Презвитера Анна Паралингова

„На много места по света се почита паметта ми, но Мандамадос е моят дом“ –

Това били думи на самия св. архангел Михаил, когато се явил на млад мъж от Атина със заповед да отнесе меч в манастира му край с. Мандамадос на о. Лесвос (Митилини).

И наистина, благочестивите поклонници, дошли тук, усещат с цялото си сърце и душа, че се намират на особено място – неизчерпаем извор на благодатни чудеса, непресъхващ дори до днес, и според силата на вярата, умножаващи се за прослава на Божието свято име.

Чудотворната релефна икона на св. архангел Михаил от манастира „Таксиархи“ (Св. Архангели) край Мандамадос е известна в целия гръкоезичен православен свят. Тя е релефна и уникална по своя вид, защото е моделирана от глина, която е замесена с кръвта на осемнадесет монаси, посечени от сарацински пирати в далечния Х век. Преданието е запазило жива историята за създаването на иконата.

От Края на IХ до Края на ХI в. сарацинските пиратски нападения били непрестанни по островите на Византийската империя. Пиратите бши „ужасът“ на островното население, плячкосвали, грабели и убивали необезпокоявано. Отвличали мъже, жени и деца, а после ги продавали в робство по богатите тържища на Изтока… Пирати, предвождани от някой си Ширхан, отдавна имали желание да нападнат и ограбят манастира на св. Архангели, но опитите им били неуспешни. Манастирът бил като непревземаема крепост: с високите си каменни стени, здрава порта и кула. Още повече, че и монасите били смели и винаги давали силен отпор на пиратските нападения. Затова предводителят им Ширхан, воден от желание за мъст и амбиция да разори светата обител, измислил коварен план.

След дългата студена зима, когато пиратите се били оттеглили, за да се подготвят за нови нападения, а монасите били съсредоточени в подготовката за предстоящата Велика Четиридесетница, настъпил подходящият момент за изпълнение на този план. Пиратите дошли и се укрили около манастира, очаквайки влизането на монасите в манастирския храм за началото на бдението.
Малко след ударите на Клепалото, канещо братята в храма, пиратите прехвърлили стените и изненадващо нападнали нищо неподозиращите монаси. Безмилостно ги посекли вътре в църквата.

Само един от тях, послушникът Гавриил, помощник на игумена, успял да избяга през прозореца на светия олтар и да се скрие на покрива на храма. Това не убягнало от погледа на някои от сарацините и те го последвали със стълба, за да го хванат. Изкачвайки се нагоре, станали свидетели на дивно чудо – пред очите им покривът на храма се развълнувал като бурно море, посред което застанал с внушителен ръст, мълниеносен поглед и огнен меч самият св. архангел Михаил. От това страшно видение пиратите забравили всичко и в ужас побягнали към кораба си. Впоследствие обаче били намерени мъртви, посечени недалеч от брега.

При вида на св. архангел Михаил, спасилият се монах загубил съзнание. Когато се съвзел, слязъл в храма и виждайки посечените си събратя, в голяма мъка се свлякъл пред иконата на светия архистратиг, с молитва да съпътства душите на посечените и да ходатайства пред Бога за опрощение на съгрешенията им, волни и неволни. Тогава образът от иконата сякаш оживял, излъчвайки неизказан мир и божествена сладост. Пред очите на монах Гавришл се явил жив, такъв какъвто бил на покрива, военачалникът на безплътните сили.

Обзет от непреодолимо желание да изобрази това неземно лице, в момент на божествено просветление монахът излязъл от храма и взел от манастирския двор пръст. А с гъба и леген вода събрал от мраморния храмов под още незасъхналата кръв на убитите си събратя. Така замесил глина и призовавайки Божията помощ, започнал да моделира, макар че нямал и бегла представа от този вид изкуство.

Ръцете му работели в началото неуверено, но после започнали по-бързо да извайват образа на св. архангел Михаил, направлявани от самия него. Глината в съда привършила, когато монахът осъзнал, че е успял да направи само лицето, Крилете и огнения меч на небесния войн. Да развали направеното и започне отначало, му се струвало невъзможно. Затова и образът в долната си част останал сякаш недовършен.

