Св. Григорий Палама – богословът на Свещеното Предание

Анула Христова

Свети Григорий Палама е най-големият православен богослов на XIV век и един от най-великите богоносни догматици в цялата история на Православната църква.

Роден е през 1296 г. в Константинопол. Баща му, Константин Палама, бил член на синклита и близък сътрудник на император Андроник II Палеолог. Когато Палама бил някъде около 7-годишен, баща му починал, но той самият бил отгледан в императорския двор и получил богато образование. Докато императорът го подготвял за високи държавни служби, Григорий предпочел аскетичния живот. Отдал се на умната молитва, която научил от св. Теолипт Филаделфийски.

През 1316 г., на двадесетгодишна възраст, заедно с двамата си по-малки братя – Макарий и Теодосий, заминал за Света Гора, където стигнал след кратък престой в планина Папикион (Орлица). (Планината е от родопската верига на Гръцка Тракия. Намира се на българо-гръцката граница, край Комотини. По византийско време е известна като първия монашески град, формиран от подвижнически обиталища, който след нападенията на франки и българи постепенно се преместил на Атонския полуостров, Света Гора.)

Иво Янев – Грижи за деца и млади хора с нарушено здравословно състояние в Свещеното Писание

/Случаи на свръхестествено изцеление и възкресяване/

Свещеното Писание на Стария и Новия Завет не трябва да се възприема като своеобразен сборник по медицина или като наръчник за видовете тежки заболявания в древността. Тяхното споменаване е с цел да се подчертае силата и любовта на Бога, Който по чудодеен, свръхестествен начин не само изцерява, но и възкресява от мъртвите. Именно тези чудеса, които и днес не могат да се обяснят по пътя на научните доказателства, уверяват християните в истинността на вярата им във Възкръсналия от мъртвите Син Божий Господ Иисус Христос. Вярата в Спасителното дело и Изкупителната жертва на Богочовека Иисус Христос и съответно обещанието за „бъдещите блага“ в Царството Небесно са „крайъгълният камък“ на Христовото учение, респективно на Църквата. В този смисъл всички чудеса на изцеляване и възкресяване, засвидетелствувани в Свещ. Писание служат единствено за укрепване на вярата.

Велик в своето смирение и себежертвеност

Ангел Карадаков

[2018] година се отбелязват 130 години от рождението и 70 години от кончината на Неврокопския митрополит Борис – духовник, оставил дълбока следа в живота на Българската православна църква.

Той се ражда на Димитровден през далечната 1888 г. в село Гявато, Битолско.

През 1910 г. Вангел Разумов /светското име на митрополит Борис/ завършва Цариградската духовна семинария. Там той получава стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от примерното му и смирено поведение. През 1915 г., вече йеродякон, завършва и Богословския факултет в Черновиц. След като през 1917г. е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и привлича вниманието на висшите църковници, които го извикват в София, отличават го с офикията архимандрит и му възлагат послушанието на протосингел на Софийския митрополит, а от 1926 до 1931 година е ректор на Софийската духовна семинария Св. Йоан Рилски.

Деен творец, той пише статии за Църковен вестник, публикува свои стихотворения, автор е на знаменитата брошура Кризата в нашето училище. При избора му за Неврокопски митрополит, проф. Хр. Гяуров ще напише за него: Всеки един народ има нужда не само от политически водачи, но в същото време, и даже повече, от духовни водачи. От такива водачи особена нужда има сега българският народ. Когато новоизбраният НЕврокопски митрополит се възкачва на определената му от Божия промисъл катедра, той влиза в числото на тези водачи на българския народ. Предстои му висока, но в същото време тежка отговорна дейност. Досегашната му дългогодишна ползотворна и творческа дейност е добър и сигурен залог, че такава, и даже с още по-бляскави резултати, ще бъде и бъдещата му дейност като митрополит на българската православна Църква. Ние храним пълна надежда, че новоизбраният Неврокопски митрополит Борис със своята дълбока преданост към православната българска Църква и със своята безгранична и самоотвержена обич към своята родина, към българския народ, ще бъде един от първите и достойни духовни водачи на българския народ (Църковен вестник, бр. 13, 1935 г.)

