На светлата памет

на о. Христодул

Иконом Емил Паралингов

Преподобни Юстин Попович нарича Балканския полуостров „благословен от Бога“. Прав е този „ярък молитвеник“ на нашето време, сам станал част от благословението, за което говори. Защото са неизброими чудотворните икони и свети мощи, съхранявани както във величествените катедрали на големите градове, така и в малките селски храмове, та дори и в параклиси, скрити високо в планината. Но независимо къде се намират те, поклонникът тръгва към тях със съзнанието, че „поклонническото пътуване не е екскурзия или пикник на чист въздух сред природата… Поклонническото пътуване се предприема не за обогатяване на нашите познания в областта на историята или археологията, а за придобиване на Божия мир, който надвишава всеки ум (Фил. 4:7). Така извършено, едно поклонение в Христовото име се превръща в подвиг…“ (Иван Николов).

Затова и всяко поклонническо пътуване трябва да започне с молитва, за да запази Господ поклонниците от „всяко затруднение и опасност…“ по пътя им. Това направихме и ние в ранното утро на 27 юли 2009 г…

По това време участъкът от магистралата, свързваща Пловдив със Свиленград, още не бе готов, затова поехме по старото, но добре поддържано Цариградско шосе. Свиленград все още не се бе събудил, когато преминахме през него, докато граничарите на двата пункта – българският и гръцкият – бяха достатъчно будни и бодри, за да направят старателно задължителната проверка на документите ни.

Известно време след влизането ни в Гърция пресякохме р. Арда, а по-късно наш спътник стана р. Марица. Истината е, че южното ѝ течение до вливането и в Бяло море е естествена граница между Гърция и Турция. Така се оказа, че поклонническото ни пътуване освен поречно, е и погранично. Последното се напомняше от често срещаните военни камиони и джипове. Реката не се виждаше, но за местонахождението ѝ се ориентирахме по редящите се край бреговете ѝ тополи.

Най-неочаквано от турската страна на границата се показа някакъв град. Беше Одрин. Толкова ясно се виждаше, че можехме да преброим извисилите се предизвикателно към небето минарета на джамиите му. Изглеждаше толкова близко, а всъщност бе толкова далеч. Някога наш, а сега чужд. Спомних си прочетените преди време думи на стареца Атанасий Митилинеос: „Бог е Онзи, Който дава предели на народите, т.е. определя границите на всеки един народ, както и времето, през което ще просъществува този народ… Той е, Който отсъжда колко ще живее един народ и какви ще бъдат неговите граници”.

Божият промисъл е допуснал османските турци да завладеят Балканския полуостров и да поробят православните царства на гърци, българи и сърби. Това допущение е било истинско Божие наказание за тях. Защото макар и единоверни, те постоянно въставали „народ против народ, и царство против царство“ (ср. Мат. 24:7). Но Бог ги запазил да не изчезнат от лицето на земята, както се случило с много други народи, та и цели империи, и когато с цената на много мъченическа кръв те съхранили православната си вяра, укрепил мишците им. С Негова помощ те могли не само да извоюват свободата си, но и да възстановят държавите си. Новите граници не били същите, но са достатъчни, за онези който залягат да живеят в мир с всички, и вътре и вън от тях (вж. Евр. 12:14).

Дидимотихо…

е първата ни спирка. Българите неправилно го наричат Димотика, но по този начин се променя значението на името му. На на гръцки то означава „близнаци стени“ и е свързано с преданието за двамата братя, построили крепостта на най- високия хълм над р. Еритропотамос, преди вливането ѝ в Еврос (Марица – бел. ред.). Когато дошло време да я оградят със стени, братята започнали строежът им срещуположно един на друг. Колко дълго ги строили не е известно, но при завършването им били вече старци.

Доколко тази история е вярна, не знам, но стените все още ги има и се виждаха още от далеч. Старите къщи под тях се спускаха надолу по хълма, сливайки се с новите квартали. Отбивката от главното шосе се вливаше в централната градска улица, отвеждаща до административния център – не много голям площад, в чиито тесни граници с възхитително архитектурно умение бяха разположени кметството, щаба на местното военно поделение и катедралният храм „Панагия Елефтеротрия“ (Освободителка – бел. ред.).