Стотици години са изминали оттогава, а релефната икона на св. архангел Михаил, тъмнокафява от цвета на съсирената кръв, остава сякаш нетленна, жива, неподвластна на законите на разложението и развалата… Незасегната от благоговейното целувание на хилядите поклонници, които галят и бършат с памук лицето на Архангела, по чудо „изпотяващо се“ с капки миро или плачещо, като от очите му изтичат сълзи. Дивни и предивни са чудесата, станали чрез тази благодатна икона на св. архангел Михаил. Достатъчни да убедят и най-упоритото невярващо сърце в живата сила на православната вяра…

С дивно чудо започнало и строителството на сегашния манастирски храм в Мандамадос. С дивно чудо и завършило.

Манастирският храм от ХХ в.

През ХХ в. малкият манастирски храм, в който се съхранявала чудотворната икона, не можел да побере поклонниците, идващи за празника на светата обител от целия остров и от отсрещния малоазийски бряг. Манастирското настоятелство взело решение да се построи по-голям храм. С благословението на митрополита започнали събиране на пари по селата от малоазийския бряг. Това дело било много опасно и рисковано, защото в жестоките години на турското владичество турците не позволявали такава дейност, поради страх с парите да не се закупят оръжия за въстание (Забележително е, че остров Митилини се освобождава от турско робство на 8 ноември, деня на св. Архангели, 1912 г. – бел. ред).

Също така по пътищата имало много разбойници, които можели да ограбят и дори да убият доброволците. Но със закрилата на свети архангел Михаил не се случило нищо лошо и било събрано цяло състояние. Много от жителите на с. Мандамадос и околността били готови да пожертват доброволен труд, строителни материали и животни за пренасянето им. Били поканени най-добри майстори от Смирна, и след отслужения от владиката водосвет, строителните работи започнали.

Мястото на новия храм било определено в близост, но извън стените на манастира. През първия ден работниците напредвали бавно с копаенето на основите, тъй като жените от околността им носели храна и сладкиши. Вечерта оставили инструментите при големия дъб до изкопаните основи и се прибрали за почивка.

На другия ден Викове на разочарование събрали всички край новоизкопаните основи – те били засипани с пръст, а инструментите ги нямало. По-късно обаче, ги открили в манастирския двор. Работниците започнали отново да разкриват затрупаните основи. Всички подозирали някои турци, като смятали, че се противопоставят на строителството на новия и по-голям храм. Затова най-смелите момчета от селото решши да се скрият през нощта, за да дежурят и пазят основите и инструментите. След полунощ обаче застинали от уплаха. Видели как от стария храм се издига силна светлина и като дъга се спуска върху изкопаните основи. Задържала се за малко и после пак се върнала обратно. След силната уплаха младежите се приближили до големия дъб и видели, че са засипани основите, а инструментите са изчезнали. Върнали се в селото и веднага уведомили настоятелите. Всички се събрали и се запътили към манастира в този ранен утринен час. Приближавайки, чули църковната камбана да ги посреща с тържествен звън. Потропали на портата, но дълго никой не им отварял. Накрая изплашеният до смърт монах отворил и обяснил, че камбаната бие сама, без никой да я удря. Разказали му какво се е случило и намерили инструментите отново пред старата църква. Тогава всички разбрали, че волята на светия архистратиг е новият храм да се построи вътре в манастира – там, където 80-те монаси пролели кръвта си и била направена чудотворната му икона. Повикали майсторите и решили да започнат строителството на мястото на стария храм, без да го развалят, докато не пречи на строителните работи.

Така и направили. Работата вървяла, сякаш самият Архистратиг помагал на работниците. Строителството на новия храм се превърнало в истински празник за жителите на околността. Всеки помагал с каквото и както може. Силно впечатление правило това, че и турци без страх идвали да работят на строежа, тъй като изпитвали безмерно страхопочитание към Небесния воин.

Новият храм се извисил бързо и малката църква започнала да пречи на по-нататъшното строителство. Тогава решили да започнат събарянето ѝ. Когато обаче дошъл редът да преместват иконите, чудотворната икона на архангел Михаил останала неподвижна. Как ли не опитвали работниците, свещениците и възрастни мъже от селото да я преместят, иконата не се помръдвала. След много размисъл, решили да я покрият, за да не се повреди, и продължили работата.

