никодим. Ректор беше дядо Антим Шивачев. Никодим беше особен характер. Не говореше много. Беше много строг като монах. Той после ме венча. Аз съм се венчал в Бачковския манастир. След като завърших училището веднага се венчах. В 1930-та година се ръкоположих. Жена ми е от с. Костенец. Много добра съпруга. Доволен съм много от живота си с нея… Ръкоположих се за село Ветрен дол, Пазарджишка околия. Ръконоложи ме дядо Харитон. Черквата беше пострадала от земетресението 1928 г. Поправих я…

Отец Ангел служи във Ветрен дол 12 години. Условията са трудни. Нямат жилище. Само през първата година сменят 4 квартири. Налага се свещеникът и съпругата му да работят земеделска работа за да съберат пари за къща.…

Труд, молитва и вяра. Игумения Златка Козарева (+ 2003 г.)

Радка Рашкова

Манастирът „Св. вмчк Мина“ се намира близо край гр. София. Той е отворен дом на Бога за всяка душа и всяко сърце.

Спирам пред скромната телена врата с метален кръст. Свеждам глава с дълбока признателност пред Бога, че ми е дадена възможност да посещавам това свято и чисто място, правя кръстен знак и влизам. Вятърът ме поздравява чрез нежно шумолене в листата на брезите, които като стражи заграждат постланата с обикновени бели плочки пътека. Минавам бавно по нея и влизам във вътрешния двор. Погледът ми се отправя към безоблачното синьо небе, преминава през щъркеловото гнездо върху камбанарията на храма „Св. вмчк Мина“ и спира в градината с прекрасните цветя, които цъфтят тук от ранна пролет до късна есен.
По средата на това цветно море, опряна на циментовото корито на чешмата с тояжка в ръка, стои една слабичка фина жена, облечена в черно.

Това е тя, майка Златка, игуменката на манастира, отдала целия си живот в служба на Бога и в моление за човешките души. Целувам с дълбоко уважение и признателност подадената ми за поздрав десница. Колко голямо сърце има тази жена, за да побере в него болката и мъката на човешките страдащи души, пристъпващи прага на манастира! Колко голяма сила се крие в нея, за да може да застане пред строгия и проницателен поглед на св. великомъченик Мина и
да измоли от него застъпничество пред Бога за прошка на греховете ни, за помощ във всяка нужда или за благословия в житейския ни път.

Неспирен е потокът. Идват десетки, а в празнични дни – стотици хора. На всеки майка Златка помага и посочва верния път – Пътя към Бога.

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан. 17:3).

Истина, която тя е разбрала много рано. Истина, която тя оставя като завет към всички души в този свят.

Майка Златка разказва

Родена съм на 4 май (17 май ст. стил) 1915 г. в гр. София. Майка ми, Руска Йорданова, и баща ми, Лазар Козарев, са бежанци от гр. Велес, Македония. Срещнали се, оженили се и тук се родили седемте им деца. Аз съм най-голямата – Павлина, кръстена съм на св. ап. Павел, а след мене идват Маргарита, Соня, Иван, Славчо, Георги и Цецка.

Възпитанието ни вкъщи беше много строго. Учеха ни на внимание, милосърдие, обич, уважение към Бога и хората. Имаше ред, който се спазваше от всички.
Спомням си, баща ми обичаше много грис халва и мама всяка вечер приготвяше по една бакърена тенджера, от която сипваше на всеки в паничката. На един сипе по-малко, на друг повече.
– Мамо, ама на кака сложи повече – две парчета, – ще кажат малките деца.
– Тя е по-голяма – отговаря мама и с това редът се възстановява.
Друг път слага повече в чиниите на малките.…

Старец на цяла Русия. Животът на архимандрит Йоан /Крестянкин/

Архимандрит Йоан /в света Иван Михайлович Крестянкин/ се родил на 11 април 1910 година в град Орел в многодетно семейство, бил осмото и последно дете. Още от малък Ваня прислужвал в храма, на шест години вече бил клисар, а след това изпълнявал задълженията и на иподякон. На дванадесет години за пръв път изразил желанието си да стане монах. В животоописанието на стареца тази история е изложена по следния начин.

