За великия, ангелогласен и благодатноименит майстор на музиката св. Йоан Кукузел

750 години от рождението му

Автор д-р Любомир Игнатов

Трудно е с малко думи да се опише обаятелната личност на св. Йоан Кукузел. По висота на умозрението, той е ангелоподобен, по житие и духовна чистота – свят, по иночески живот – подвижник, по плодоносие в областта на културата – велик майстор на музикалното изкуство и поет. Този одушевен псалтир на православещата източна Църква е определян в повествователните и музикални извори още и като „Втори Дамаскин“, „Ангелогласен“, – „Извор на музиката“, „Учител на учителите и майстор на майсторите“ (ръкопис Ивирон 1205, л. 273 г).

За стотиците негови музикални последователи и по-късни колеги Кукузел е просто Майстора. А един от най-видните сред тях – Мануил Хрисаф Стари (ХУ в.), известен като бележит мелотворец и музикален теоретик от Средновековието, само в страниците на своя всеизвестен трактат (The Treatise of Manuel Chrysaphes, the Lampadarios: on the Theory of the Art of Chanting and on Certain Erroneous Views that some Hold about It, Mount Athos, Iviron Monastery MS 1120 [July 1458]. Text, translation and commentary by Dimitr E. Conomos, Wien, 1985, pp. 42, 44, 58, 62) упоменава Кукузел със следните шест несрещани в подобен изказ епитети: „благодатноименит“ (χαριτώνυμος), „чудесен – същински майстор“ (θαυμάσιος τῷ ὄντι μαΐστωρ), „истински майстор“ (ἀληθῶς μαΐστωρ),„най-благомузен“: те. най-благовдъхновен от музите, най-талантлив, най-благозвучен (ἑυμασώτατος), „корифей на учителите“ (κορυφαῖος των διδασκάλων) и „велик същински учител“ (μέγας τῷ ὄντι διδάςκαλος).


Векът на отец Ангел Шопниколов. Житие, страдание и упование

Георги Тодоров

15 декември 2003

Отец Ангел Шопниколов, който предстои по Рождественските празници да навърши 96 години, е жива история на България и на Църквата ни. Роден е една година преди обявяването на Независимостта. В неговия живот виждаме как „голямата“ история бурно се намесва в живота на човека и как в крайна сметка с Божията помощ той надживява и световни войни, и революции и идеологии. Подобни незаслужено забравени личности са нашите най-ценни и и истински живи съкровища, пратеници от други времена. Ако имаме и уши за духовната и житейска мъдрост, която те носят, ше можем сами да станем нейни носители и да я съхраним за идващите поколения.

Старият свещеник е запазил както бистрия си разум, така и паметта си за миналите събития: Роден съм на 26.12.1907 г. в с. Костенец. Родът ми е от тука. Шопииколов се казвам. В незапомнено време дядо Никола дошъл от шоплука и тук се задомва и оттам произхожда презимето. В моя род по бащина линия свещеници не е имало, а по майчина линия аз съм седмият поред. Дядо ми по майчина линия се казваше дядо поп Ангел. Тримата му сина са свещеници. Бащата на дядо поп Ангел се казва Йоан, но презимето му е Яковов.

Произхождам от много бедно семейство. Майка ми 1916-та година през войните почина. Аз останах на 8 години сирак. След като се завърна баща ми от войната аз бях предаден в семейството на поп Ангел, стария поп Ангел. Там живеех. Баща ми заболя още от войните и почина пролетта на 1923 г. И аз останах сирак съвсем. Още от малко дете съм все в черквата, прислугвах вътре в олтара на свещеника и се пълнеше черквата с народ почти всеки празник.

Проповед на 25 октомври – ✝ 6 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Преп. Димитра Киевска (Българска) – пътят на едно жертвено служение от Силистра до Киев

Автор Венцислав Каравълчев

На 18 април 2008 г. с решение на Св. Синод на Украинската православна църква (Московска патриаршия) преп. Димитра (1810-1878) беше причислена към лика на светците. До нейната канонизация у нас не се знаеше абсолютно нищо за жертвения подвиг на тази българка, посветила живота си на нуждите на бедните и страдащите. Почитта към нея в Киев беше местна, а в България нямаше дори исторически бележки за нейния живот. След канонизацията на преп. Димитра православните медии у нас хвърлиха малко повече светлина върху личността ѝ и така християнската общност у нас разбра, че още една светица с български произход ще бъде почитана в календара на Украинската църква.

За съжаление честванията отминаха, а с тях и първоначалната еуфория за „българската светица в Киев“. Дори Доростолска епархия, която би трябвало да полага грижа за популяризиране на спомена за просиялите в нея светци, не положи усилия да проучи и изготви житие на светицата, което би могло дори да обогати наличните в Украйна сведения за нея.

