Category Archives: Статии

Социално-етичните възгледи на патриарх Кирил

Свещеник Георги Гугов

Богатата и многостранна книжовна дейност на патриарх Кирил разкрива неговия съществен принос в областта на християнската етика и социология. Конкретен израз на своите интереси и научни занимания в тази насока той дава в монографията „Човекът и неговия труд“, изд. 1942 г. (второ изд. 1947 г.), както и отделни части от трилогията. „При извора“ (т. 1-1943 г., т. II– 1945 г. и т. III– 1946 г.)

Проникнал дълбоко в многообразието и противоречивостта на съвременната действителност, патриарх Кирил изработва свой собствен стил и метод за благовестие на евангелското слово. Със своята оригинална мисъл, вътрешен динамизъм и психологическо-аналитичен подход той разкрива отделните добродетели и пороци не абстрактно, а като реални състояния, присъщи на всеки човек.

Изхождайки от християнската антропология Патриарх Кирил разглежда човека не само като субект в социален аспект, но преди всичко като образ и подобие Божие, призван със своята свободна воля да допълни Богоустановената разумна закономерност и удивителна хармония. Обезценяването на човешката личност и достойнство променя смисъла на живота и поставя началото на онова трагично раздвоение в съзнанието на човека, което причинява много страдания и мъки.

Свободният стремеж на човека към общение с Бога е най-важната предпоставка за истинската свобода, която като вътрешна морална необходимост, реализация.i Според Патриарх Кирил, свободата е възможна там, където се утвърждава Христовия дух на любовта, а това може да бъде постигнато само чрез благодатното въздействие върху човека на Животворящия дух.

Задълбочено и аналитично той разкрива същността на греха като отрицание на Божията воля. „Духовното безгрижие“ii е онова първоначално състояние, което поражда греха и заглушава гласа на съвестта. Неговата трайна и устойчива сила се изразява преди всичко в омразата, завистта, користолюбието, лицемерието, лъжата, честолюбието и др. В каквато и форма да се проявява грехът, предизвиква морални и физически страдания, които се явяват като възмездие и естествени последици на „скритата причинност в живота“.

Патриарх Кирил е убеден, че пълноценното щастие и разумността са неделими. Разумният живот трябва да започва с готовност за саможертва и отхвърляне на себичността и омразата и да бъде съобразен с принципите и нормите на нравствения живот. Щастието, разбирано като стремеж към хармония и постигане на висше благо, се изразява в придобиване на духовно: зрение, чистота на сърцето, духовна власт над себе си, доброта, мъдрост, великодушие, благородство, Умереност и достойно носене на житейския кръст.

Изхождайки от тези позиции Патриарх Кирил представя християнството като „религия на силните“. Истинските християни са тези, които „имат Уши и сърца за мъдрата поука на Спасителя“, Същевременно онова, което може да направи човека силен и устойчив сред превратностите в живота е вярата. Тя го подкрепя и предпазва от съмнението, което води към бездействие и отчаяние. „Вярата е сила за навлизане в невъзможното“iii и нейното изповядване с въпрос на дълг, чест и отговорност за всеки християнин. Истинската вяра в Христа винаги е свързана с надеждата и любовта.

Митрополит Кирил като управляващ Маронийска епархия (1941-1944 г.)

 Д-р Ваня Стоянова

С установяването на българската военна и административна власт във Вардарска и Егейска Македония, Западна Тракия и Западните покрайнини през април 1941 г. се създават условия за връщането им в диоцеза на Българската екзархия.i В църковно отношение присъединените територии се организират в четири нови епархии Скопско-Велешка и Охридско-Битолска в съответните административни области на Вардарска Македония и Струмишко-Драмска (а от началото на 1943 г. само Драмска) и Маронийска на територията на Беломорската област. Начело на тях застават временно: управляващи архиереи титуляри на епархии в старите предели на страната. За Беломорието те са определени по принципа на близкосъседството. Така, начело на Маронийската епархия застава Пловдивският митрополит Кирил, а Струмишко-Драмската минава под временното управление на Неврокопския владика Борис.ii

Според първоначалния проект на Светия синод Маронийската епархия трябва да обхване земите на запад от р. Марица и на изток от р. Места т.е. Западна Тракия с градовете Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димотика и Фере.iii Последните три града обаче остават в буферната зона между България и Турция с гръцки административен персонал и в епархията реално се включват духовните околни на Гюмюрджина, Дедеагач и Ксанти, който става областен и епархийски център. През януари 1943 г. към нея се прибавя и Кавалската духовна околия.iv