На Елецкия епископ Николай му предстояло да замине на служба на ново място и когато прощаването му с богомолците вече привършвало, иподякон Иван Крестянкин, желаейки да получи от архиерея напътствие за живота си, се докоснал до ръката му, за да привлече по този начин вниманието върху себе си. Тогава владиката се навел към момчето с въпроса: „А теб за какво да те благословя?“ Ваня във вълнението си му казал: „Искам да стана монах“. Полагайки ръка върху главата на момчето, епископът помълчал малко, прозирайки бъдещето му. После сериозно казал: „Първо ще завършиш училище, после ще поработиш, след това ще приемеш сан и ще послужиш малко, а като му дойде времето, непременно ще бъдеш монах“. И животът на младежа се подредил точно както казал архиереят.

През 1929 година Иван Крестянкин завършил средно училище, а след това получил и професионално образование, посещавайки курсове за счетоводители. Работил по специалността си в гр. Орел, но често, поради възлаганата му извънредна работа, не можел да посещава храма, а когато се възпротивил на този порядък, веднага бил уволнен. За известно време останал без работа и през 1932 г. се преместил в Москва, където бил назначен за главен счетоводител на неголямо предприятие. Тук работата не му пречела да посещава богослуженията. Скоро Иван влязъл в обкръжението на млади православни хора, обсъждал с тях въпросите на духовния живот и това приятелство още повече затвърдило намерението му да върви по духовния път.

През 1944 г. станал четец в московския храм „Рождество Христово“ в Измайлово, където през 1945 г. бил ръкоположен в чин дякон, а малко след това и за свещеник.

Отец Йоан служил въодушевено, проповядвал с вдъхновение, отнасял се към енориашите с любов и с необикновено внимание – с това той провокирал подозрение и преследване от страна на властите. „Прекомерната активност“ на свещеника в тези времена била повод да бъде скалъпено наказателно дело срещу него.

Едновременно със служението в храма, отец Йоан учел задочно и в Московската духовна академия и пишел дипломна работа на тема: „Преподобният Серафим Саровски Чудотворец и значението му за руския религиозно-нравствен живот“. Но малко преди защитата, през април 1950 г., той бил арестуван и затворен в Лубянка и Лефортовския затвор.

Със своята доброжелателност духовникът силно озадачил напористия и жесток следовател. Като не обръщал внимание на злобата и наглостта му, отецът се държал просто и открито – отхвърлял клеветата и не поемал върху себе си допълнителна вина. Когато за очна ставка при него довели един завербуван от властите свещеник, отец Йоан толкова искрено му се зарадвал и така сърдечно се втурнал към него да го приветства, че другият не издържал на укора на съвестта си и, загубвайки съзнание, се свлякъл на пода…

От август 1950 г.…

Велик в своето смирение и себежертвеност

[2018] година се отбелязват 130 години от рождението и 70 години от кончината на Неврокопския митрополит Борис – духовник, оставил дълбока следа в живота на Българската православна църква.

Той се ражда на Димитровден през далечната 1888 г. в село Гявато, Битолско.

През 1910 г. Вангел Разумов /светското име на митрополит Борис/ завършва Цариградската духовна семинария. Там той получава стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от примерното му и смирено поведение. През 1915 г., вече йеродякон, завършва и Богословския факултет в Черновиц. След като през 1917г. е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и привлича вниманието на висшите църковници, които го извикват в София, отличават го с офикията архимандрит и му възлагат послушанието на протосингел на Софийския митрополит, а от 1926 до 1931 година е ректор на Софийската духовна семинария Св. Йоан Рилски.

Деен творец, той пише статии за Църковен вестник, публикува свои стихотворения, автор е на знаменитата брошура Кризата в нашето училище. При избора му за Неврокопски митрополит, проф. Хр. Гяуров ще напише за него: Всеки един народ има нужда не само от политически водачи, но в същото време, и даже повече, от духовни водачи. От такива водачи особена нужда има сега българският народ. Когато новоизбраният НЕврокопски митрополит се възкачва на определената му от Божия промисъл катедра, той влиза в числото на тези водачи на българския народ. Предстои му висока, но в същото време тежка отговорна дейност. Досегашната му дългогодишна ползотворна и творческа дейност е добър и сигурен залог, че такава, и даже с още по-бляскави резултати, ще бъде и бъдещата му дейност като митрополит на българската православна Църква. Ние храним пълна надежда, че новоизбраният Неврокопски митрополит Борис със своята дълбока преданост към православната българска Църква и със своята безгранична и самоотвержена обич към своята родина, към българския народ, ще бъде един от първите и достойни духовни водачи на българския народ (Църковен вестник, бр. 13, 1935 г.)