Канонически избран през 1935 г., митрополит Борис поема овдовялата Неврокопска епархия, където е посрещнат с голямо въодушевление от хиляди благочестиви християни. Митрополит Борис поема отговорността за духовното обгрижване на своите чеда. Почти веднага след встъпването му като митрополит, той изпраща окръжно писмо до своите пасоми и свещеници в Неврокопска епархия, в което определя десет основни длъжности на свещеника. На следващия месец, септември, изпраща окръжно послание и до учителите в епархията. Митрополит Борис не е искал да действа самостоятелно в проповядването на словото Божие, а е искал да използва в работата си всички възможни начини за възпитанието на младото поколение, а именно двата най-големи и основни фактори – семейството и училището. За кратко време той прави така, че църковният живот в югозападната българска епархия да процъфти. След освобождението на Вардарска и Егейска Македония са присъединени нови три духовно околии – Зърневската, Царевоселската и Беровската. Освен това към Светиврачката духовна околия е причислена Демирхисарската административна околия, а към Петричката – Струмишката /Път към Голгота. Живот разпяятие пред Божия олтар, с. 11).

Екзарх Йосиф и Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г.

Иконом Емил Паралингов

Бележки върху Дневника на Негово Блаженство екзарх Йосиф I

Руско-турската война от 1877 / 1878 г. е последната от поредица войни между Руската и Османската империи започнали през ХV в. и водени периодично до края на ХIХ в. Българската историческа памет е нарекла тази война освободителна, макар, че днес се правят опити да се облекат в негативни краски подбудите на Руската империя да започне тази война. Налага се мнението, че не освобождението на поробените българи и славяни е целта на войната, а усвояването на Проливите и излаз на Русия на Бяло море. Въпреки това благодарение на нея се постига освобождението на българите от петвековното турско робство и поставено началото на възстановяването на българската държава в лицето на Третото българско царство.

Войната е обявена на 12 / 24 април 1877 г. в Кишинев. На същия ден, в столицата на Османската империя – Цариград, е избран за нов български екзарх Ловчанския митрополит Йосиф /1840 – 1915 г./. Двете събития сякаш са независими едно от друго, но в действителност са и свързани. Защото много голяма степен войната поведена от Руската империя е можела да повлия положително или негативно на духовната бран водена от Екзарх Йосиф за укрепването и административно стабилизиране на свидното чедо на българското възраждане – Екзархията.

Екзарх Йосиф ни е оставил забележително свидетелство за своя живот – личен Дневник, „воден старателно от студентските му години до 50 дни преди смъртта му – т.е. от 1 септември 1868 г. до 30 април 1915 г.”/Български екзарх Йосиф I, Дневник, С. 1992 г., с. 45/. Това е един достатъчно дълъг период от време преминал в по – голямата си част в многострадални трудове за вяра и народ. Достатъчно е да се спомене, че от 1877 г., когато е избран за български Екзарх до кончината му през 1915 г. освен руско – турската освободителна война на Балканския полуостров се водят още три войни пряко засягащи България, Екзархията и българите. Това са Сръбско – българската война от 1885 г., Балканската война от 1912 г. и Междусъюзническата война от 1913 г…

Ставр. ик. Аспарух Стоичков: Да прощаваме

(Сиропустна неделя)

Тежката зима е към своя край. Неминуемо тя ще отстъпи пред закона на Премъдрия творец мястото си на топлата благодатна пролет, която ще стопи незабелязано снеговете. Не след дълго природата ще се съживи и възроди. Птиците ще се окъпят в първия пролетен дъжд и ще забравят неволите на студената зима. Ще изпълнят нощите с омайните си песни. Земята ще разтърси вкочанясалата си гръд и в общата радост ще надене нова премяна от благоухаещи треви и пъстри цветя.

Всички ще забравят лошото, ще простят на суровата зима многото огорчения. А човекът? Нима той – венецът на цялото творение – не ще се пробуди от греховния сън, сковаващ божественото дихание в него? Да, и за него настъпва духовна пролет. Великият пост е време благоприятно за душевно пробуждане. Затова и Св. Църква започва все по-често и по-умилно да се провиква: „душе моя, душе моя, восстани, что спиш?“.

С изключително педагогическо умение и такт Св. Църква подготвя всяка християнска душа към пълното пробуждане. Тя, подобно на умния градинар, постепенно реже недъзите, чисти греховете. Както в ранна пролет той извършва подготовката на всяко дърво в градината за активния период, така и Св. Църква постепенно подготвя християните за Великото тържество. И ето градинарят изрязва изсъхналите клони, веднага намазва болното място. После изстъргва прогнилата кора и напръсква цялото дърво със специален противоинсектен разтвор. Събира изрязаните сухи и запазени клони и ги изгаря, а дървото окопава. Скоро след това дървото се покрива в пъстра цветна премяна.

Напред