Получил назначението си на 29 април 1941 г. митрополит Кирил записва в дневника си: Моята работа става тежка. В Тракия са останали малко българи. Едни избягаха, други бидоха изселени (конвенцията Моллов-Кафандарис). Техните места заеха малоазийски гърци. Свещениците са гърци. Владиците гърци. Тракия и Македония (гръцка) са под юрисдикцията (номинална) на Цариградската патриаршия, а не на Еладската пърква (Атина). Направили са така, за да не остане Цариградската патриаршия без паство. Нали и Патриаршията си е тяхна? А по цял свят разгласят старата легенда за „Вселенската“ патриаршия. „Вселенска“ е почетна титла, без съдържание. Тя си с фактически гръцка. Но твърде забавно е това, което гърците са сторили. Нас ни обвиняваха във филетизъм, че на една политическа територия сме искали да съществуват две църковни юрисдикции в Отоманската империя две църковни власти патриаршеската и екзархийската. Страшна ерес! Българите дръзнуват да искат българска църковна власт, а не гръцка! Нещо нечувано.

Но тук в Тракия и Македония на една и съща политическа територия сами установяват две църковни юрисдикции – на Патриаршията и на Еладския Синод. Принципът е важен. Значи може. Може, но за тях. Та то е все едно кому ще бъдат подчинени, шом и двете власти са гръцки. Не е ли това филетизъм? И още какъв!

Какво ще трябва да бъде моето отношение към гръцкото „най-православно“ духовенство? Нали съм и аз „схизматик“, пък при това и по-долна категория човек? Българин! Какви неприятни срещи устройва историята на тоя „избран и благороден“ народ. Схизматик и варварин съм аз. Отношението ми ще се определи от няколко начала:

1) Св.

Въпрос на живот и смърт

Прот. Стивън Фрийман

Малко неща са по-базисни от живота и смъртта – за класическата християнска мисъл те са основополагащи. Във философията и богословието обаче има склонност към отдалечаване от тези ключови категории и изгубване сред претенциозността на използваните думи. Най-ярък пример за това е дебатът за моралния живот. Думата „грях” се счита за неопределена съставна част на легалистичните препирни и пример за изкривена логика. Сложността, въведена в етичните въпроси, доведе до загуба на способността за нравствена мисъл. Нашето общество и култура са претърпели фундаментално поражение, защото ние вече не разбираме същността на живота и смъртта.

В православното богословие „онтологичен” подход наричаме разсъждението посредством категориите на живота и смъртта. Те са известни и като „съществуване” и „не-съществуване”. Основополагащи са за православната мисъл и трябва да се завърнат в съвременния ни речник, защото светът и всичко, което е в него, наистина е въпрос на живот и смърт.

Интересно е, че нравствените категории „правилно” и „грешно” са объркващи за мнозина. За съвременния човек те въвеждат един цял свят от индивидуални разбирания там, където се разглеждат важни и сериозни въпроси. „Кой ще каже кое е правилно и кое грешно” е честа реплика, която чуваме. Това е един голям недостатък на нравствената мисъл в модерната епоха. Правилното и грешното са думи от езика на закона. Животът и смъртта са езикът на Църквата. Също така те са думи от езика, който говори с най-голяма яснота.

На първо място животът и смъртта се определят сравнително лесно. Когато нещо е живо, общо взето всички се съгласяват, че това е така. Същото важи и за смъртта. По същия начин основните категории на съществуването и не-съществуването също лесно се констатират: нещо или съществува, или не съществува.

В учението на Църквата, Бог единствен съществува като самостоятелно Същество. Той е коренът и основата на съществуването – всички неща получават съществуване единствено по Неговата воля – “чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28). Освен това Църквата казва, че съществуването (животът) като дар от Бога, е само по себе си добро. Учение на Църквата е и също, че всички неща са създадени красиви, защото те отразяват волята на Твореца. Затова тези три първостепенни категории – съществуването, доброто и красотата, са взаимосвързани и имат основата си в съществуването.

По същия начин Църквата разбира смъртта като движение към не-битие. Тя е отхвърляне на съществуването и живота. Така и смъртта не е нито добра, нито красива. В Новия завет тя често се споменава като „тление” (буквално, „гниене”). Затова дяволът е описан като „открай човекоубиец” (Иоан 8:44). Той също е „баща на лъжата”, тъй като лъжата представлява вид не-съществуване.