Канонически избран през 1935 г., митрополит Борис поема овдовялата Неврокопска епархия, където е посрещнат с голямо въодушевление от хиляди благочестиви християни. Митрополит Борис поема отговорността за духовното обгрижване на своите чеда. Почти веднага след встъпването му като митрополит, той изпраща окръжно писмо до своите пасоми и свещеници в Неврокопска епархия, в което определя десет основни длъжности на свещеника. На следващия месец, септември, изпраща окръжно послание и до учителите в епархията. Митрополит Борис не е искал да действа самостоятелно в проповядването на словото Божие, а е искал да използва в работата си всички възможни начини за възпитанието на младото поколение, а именно двата най-големи и основни фактори – семейството и училището. За кратко време той прави така, че църковният живот в югозападната българска епархия да процъфти. След освобождението на Вардарска и Егейска Македония са присъединени нови три духовно околии – Зърневската, Царевоселската и Беровската.…

Спомени за протойерей Евстати Янков

Архим. Серафим /Алексиев/

От кончината на приснопаметния Евстатий Янков от Чепеларе тази година се изпълват кръгли 50 години (бел. ред. – текстът е писан 2002 г.). Но колцина са помнещите добрия пастир? Шепа духовни чеда, които едно подир друго гаснат в родното му Чепеларе. Още приживе той е имал откровение свише, че нивата на неговия труд ще запустее и буреняса, което сам о. Евстатий със сълзи открил на свое духовно чедо.

Скъпа е в очите на Господа смъртта на праведника. Добрият пастир не умира, но и подир телесната си смърт всеотдайно бди над малкото си стадо. Споменът за него е с похвала…

Светлината на спомена за тоя праведник ще да е била по-ярка по времето, когато архимандрит Серафим е писал предложените тук биографични блежки за своя духовен другар и съпастир. Въпреки това, духовното съприкосновение със светлия лик на о. Евстатий неотменно рони във всяка вярваща душа искрите на любовта към Господа Бога, на Когото този български Йоан Кронщадски послужи от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всички свои сили (срв. Марк. 12:30).

Бележитият със своите пастирски подвизи протойерей Евстатий Янков се родил в китното родопско село Чепеларе (Смолянско), в много бедно семейство от втория брак на майка си. Тя се казвала Мария. С първия си мъж живяла само шест месеца и го загубила при трагични обстоятелства. Съпругът ѝ работел на остров Тасос (Гърция). Веднъж преди прибирането си в България бил помолен от свои другари, чепеларци, да занесе на домашните им техните спестени пари. Той се съгласил и тръгнал пеш през Родопите за Чепеларе. Помакът, който го придружавал, знаел, че спътникът му носи доста пари. Нападнал го на едно безлюдно място в планината, ограбил го и го убил с кол… След като изминало времето на траура, овдовялата Мария се омъжила втори път. И ето, когато трябвало да се роди първата ѝ рожба – бъдещият голям пастир и дивен Божий служител о. Евстатий, нейният пръв съпруг – мъченик – се явил насън на нейна близка и ѝ рекъл: „Тая нощ Мария роди момченце! Но такова необикновено дете роди, че всички ще имаме полза от него!“

На сутринта жената, която видяла съня, с радост узнала, че същата нощ мария наистина е родила момченце. Това станало на 20 август 1886 г. Тъй Бог още от майчината утроба явил отец Евстатий като Свой избраник.

Впоследствие Мария имала още три деца: Тодор, Рада и Васил. Тодор починал твърде млад.

Семейството, в което отрасъл о. Евстатий, било много бедно – не защото за него нямало добър поминък, а поради пиянството на бащата. Той бил умен, паметлив, способен човек. Владеел отлично църковното пеене. По занаят бил обущар и изкарвал добри пари, но ги пропивал. Вкъщи не давал нищо. Децата му ходели дрипави и боси. Майката с неимоверен труд едва успявала да ги изхрани и закърпи.…