Дошъл моментът за направата на мраморния иконостас. Както и да се опитвали, майсторите не можели да решат как да поставят чудотворната икона, тъй като мястото, на което стояла, било под ъгъл към царските двери и пред иконата на Христос, а както знаем, храмовата икона трябва да е винаги отдясно на Богородичната иконостасна икона… След много и безуспешни опити да се премести чудотворната икона или да се променят проектите на иконостаса, се взело решение тя да остави на старото си място – там, където със собствените си ръце я поставил монах Гавриил… На това място иконата стои и до днес, приемаща ежедневно стотици поклонници, дошили да принесат обещани дарове и да изпросят дивната помощ на небесния архистратиг, привлечени от славата на безбройните му чудеса…

С помощта на св. архангел Михаил и на участниците в строителните и довършителни работи по издигането на новия храм се стигнало до края на това свято дело. Всичко било готово – иконите и олтарът изписани от смирненски иконописец, търговци от Смирна донесли полиелеи, свещници, кадилници, утвар. Но с приключването на работата се свършили и парите, необходими за разплащане. С тревога настоятелите установили, че наличните средства не са достатъчно дори за изплащане на дневната надница на работниците. Обезпокоени, останали до късно вечерта, опитвайки се да намерят решение, но напразно. Съкрушени се разотишли по домовете си. Касиерът Йоанис Христофарис още веднъж отключил полупразната каса, съхранявана за по-голяма сигурност в дома му и тъжно преброил малкото грошове. Без надежда се отпуснал на стола… Тогава чул как дворната врата се отваря и нечии стъпки се изкачват по стълбите, пресичат спалнята и влизат в стаята при църковната каса. Сърцето му се свило, защото помислил, че в къщата е влязъл крадец. Чул щраканаето на ключалката, а после тежките стъпки се насочили към него. Примрял от страх, приковал поглед към полуотворената врата. Видял да се изправя висок мургав младеж, с черна къдрава коса, облечен с кожен елек и кожени ботуши до прасците, който казал усмихнат: „Необходимите пари са в касата”. След това си тръгнал, махвайки с ръка за поздрав.

Дълго време Касиерът не можел да се съвземе от изживяното, нито да помръдне. Но ето че придобил нови сили, станал и бързо се изкачил до стаята при касата. Отключил с треперещи ръце и видял наредени няколко реда жълтици, меджити и лири. От голямо вълнение не можел дори да диша. После взел в ръце монетите, за да се увери, че не сънува. Всичко било истина. Св. Архангел сам се погрижил за заплащането на работниците. Бързо събудил съпругата си, наредил ѝ да свари кафе, защото щяли да дойдат настоятелите, а сам той, макар и в толкова ранен утринен час, тръгнал към селото, за да ги повика.

Скоро всички се събрали пред църковната каса и при вида на жълтиците изгубили ума и дума. След като разбрали за дивното чудо на Архангела, с едни души и едни сърца прославили Бога и великия Небесен Архистратиг. Радостната новина станала известна в цялото село и на другия ден при разплащането с майсторите, търговците и работниците в дома на касиера се събрало множество народ. Парите стигнали точно до последния грош, сякаш преброени от светия Архангел. След като приключили, настоятелите измили ръцете си на дворната чешма и ги избърсали в кърпа. Когато се избърсал и последният настоятел, той окачил кърпата до чешмата и, о чудо, макар и измокрена тя пламнала и се превърнала в пепел…
След построяването на новия съборен храм и славата на множеството чудеса, с които просияло още повече името на чудотвореца св. Архангел Михаил се умножил и броят на вярващите, желаещи да се поклонят пред иконата и да останат няколко дни под манастирския покров, молитвено съучастващи в ежедневните богослужения, акатист и молебен канон на Архангела. И макар, че манастирският комплекс осигурявал на поклонниците всички условия за благодатно пребиваване, липсвало най-важното – водата. Хората били принудени да носят ежедневно вода чак от с. Мандамадос с прочутите глинени стомни, произвеждани там.
Манастирското настоятелство отдавна искало да разреши проблема, но в онези години – 1906 г. – водоснабдяването било трудоемка работа, изискваща много усилия и време. Това било така защото питейна вода в близост нямало, и то на подходяща височина, за да достигне до манастира. Такава вода имало най-близко в стопанството на сем. Карули, на разстояние километър и половина. Настоятелството решило да откупи тази вода, въпреки големите разходи за довеждането ѝ до манастира. С желание приел собственикът да изпълни молбата на настоятелите, но трябвало да попита и съпругата си, тъй като стопанството било нейно бащино наследство. Тя обаче решително отказала, под предлог, че ще трябва да преместят животните, които гледали там. Как ли не се опитвал да я убеди мъжът ѝ. Казвал ѝ, че водата е за св. Архангел Михаил, за болните хора, за поклонниците – тя останала непреклонна. Със свито от огорчение и срам сърце, г-н Карули не знаел какво да отговори на настоятелите, но най-накрая бил принуден да им предаде отрицателния отговор на жена си… На сутринта, като гръм от ясно небе, из селото се разнесла новината, че г-жа Карули ослепяла.