Тъй като споменът за праведниците не бива да тъне в забрава, в настоящата статия ще се опитаме да запълним отчасти тази празнина, като за целта ще приведем освен събраните досега сведения от Свето-Введенската обител в Киев, още и информация от малко известни и непубликувани досега документи от Централния държавен архив на Украйна, свързани с живота и делото на преп. Димитра.

В този архив – ЦДАНУ в два фонда под номера 127 и 128 се съхраняват документи на Духовния събор на Киево-Печорската лавра, пряко свързани с подготовката за създаването, устройството и финансирането на Введенската община на преп. Димитра. Целият архив (дело), свързан с Введенската обител, съдържа 132 листа, започнат е на 10 ноември 1876 г., закрит е на 10 януари 1892 г. и е предаден в архива на 6 юли 1895 г. В него има и няколко писма, писани собственоръчно от св. Димитра, под които се намира нейният подпис.

Проповед на 20 октомври – Параклис към св. Спиридон

 Св. Триандафил – червенобагрената роза на Загорá

Знаменитият житиеписец, светителят Димитрий Ростовски, в предговора към декемврийския том на своите Жития на светиите (който предговор липсва в изданието им на български език – б.а.), разсъждава върху това, че агиографията не е като догматиката, (където няма място за промени или поправки), а  е „повествование на историци и летописци, различно мислещи и пишещи“. Затова той смирено се обръща към читателите на своя труд: „Молим твоята любов, усърдни читателю, ако намериш в тази книга грешки, поправи с любов, прощавайки човешката немощ и несъвършенство“. И пак: „Ако намериш, любовнимателни читателю, и други някои (неща), които изискват поправяне, изправи ги с твоето благоразумие, понеже всичко подлежи на Църковно разсъждение и изправяне“.

Това е и целта на написването на настоящата статия. Само че за „изправяне“ не в трудовете на св. Димитрий, а в нашата родна агиология. С цялата почит и любов, които заслужават тружениците ѝ от миналия век. Като Партений, епископ Левкийски – преводач и съставител на множество жития и служби на български светии – от чието наследство се ползваме и до днес. Именно така, четейки издаденото от дядо Партений житие – на св. мъченик Триандафил (†8.VIII.) – започнахме да си задаваме въпроси:

1. Защо, след като във всички календарчета на БПЦ от последните няколко десетилетия този светец е записан като „Трендафил Загорски“, еп. Партений го изписва (във т. II на своите Жития на български светци) „Триандафил Старозагорски“?

Проповед на 18 ноември – ✝ Неделя

Чудото с нахранването на пет хиляди души

Вече говорихме за това, че само внимателната съпоставка на всички части на Четвероевангелието, обединявайки в единна смислова верига отделните им фрагменти, може да възстанови последователната хронологична линия.

От такъв сравнителен анализ на евангелските текстове става ясно, че за третата Пасха на Своето обществено служение Господ не е отишъл в Иерусалим. Несъмнено над Него вече се сгъстяват облаците, но още не е настъпил часът на страданията и смъртта Му, още много има Той да каже на хората, а в Иерусалим Спасителят неизбежно би се сблъскал лице в лице с тези, към които са насочени Неговите изобличителни думи, с тези, които се стремят да Го погубят и по такъв начин да прекратят Неговото служение.

Все още времето не е настъпило и на Иисус Христос предстои много да се потруди, да призовава човешките сърца и да свидетелства за приближаващото се Царство Небесно. Времената и сроковете на Неговото земно битие все още не са се изпълнили, защото Той все още не всичко е разкрил на хората.

Сега е съд над тоя свят (2/2)

Архим. Захария Захару

Как можем ние, като свещеници, да предложим на нашите братя непорочната утеха на Новия Израил, която не е нищо друго освен Самия Христос?

Апостол Павел пише в посланието си до Римляни, че „отхвърлянето“ на евреите заради липсата им на вяра станало причина за „помирението“ на света (Рим. 11:15). Тогава може ли и сега по същия начин съкрушителната картина на отчуждението на света от Бога да стане причина за възраждането му във вярата? И ако това вече е станало с някои индивиди и групи, то не може ли тогава да се изведе в общ план и да доведе до пренареждането на целия свят? Силата за това принадлежи на Господ, но в това се изисква съработничеството на нашето смирение.