Имаше нещо много символично в това съжителство. Гражданската и военна власт, а до тях като коректив – духовната, за да им напомня, че никой не бе имал никаква власт, ако тя не му е дадена от Бога (вж. Йоан 19:11).

Внушителната фасада на катедралния храм и особено камбанарията му, вероятно една от най- високите не само тук, но и в цяла Гърция, със сигурност се виждаха и от турска територия. Пристъпихме с благоговеен страх в този палат на Божията майка. Тя ни посрещна чрез две чудотворни икони, поставени от ляво и от дясно на входа, веднага след като се влезе в храма. О, колко бързо застаналият пред тях в смирена молитва се освобождава от натрупаните в ежедневието душевни немощи и гибелни страсти,  от страха и тревогата за „утрешния ден“ (вж. Мат. 6:34).

Едната икона е облечена в златна риза, другата – носи наниз от „тамата“ и различни украшения, свидетелство за десетките чудеса извършени от нея. До всяка от богородичните икони са поставени големи проскинитарии със съборни икони на светците и светиците, просияли на тракийска земя. Те са като истинска почетна стража на Царицата небесна. Но те са и белоречните камъни, послужили всеки във свое време за градежа на църквата Христова в този най-югоизточен ъгъл на Европа.

Святата дружина на светците е водена от св. ап. Андрей Първозвани, „обходил… крайбрежието на Черно море“ (из житието на светия апостол). Благословения завършек на трудовете му е роденият в Силиврия „божествен служител Христов“ (из тропар на светителя) – св. Нектарий Егински. Във времето между тях е извършил своя мъченически подвиг шестнадесет годишния Лука Одрински, смело изповядал пред турския съдия: „Вярвам в моя Господ Иисус Христос и само на Него се покланям“ (из житието на св. новомъченик). Турците го обесили и оставили тялото му три дни да виси на бесилката за назидание на православните християни, но то вместо това „оставало бяло и благолепно, излъчващо необикновено благоухание“ (пак там)…

Сред светиците сияе св. мчца Гликерия от Траянополис, „усърдна в любовта към Господа… пострадала мъжествено, дори до смърт“ (из тропар на мъченицата). До нея е съвършеният плод на мъченическия и подвиг, израснал от напоената с кръвта на десетки други мъченици и изповедници тракийска земя – св. преподобна Параскева Епиватска.  Подобно на петте мъдри девици от Господнята притча (вж. Мат. 25:1 – 12) закрилницата на Балканите, поддържала светилника на своето сърце винаги пълен с елея на евангелските добродетели, както е възпяна тя и в празничният ѝ тропар: „Достославна Параскево… с пост, молитви и потоци сълзи си угасила въглените на страстите и сега, като стоиш пред Христа в небесния чертог с мъдрите девици, моли се за нас, които почитаме твоята скъпа памет“ (из Тропар на преподобната).

Отражение на този небесен чертог е широкият централен купол. Архангели и ангели, херувими и серафими, старозаветни праведници и пророци изпълват пространството около Христос Вседържител. Погледът Му – изпитващ „сърца и утроби“ (Пс. 7:10). В ъглите на купола – четиримата евангелисти. Зад тях надничат символите им – ангел, лъв, теле и орел. Следват различни евангелски сцени, а после иконографията прелива в образите на десетки светци: „праотци, отци, патриарси, пророци, апостоли, проповедници… мъченици, изповедници, въздържници“ (из Светата литургия). Всички те са живи възли от безкрайната молитвена броеница – стълба към небето, по която и днес устремилите се към святост по примера на светиите се изкачват към „дома на Отца…“ (вж. Йоан 14:2).

Високите царски двери на щедро позлатения иконастас са символ на вратите към небесния отчески дом. От двете им страни са изящно изписаните ликове на Господ Иисус Христос, Света Богородица, св. Харалампий, св. Параскева Римлянка, св. Анастасия, на св. Козма Етолийски, „този наистина Божи човек, учител и проповедник на Светото Евангелие“ (св. Никодим Светогорец).