През нощта вдигнала висока температура, от която загубила зрението си. Двамата лекари на селото не можели да си обяснят станалото и напразно се опитвали да свалят температурата й. Минала цяла седмица, а състоянието на болната не се променяло. Неделя вечерта я посетили приятелки и й казали, че сигурно случилото й се е заради отказа да даде водата за манастира на св. Архангел Михаил. Чувайки тези думи слепите очи на болната се напълнили със сълзи. Тя поръчала да извикат мъжа й. Скоро той дошъл, притеснен да не се е случило най-лошото. Жена му казала да иде и каже на настоятелите, че дава водата. Всички присъстващи, които чули радостната новина, се прекръстили.

През онези дни се случило в манастира да дойде на поклонение един богат и благочестив човек на име Карадукас, от с. Месагро, о-в Лесвос и се намирал в селското кафене на разговор с настоятелите, когато дошъл Карули и съобщил решението на жена си. Карадукас предложил да поеме всички разходи по това дело, което според всички щяло да бъде най-големият дар за манастира на св. Архангел Михаил.

Започнали работите по водоснабдяването. Температурата на болната спаднала, но слепотата ѝ останала. Минало доста време, строителните работи приключили и една прекрасна мраморна чешма украсила манастирския двор. Вярващият народ изпълнил манастира в нетърпеливо очакване на първите капки вода от новата чешма. Свещениците, облечени в златисти одежди, ги посрещнали, събирайки ги във водосветен съд, за да отслужат с тази вода водосвет за обновлението на храма…

Последованието на Водосвета завършило и Карадукас, заедно с все още невиждащата г-жа Карули, първи пристъпили да целунат кръста и да бъдат поръсени със светена вода. Капките светена вода се смесели с горчивите сълзи на сляпата и о, чудо! – разнесли се радостните й викове: „Виждам, св. Архангеле Михаиле! Виждам, виждам!”. С истинско разкаяние и благодарност се преклонила пред чудотворната икона на Божия Архистратиг.

Тази чешма и до днес стои в манастирския двор и утолява жаждата на поклонниците, в свидетелество, че стопанинът на манастира, св. Архангел Михаил живо присъства на това място и сам се грижи за нуждите на светата обител. Властно изобличава дръзналите с неблагоговение да пристъпят към неговата чудотворна икона, творейки неописуеми чудеса и в наши дни – неплодни утроби се развързват, парализирани – прохождат, глухи чуват, неми проговарят, болни се изцеряват, слепи проглеждат и всички, призоваващи неговото застъпничество дори и в далечни места по света, се удостояват с видения, помощ и изцерения.
Една благочестива традиция на жителите на о. Лесвос към св. Архангел Михаил се е запазила и до днес. Вярващите в незакъсняващата помощ на Архистратига принасят в дар чифт железни обувки. С тях св. Архангел Михаил ще може да обикаля из целия свят без те да се износват бързо. А в това, че наистина по тези обувки има следи от употреба, всеки може да се убеди сам. Износените обувки се съхраняват отделно от новите от дясната страна на чудотворната релефна икона…

Трудно може да се опише чувството, което изпитва православният поклонник, заставайки пред този сякаш неръкотворен лик на Небесния воин. Приближавайки се, чувстваш, че пред него трябва да застанеш на колене. Пред теб е с цялото си неописуемо величие Победителят на гордия Денница, извикал без страх „Кой е като Бога?” От това изображение през очите на св. Архангел Михаил те гледа не само той, но цялото небесно войнство. Гледат те и земните Христови воини – монасите. Тези, чиято свята кръв е послужила за направа на иконата, и тези които през вековете преди нас, а и след нас, ще поемат кръста на святото служение „да бъдат фарове за плуващите през бурите на житейското море” /стареца Паисий Светогорец/. Но и сам се оглеждаш чрез тези небесни очи, осъзнавайки нищожността, греховността и преходността на всичко земно,за да извикаш към Бога „Господи Иисусе Христе, заради молитвите на светия Твой Архангел Михаил, помилуй ме грешния!“

По книгата на Евстратиос Дисис „Το ιστορικο και τα Θαθματα του Ταξιαρχη Μανταμαδου“

Адаптиран превод: презвитера Анна Паралингова