В нашата епоха, която е време на страдания, бедност, отчаяние и големи премеждия, хората се нуждаят от утешение. Както казахме, Христос е непороочната утеха и спасението на света. Християните и по-специално свещениците Божии са Неговите смирени инструменти, които предлагат на света това утешение. Христос се отнася милостиво към болните, към тези, които са дълбоко пречупени. По Своята природа Той е Бог на милостта и на всяка утеха. Ние
трябва да научим верните да пристъпват към Него със смирен дух и покайно сърце, и тогава със сигурност, те ще могат да открият общението с Него и покоя, струящ с благодатта от спасението Му.

Църквата е предоставила на своите духовници много силни средства, с които можем да утешаваме народа Божи.

Първо, можем да насърчаваме хората да се молят в Неговото Име, защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (вж. Деян. 4:12). Чрез призоваването на Името Господне ние навлизаме в Неговото Присъствие, защото Неговото Име е неотделимо от Личността Му и тогава силата на Присъствието Му се подновява. Името Господне се превръща в източник на утеха и възобновление. Особено в днешно време, когато
християните не могат да намерят време за църковните служби, Името превръща сърцето в храм неръкотворен, в който Христос подава сили и мир.

 

Св. преподобномъченица княгиня Елисавета Фьодоровна

Великата княгиня преподобномъченица Елисавета Фьодоровна е родена на 20 октомври 1864 г., в протестантското семейство на великия херцог на Хесен – Дармщат, Лудвик IV и принцеса Алиса, дъщеря на английската кралица Виктория. През 1884 г. княгиня Елисавета се омъжва за великия княз Сергей Александрович, брат на руския император Александър III. Покорена от силната вяра на своя съпруг, тя приема светото православие и на 13 април 1891 г., Лазаровден, над нея е извършен чин на приемане в Православната църква.

Княгиня Елисавета посвещава целия си живот на служение на най-малките Христови братя – бедните и болните. Посещава болници, детски приюти, домове за стари хора, затвори и навсякъде се стараела да облекчава страданията на хората. Когато през 1904 г. започва руско-японската война, тя заминава на фронта, където помага на руските войници до пълно изтощение на собствените сили.

На 5 февруари 1905 г. страшно събитие променя коренно личния ѝ живот. Съпругът ѝ княз Сергей става жертва на бомбен атентат. Паднала на колене до носилката с разкъсаното тяло на любимия съпруг, безмълвна и без сълзи, в този момент на тежко вътрешно изпитание Елисавета Фьодоровна била обърнала цялото си същество към Бога, просейки единствено от Него помощ и утеха. Ден след погребението на великия княз тя се причастила със светите Тайни в храма на Чудовия манастир в Москва, където бил гробът му, и веднага след това посетила неговия убиец. Светата не изпитвала никаква омраза. Единственото, което желаела било да накара убиеца да се разкае за стореното и да потърси прошка от Бога. Самата тя му била простила. Нещо повече – собственоръчно подала до императора молба за помилването му.

Проповед на 27 септември – 1 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Сега е съд над тоя свят (1/2)

Архим. Захария Захару

„Сега е съд над тоя свят“
(Йоан 12:31)

В последните глави на евангелията от Матей и Лука Сам Господ ни предупреждава по най-сериозен, будещ страх начин за бедствията, които ще предхождат Неговото  Второ пришествие. Той предрича злото до такава степен да излезе извън контрол (вж. Откр. 22:11), от което страданията на хората ще станат дотолкова непоносими, че ще се молят планините да ги покрият (срв. Лк 21:30), за да не могат да видят ужасяващия ден на Господнето пришествие: „защото голяма неволя ще бъде на земята, и гняв върху тоя народ; и ще паднат под острието на меча“ (Лк 21:23). Човешките сърца ще примират от страх в очакване на нещата, които има да сполетят земята (срв. Лк 21:26). Дори за Божиите избраници мъката ще бъде изключителна, а болката от случващото се наоколо – непоносима. При все това, въпреки трагичния характер на изреденото дотук, Всемогъщият Иисус изведнъж казва: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“ (Лк 21:28). Апостол Павел също ни уверява, че Бог няма да допусне да бъдем изкушени свръх нашите сили, но че заедно с изкушението Той ще даде и път за изход от него (вж.1 Кор. 10:13).

Православният светоглед

Лекция на йеромонах Серафим (Роуз), изнесена по време на св. Германското поклонничество през август 1982 година в св. Гетсиманска обител в Платина, Калифорния

Преди да започна доклада си, искам да се спра на въпроса защо е толкова важно човек да притежава православен светоглед и защо днес е много по-трудно да го придобиеш, отколкото е било преди.