Как да слезеш от това земно небе?! Как да напуснеш този „земен рай, пълен с радост и веселие, жилище на ангели, обиталище на нашия Христос“? Как да излезеш навън сред шума на света, сред измамната му суета и напиращата юлска жега?

Ето отговорът. Така както Господ Иисус Христос премина през онези, които искаха да Го убият, но не можаха (Лука 4:30). Може би това сравнение не е най-правилното, но ние точно така трябва да преминаваме през света, без да може той нито да остави своя отпечатък върху нас, нито да ни хване в капана на помислите какво да ядем, облечем или пием (вж. Мат. 6:31). В ежедневието ни такова преодоляване на света изглежда трудно постижимо. Но поклонничеството дава тази възможност, макар и за краткото време, в което се провежда. Защото то макар да е ходене по земята, е стъпване по небето…

Обед е и слънчевите лъчи са се превърнали в огнени камшици, плющящи безмилостно по земята. Напускаме Дидимотихо и се отправяме към малкото

пограничното селце Неа Псадатес. 

То се е плъзнало по склона на един от хълм, отсечен рязко, за да може под него да мине шосето за Александруполи. Старото с. Псадатес е останало на турска територия. Оттам бабите и дядовците, майките и татковците на обитателите на днешното гръцко село са били прогонени по време на малоазийската катастрофа. Някои от тях, тогава деца, сигурно все още си спомнят как при напускането на родните домове родителите им бързали да вземат най- напред Божието – домашните икони, иконите на храма и всичко друго, което са могли да спасят, отнасяйки го със себе си. Вероятно изоставеният и обречен на поругание храм и там да е бил посветен на св. Пантелеймон, затова когато се заселили на новото място, и новия храм отново посветили на целителя и великомъченика, а на иконостаса поставили донесените от тях икони.

Познавах свещеника – о. Христодул. Макар в напреднала възраст, той продължаваше с младежка ревност да се грижи за поверената му енория. В този ден – 27 юли – селото отбелязваше храмовия си празник и макар при нашето пристигане той да бе свършил, все още имаше хора, които не бързаха да излезнат из под благодатта и да се завърнат към ежедневните си грижи. О. Христодул ни посрещна с искрена Авраамова радост (ср. Бит. 18:2 – 3). Поклонихме се в храма на старите икони, напоени с молитвите на бежанците, на светите мощи, а след това и телесно бяхме подкрепени с локум и… по едно малко пластмасово шише студена минерална вода за всеки.

Господ Иисус Христос е казал: „Който ви напои с чаша вода в Мое име, защото сте Христови, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си“ (Марк. 9:41). А о. Христодул напояваше с много повече от чаша или шише минерална вода. Напояваше с Христовата любов. Затова дошлите при о. Христодул не бързаха да си тръгнат, оставайки още малко, и още малко било в храма за тиха лична молитва, било в размисъл на някоя пейка в старателно поддържания двор.

Най-впечатляващото в него бе каменната пирамида иконостас, издигната край алеята, водеща от улицата към храма. Нейните страни приличаха много на огромни медени пити, но меда в пчелните килиики бяха внимателно поставените и скрепени малки хартиени и картонени икони. Пред всяка една от тях светеше кандилце. Чудно изобретение сътворено от любов към Бога и светиите му!.

С благодарни сърца се разделяме с от о. Христодул и продължаваме към

манастира „Рождество Богородично“ край с. Дадиа.

Въпреки, че портите му ни посрещнаха широко отворени, то тези на манастирския храм се оказаха затворени. Юлската жега бе достигнала час пик и вече измъчваше някои от по-възрастните поклонници. Затова само се прекръстихме пред тях и с това наше „ако само се допра до дрехата Му“ (вж. Мат. 9:21) се отправихме към

Ферес – малък град близо до делтата на река Марица.

Така се казваше и семейният хотел в който се настанихме – „Делта“.

Макар и малък, Ферес се радва на богата история, свързана с основаването през 1151 г. на манастира „Панагия Козмосотириса“ (Светоспасителка) от византийският севастократор и най-малък син на император Алексий Комнин Исаак.

Но, това е друг разказ.