Ако помним тези простички неща, е много по-лесно да разсъждаваме ясно върху много от съвременните въпроси, които ни притискат. Убийството е погрешно. Дори в случай на самозащита или защита на по-слабите, убийството си е все така грешно.…

Християнското отношение към смъртта

Йером. Серафим Роуз

Макар че окултото учение за задгробния Живот отвежда далеч встрани ог истинската природа на нещата, то започва с несъмнената християнска истина: смъртта на тялото не е край на човешкия живот, а само начало на ново състояние на човешката личност, която продължава да съществува отделно от тялото.

Смъртта, която не е била създадена от Бога, а се е появила с извършването на греха от Адам в Рая – това е най-удивителната форма, в която човек се среща с падението на своята природа. Вечната съдба на личността зависи много от това как се отнасяме към собствената си смърт и как се готвим за нея.

Истинското християнско отношение към смъртта включва елементи на страх и неувереност, точно тези емоции, които иска да премахне окултизмът. Разбира се, в християнското отношение няма нищо от низкия страх, който могат да изпитват умиращите без надежда за вечен живот, тъй като християнинът с умиротворена съвест се приближава спокойно към смъртта по Божия милост, даже с определена увереност. Да видим християнската смърт на някои от великите египетски подвижници.

„Когато настъпило времето за кончината на преподобни Агатон, той прекарал три дни в дълбоко внимание към себе си, като не разговарял с никого. Братята го попитали: „Авва Агатон, ти къде си?“ – „Аз стоя пред Христовия съд“ – отговарял той. Братята казали: „Нима и ти, отче, се боиш?“ – Той отговорил: „Аз се стараех според силите си да опазя Божиите заповеди, но съм човек и откъде да зная били ли са угодни моите дела пред Бога.“ Братята попитали: „Нима ти не се уповаваш на живота си, който беше по волята Божия?“ „Не мога да се уповавам – опаговарял той, – защото един е човешкият съд, друг е Божият съд”. Те искали да го питат още, но той им Казал: „Сторете ми любов, не говорете сега с мене, защото не съм способен на това”. И той починал с радост. „Ние го видяхме да се весели – разказвали неговите ученици, – сякаш срещаше и поздравяваше скъпи приятели“. (Скитски патерик, вж. у еп. Игнатия, т. 3, стр. 107-108).

Дори великите светци, които умирали при явни знамения на Божията милост, запазвали трезво смирение по отношение на своето спасение. „Когато настъпи времето да умре за Великия Сисой, лицето му светна и той каза на седящите при него отци: „Ето, дойде авва Антоний“. Помълчал малко и казал: „Ето дойде апостолският лик”. И отново лицето му просветанало двойно повече, а той започнал да разговаря с някого. Старците го попитали с кого разговаря. Той им отговорил: „Ангелите дойдоха да ме вземат, но ги умолявам да ме оставят за кратко време да се покая“. Старците му казали: „Опаче, ти не се нуждаеш от покаяние“. Той им отговорил: „Наистина не зная за себе си сложих ли начало на покаянието.“ А всички знаели, че е съвършен. Така говорил и чувствал истинският християнин, без да гледа, че по време на Живота си с една дума възкресявал мертви и бил изпълнен с дар от Светия Дух.…

ЦЪРКВАТА И ЕРЕСИТЕ

Архим. Йоан Крестянкин

След гоненията и мъченичеството през първите векове на християнството, когато врагът на всяка правда – дяволът, винаги възставащ срещу истината, се опитал да унищожи Църквата чрез заплахи със смърт и мъчения, тя не само, че не погинала, но, укрепвайки в страданията, родила цял сонм свети мъченици и изповедници на Христовата вяра, които станали семето на новите християни.

От IV век човешкият враг започнал да изобретява нов, много по-страшен способ, с който искал да разруши вярата и Църквата, извращавайки истината и разбивайки единството на вярата в Христа: появили се ересите и разколите. Служителите на тъмнината започнали да представят предателството като вяра, антихриста – с името на Христа; като прикривали лъжата с правдоподобност, се стремили да унищожат истината. Вълци с овча кожа влезли през оградата на Църквата, прикривайки хищническата си същност с цитаги от Свещеното Писание.