През изминалите векове, например в Русия през XIX век, православният светоглед е бил част от православния живот и намирал всеобща подкрепа. Не съществувала необходимост за него да се говори като за нещо отделно – всички живеели по православному в съгласие със заобикалящото ги православно общество. В много страни самото правителство изповядвало православието: то било център на обществена дейност и сам царят или владетелят исторически бил първият правосалвен мирянин, чието задължение било да дава на поданиците си пример за християнски живот. Във всеки град имало православни църкви и в много от тях службите се извършвали ежедневно сутрин и вечер. Манастири имало във всички големи градове, в много от по-малките градове и извън техните предели – в свелата, в отдалечените и пустинни места. В Русия имало повече от хиляда официално зарегистрирани манастира без да се броят другите църковни общини. Монашеството било общоприета и призната част от живота. И наистина, в повечето семейства поне един – братът или сестрата, чичото, дядото, някой роднина – бил монах или монахиня, без да споменаваме за другите примери на православен живот – странници и Христа ради юродиви. Целият начин на живот бил проникнат от Православието, център на което, естествено, било монашеството. Православните обичаи били част от православния живот. Повечето повсеместно четени книги били православни. Самият всекидневен живот бил за повечето хора труден: налагало им се много да работят, за да преживеят, надеждите за живот не били големи, смъртта не била рядкост – всичко това подкрепяло учението на Христос за реалността и близостта на другия свят. При такива обстоятелства да живееш по православному означавало да имаш православен светоглед и необходимостта да се говори за това била малка.

Сега всичко е променено. Нашето православие е островче сред света, който живее по съвършено различни принципи и с всеки изминат ден тези принципи се променят към по-лошо, все повече ни отчуждават от него. Много хора са подложени на изкушението да разделят живота си на две категории: всекидневния живот на работното място, със светските приятели и светските дела, и православието, съгласно което живеем всяка неделя и рпез другите дни от седмицата, когато имаме време за това. Но ако се вгледаме по-внимателно, кръгозорът на такъв човек често представлява странна комбинация от светски и християнски ценности, които по своята същност не са съвместими. Целта на този доклад е да покаже как днешните хора могат да направят светогледа си по-ценен, да го направят изцяло православен.

Православието – това е начин на Живот. Ако не живеем по православному, ние просто не сме православни, независимо от това, към каква вяра формално принадлежим. Животът в съвременния свят стана много изкуствен, много неопределен, много объркан. Православието, разбира се, има свой Живот, но и то не е толкова изолирано от живота на заобикалящия го свят и затова животът на православния християнин, даже когато е наистина православен, не може, така или иначе, да не го отразява. Някаква неопределеност и обърканост са се промъкнали днес дори и в православния живот. В този доклад ние ще се опитаме да разгледаме съвременния живот, за да разберем как по-добре можем да изпълним християнските си задължения, да водим духовен живот дори в тези ужасни времена и да имаме православен поглед върху своя начин на живот, който ще ни позволи в днешните условия да оцелеем и да съхраним вярата си в нейната пълнота.

Животът днес стана ненормален

Светите отци – истинският път към християнството

Йеромонах Серафим (Роуз)

доклад на йеромонах Серафим (Роуз)

Помнете Вашите наставници, Които Ви са проповядвали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им… Не се увличайте от разни и чужди учения… (Евр. 13:7-9)

Никога не са се появявали толкова много лъжеучители както в нашия нещастен 20-ти век, толкова богат на технически дреболийки и толкова беден откъм дух и мисъл. Днес всяко мнение, дори най-безумното и съзнателно отхвърлено от всички цивилизовани хора, има своята идеология и своя учител“. Някои учители идват, обещавайки или проявявайки „духовна сила“ и извършват лъжливи чудеса, като например окултистите и харизматиците (т.е. петдесятниците), но болшинството съвременни учители ен са способни да предложат нищо освен лошо сварена каша от идеи, взети някъде от тавана или от някакъв днешен самозван „мъдрец“, който знае повече от всички древни, просто, защото живее в нашите „просветени“ времена. В резултат на това съществуват хиляди различни философски направления, а в „християнството“ – хиляди секти. Как да намерим истината във всичко това, ако въобще е възможно да я намерим в нашите най-объркани времена?

Има едно единствено място, Където можем да намерим извора на истинското учение, произлизащо от Самия Бог. Избор, Който не е отслабнал през изминалите Векове, а е вечно актуален и общовалиден за всички, които учат истината за Бога и Който сочи пътя на всички, които пият от него. Това място е Православната Хрустова църква. Изворът е благодатта на Светия Дух, а истинските учители са проповедниците на Божието учение, произлизащо от този източник – Светите Отци на Православната Църква.




Проповед на 8 август – Св. Емилиан Изповедник

Проповед на 7 август – Молебен канон на св. Богородица


Проповед на 26 юли – Св. прпмчца Параскева






Напред