Една от първите ереси, разтърсили Църквата и поразили я за дълго била ереста на църковния презвитер Арий. За пръв път гордият човешки ум предприел опит да направи ужасна фалшификация: да обяви Богочовека Христос като Човека Иисус от Назарет. Признаването на Божеството на Христа Спасителя е неразделно свързано с вярата в Църквата. И Църквата, напрягайки всички свои сили, отстоявала тази истина – за единосъщието на въплътения Божий Син с Бог Отец. Защото Църквата, чрез Светия Дух, винаги е угвърждавала, че Христос е не само Велик Учител; Той е Спасителят на света, даващ на човечеството нови сили – сили, които го обновяват.

Ние сме получили от нашия Спасител Христос не само учението, но и самия живот – живот, който не следва стихиите на този свят, където господстват гордостта и себелюбието; получили сме живот по Христа с Неговия пример за самоотречение и любов.

Вярата в Спасителя Бога е неразривно свързана с вярата в спасителната сила на Църквата, и тази вяра е дадена от Самия Христос: ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят (Мат. 16:18).

От думите на Иисус Христос се вижда неразривната връзка между истината на Църквата и истината за Неговото Богосиновство, Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него (1 Йоан. 4:9). Христос, въплътилият се Син Божий, обновил човешкото естество, създал Църквата, изпратил Светия Дух и по този начин положил началото на новия живот.

Божиите светители с едни уста и с едно сърце възвестили потъпканата от безумците истина и я извели в догмат на Църквата за всички времена.

Врагът върви по заобиколня пътища, насочвайки всичките си сили вменно към разрушаване на истинната Божия Църква чрез разделяне на християнството. Той добре знае, че без Църквата хората и без друго ще стигнат до безбожие, ще загубят спасението си, и Земната смърт ще роди вечните им мъки.

Нека да разгледаме с вас, скъпи мои, сегашното състояние на Църквата; да разгледаме и духовното състояние на хората от нашето време. Нека направим оценка на днешния ден и да се запитаме: ще се спаси ли светът, или гибелта му вече е готова?…

Чудото с нахранването на пет хиляди души

Автор Кирил, Патриарх Московски и на цяла Русия

Вече говорихме за това, че само внимателната съпоставка на всички части на Четвероевангелието, обединявайки в единна смислова верига отделните им фрагменти, може да възстанови последователната хронологична линия.

От такъв сравнителен анализ на евангелските текстове става ясно, че за третата Пасха на Своето обществено служение Господ не е отишъл в Иерусалим. Несъмнено над Него вече се сгъстяват облаците, но още не е настъпил часът на страданията и смъртта Му, още много има Той да каже на хората, а в Иерусалим Спасителят неизбежно би се сблъскал лице в лице с тези, към които са насочени Неговите изобличителни думи, с тези, които се стремят да Го погубят и по такъв начин да прекратят Неговото служение.

Все още времето не е настъпило и на Иисус Христос предстои много да се потруди, да призовава човешките сърца и да свидетелства за приближаващото се Царство Небесно. Времената и сроковете на Неговото земно битие все още не са се изпълнили, защото Той все още не всичко е разкрил на хората.

И така, третата Пасха Господ прекарва в Галилея. Проповедта на Спасителя в този период се отличава с особено богато съдържание, Неговите чудни деяния по време на това празнуване на Пасха придобиват строг и категоричен смисъл, имат известен заключителен оттенък. Ето откъс от Евангелието, разказващ за събитията, случили се тогава в Галилея:

След това Иисус отиде отвъд морето Галилейско, сиреч, Тивериадско. Подире Му вървеше множество народ, защото виждаше Неговите чудеса, които правеше над болните. Иисус се възкачи на планината и там седеше с учениците Си. И приближаваше Пасха, празникът иудейски. А Иисус, като дигна очи и видя, че множество народ иде към Него, казва на Филипа: отде да купим хляб, за да ядат тия? А това казваше, за да го изпита; понеже Сам знаеше, какво щеше да направи. Филип Му отговори: тям не ще стигне хляб за двеста динария, за да вземе всеки от тях по малко. Един от учениците Му, Андрей, брат на Симона Петра, Му казва: тук, у едно момченце, има пет ечемичени хляба и две риби: ала това що е за толкова души? Иисус рече: накарайте човеците да насядат. А на онова място имаше много трева. Тогава насядаха човеците на брой около пет хиляди.

Иисус взе хлябовете и, като възблагодари, раздаде на учениците, а учениците – на насядалите тъй и от рибите, кой колкото искаше. И след като се наситиха, рече на учениците Си: Съберете останалите къшеи, за да се не изгуби нищо. И от петте ечемични хляба събраха и напълниха дванайсет коша къшеи, останали на тия, които ядоха.

Тогава човеците, като видяха чудото, направено от Иисуса, рекоха: Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света. А Иисус като разбра, че възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар, пак се отдалечи в планината самичък“ (Иоан 6:1-15).…

Сега е съд над тоя свят (1/2)

Архим. Захария Захару

„Сега е съд над тоя свят“
(Йоан 12:31)

В последните глави на евангелията от Матей и Лука Сам Господ ни предупреждава по най-сериозен, будещ страх начин за бедствията, които ще предхождат Неговото  Второ пришествие. Той предрича злото до такава степен да излезе извън контрол (вж. Откр. 22:11), от което страданията на хората ще станат дотолкова непоносими, че ще се молят планините да ги покрият (срв. Лк 21:30), за да не могат да видят ужасяващия ден на Господнето пришествие: „защото голяма неволя ще бъде на земята, и гняв върху тоя народ; и ще паднат под острието на меча“ (Лк 21:23). Човешките сърца ще примират от страх в очакване на нещата, които има да сполетят земята (срв. Лк 21:26). Дори за Божиите избраници мъката ще бъде изключителна, а болката от случващото се наоколо – непоносима. При все това, въпреки трагичния характер на изреденото дотук, Всемогъщият Иисус изведнъж казва: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“ (Лк 21:28). Апостол Павел също ни уверява, че Бог няма да допусне да бъдем изкушени свръх нашите сили, но че заедно с изкушението Той ще даде и път за изход от него (вж.1 Кор. 10:13).

Книга Откровение, която предизвиква страх у мнозина, разказва по същество за окончателната победа на Агнеца Христос и на избраниците Му, които „не милееха за душата си дори до смърт“ (Откр. 12:11), „те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца“ (Откр. 7:14). Ужасяващите белези и апокалиптични мъки станаха факт още от момента на Христовото разпване: слънцето потъмня, земята се разклати, мъртви оживяха и т.н. Това предсказано събитие се е повтаряло в течение на историята. От ранно християнство до наше време, яростта на „открай човекоубиеца“ (Ин 8:44) се опитва отново и отново да унищожава с немислима жестокост всяка следа от семето Христово. Колко пъти мъчители, сатани в човешки тела, са подлагали верните на безпрецедентни мъки? И колко свети подвижници през вековете, подобно на съвременния пример на нашите отци Силуан и Софроний, са осъдили себе си да бъдат натикани там, където е сатаната, така че да бъдат горени във външния огън? При все това, Христовата кръв на Кръста, кръвта на мъчениците и безкрайните сълзи на светите подвижници стават силата за триумфа на Църквата.

Когато от всички страни ние се намираме в смъртна опасност, силата на нашата вяра намалява, защото любовта ни е охладняла, а очакването на спасението – намаляло. Ако обаче ние все още стоим непоколебими и смело се обърнем към Господа с думите: „Амин, дойди, Господи Иисусе, да ни избавиш“, то тогава Бог ще ни даде онази вяра, която побеждава не само света, но дори и смъртта. Така ще разберем истинското значение на думите на великия апостол Павел: „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Рим.…

Православният светоглед

Лекция на йеромонах Серафим (Роуз), изнесена по време на св. Германското поклонничество през август 1982 година в св. Гетсиманска обител в Платина, Калифорния

Преди да започна доклада си, искам да се спра на въпроса защо е толкова важно човек да притежава православен светоглед и защо днес е много по-трудно да го придобиеш, отколкото е било преди.

През изминалите векове, например в Русия през XIX век, православният светоглед е бил част от православния живот и намирал всеобща подкрепа. Не съществувала необходимост за него да се говори като за нещо отделно – всички живеели по православному в съгласие със заобикалящото ги православно общество. В много страни самото правителство изповядвало православието: то било център на обществена дейност и сам царят или владетелят исторически бил първият правосалвен мирянин, чието задължение било да дава на поданиците си пример за християнски живот. Във всеки град имало православни църкви и в много от тях службите се извършвали ежедневно сутрин и вечер. Манастири имало във всички големи градове, в много от по-малките градове и извън техните предели – в свелата, в отдалечените и пустинни места. В Русия имало повече от хиляда официално зарегистрирани манастира без да се броят другите църковни общини. Монашеството било общоприета и призната част от живота. И наистина, в повечето семейства поне един – братът или сестрата, чичото, дядото, някой роднина – бил монах или монахиня, без да споменаваме за другите примери на православен живот – странници и Христа ради юродиви. Целият начин на живот бил проникнат от Православието, център на което, естествено, било монашеството. Православните обичаи били част от православния живот. Повечето повсеместно четени книги били православни. Самият всекидневен живот бил за повечето хора труден: налагало им се много да работят, за да преживеят, надеждите за живот не били големи, смъртта не била рядкост – всичко това подкрепяло учението на Христос за реалността и близостта на другия свят. При такива обстоятелства да живееш по православному означавало да имаш православен светоглед и необходимостта да се говори за това била малка.

Сега всичко е променено. Нашето православие е островче сред света, който живее по съвършено различни принципи и с всеки изминат ден тези принципи се променят към по-лошо, все повече ни отчуждават от него. Много хора са подложени на изкушението да разделят живота си на две категории: всекидневния живот на работното място, със светските приятели и светските дела, и православието, съгласно което живеем всяка неделя и рпез другите дни от седмицата, когато имаме време за това. Но ако се вгледаме по-внимателно, кръгозорът на такъв човек често представлява странна комбинация от светски и християнски ценности, които по своята същност не са съвместими. Целта на този доклад е да покаже как днешните хора могат да направят светогледа си по-ценен, да го направят изцяло православен.

Православието – това е начин на Живот. Ако не живеем по православному, ние просто не сме православни, независимо от това, към каква вяра формално принадлежим.…

Мандамадос – домът на св. архангел Михаил

Презвитера Анна Паралингова

„На много места по света се почита паметта ми, но Мандамадос е моят дом“ –

Това били думи на самия св. архангел Михаил, когато се явил на млад мъж от Атина със заповед да отнесе меч в манастира му край с. Мандамадос на о. Лесвос (Митилини).

И наистина, благочестивите поклонници, дошли тук, усещат с цялото си сърце и душа, че се намират на особено място – неизчерпаем извор на благодатни чудеса, непресъхващ дори до днес, и според силата на вярата, умножаващи се за прослава на Божието свято име.

Чудотворната релефна икона на св. архангел Михаил от манастира „Таксиархи“ (Св. Архангели) край Мандамадос е известна в целия гръкоезичен православен свят. Тя е релефна и уникална по своя вид, защото е моделирана от глина, която е замесена с кръвта на осемнадесет монаси, посечени от сарацински пирати в далечния Х век. Преданието е запазило жива историята за създаването на иконата.

От Края на IХ до Края на ХI в. сарацинските пиратски нападения били непрестанни по островите на Византийската империя. Пиратите бши „ужасът“ на островното население, плячкосвали, грабели и убивали необезпокоявано. Отвличали мъже, жени и деца, а после ги продавали в робство по богатите тържища на Изтока… Пирати, предвождани от някой си Ширхан, отдавна имали желание да нападнат и ограбят манастира на св. Архангели, но опитите им били неуспешни. Манастирът бил като непревземаема крепост: с високите си каменни стени, здрава порта и кула. Още повече, че и монасите били смели и винаги давали силен отпор на пиратските нападения. Затова предводителят им Ширхан, воден от желание за мъст и амбиция да разори светата обител, измислил коварен план.

След дългата студена зима, когато пиратите се били оттеглили, за да се подготвят за нови нападения, а монасите били съсредоточени в подготовката за предстоящата Велика Четиридесетница, настъпил подходящият момент за изпълнение на този план. Пиратите дошли и се укрили около манастира, очаквайки влизането на монасите в манастирския храм за началото на бдението.
Малко след ударите на Клепалото, канещо братята в храма, пиратите прехвърлили стените и изненадващо нападнали нищо неподозиращите монаси. Безмилостно ги посекли вътре в църквата.

Само един от тях, послушникът Гавриил, помощник на игумена, успял да избяга през прозореца на светия олтар и да се скрие на покрива на храма. Това не убягнало от погледа на някои от сарацините и те го последвали със стълба, за да го хванат. Изкачвайки се нагоре, станали свидетели на дивно чудо – пред очите им покривът на храма се развълнувал като бурно море, посред което застанал с внушителен ръст, мълниеносен поглед и огнен меч самият св. архангел Михаил. От това страшно видение пиратите забравили всичко и в ужас побягнали към кораба си. Впоследствие обаче били намерени мъртви, посечени недалеч от брега.

При вида на св. архангел Михаил, спасилият се монах загубил съзнание. Когато се съвзел, слязъл в храма и виждайки посечените си събратя, в голяма мъка се свлякъл пред иконата на светия архистратиг, с молитва да съпътства душите на посечените и да ходатайства пред Бога за опрощение на съгрешенията им, волни и неволни.…