Светостта удовлетворява всички основни въпроси на християнската догматика: защо е дошъл и пострадал Христос, защо е завещал Своето Евангелие и благодатни таинства; защо е основал Своята Църква и учредил каноническо свещенство?! Всичко това станало с единствената цел – да бъде човекът приобщен към божествената святост: „за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:12-13).

Святостта е крайна цел на всичко в Църквата и освен нея няма нищо друго, което така да придава смисъл на великите Божии благодеяния към човешкия род.

Това е то заблудената овца върху могъщите рамене на пастиря, Който оставил множеството в безопаната кошара и дошъл да намери нея – загубената (Мат. 18:12-14, Лук. 15:4-7). Това е блудният син отново в откритите обятия на своя небесен Баща (Лук. 15:20). Това е зрелият плод на лозовата пръчка, заради който последната няма да бъде отрязана и хвърлена в огъня за изгаряне, и плодородието на смоковницата, което оправдава нейното съществуване и предотвратява смъртната присъда на Градинаря (Иоан 15:2,5-6 и Лук. 13:6-7). Святостта е нравственият идеал на христянството според думите на великия апостол Павел: „Тази е волята Божия – вашата святост“ (1 Сол. 4:3); идеал, поставен от Самаго Господа Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец“, или същата мисъл във ветхозаветна редакция: „Бъдете свети, защото Аз Господ Бог ваш съм свят“ (Мат. 5:48 и Лев. 11:44, 1 Петр. 1:16))!

Не е ли това непосилен максимализъм? – Да, това значи да желаеш и изискваш най-голямото. Обаче максимализъм неосъдителен, защото който осъжда него, ще трябва да осъди Бога, Който е поставил такъв възвишен идеал.

По своята същина светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ (Мат. 1112, Лук. 16:16); постигнато богоподобие, към което Творецът направил способен човека още чрез акта на творението (Бит. 1:26); обожествяване или богочовешки съюз в оня смисъл, който разкриват думите на Господа за добрия християнин: „И Ние ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан. 14:23). Това определение може да се покаже дръзко, но то е библейско: „Аз рекох: Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Псал. 81:6, Иоан. 10:34-36).

Светостта е умъртвяване на плътските страсти, оздравяване на душата от болестите на греха, живот на човека в Христа и на Христа в човека (Колос. 3:5, 2 Коринт. 5:17, Галат. 2:20). Тя е пълният успех и завършек на църковното възпитание, край на педагогическите задачи в Църквата по отношение на съответната християнска душа. Щом светостта е постигната, Църквата издава своя диплом на отличния си възпитаник, след което започва да слуша като най-православно евангелското благовестие от неговите боговдъхновени уста и дори да му пее песенни възхвали. Това е вече тъй наречената канонизация – по канонически ред призната от Църквата святост. В тоя си съвършен вид тя е свръхчовешко и свръхземно състояние, което може да бъде накичено с национални предикати само в смисъл, че нейните конкретни носители са по земен произход от известна националност. Българска святост значи български светци.

Кои са факторите, които изковават светостта така неземна, така божествена? – Преди всичко свободната човешка воля, която първом е длъжна да се възправи решително и категорично срещу греховността във всичките ѝ богопротивни разновидности и да разчисти по тоя негативен път необходимата почва за светостта. Човешката ревност по евангелска добродетел трябва всичко да преодолее, за да бъдат поставени здрави основи на по-нататъшния духовен строеж, който в алегорични видения прекрасно описва древнохристиянският писател от II век, св. Ерм, в своята книга „Пастир“: „Църквата се гради от чисти, изгладени, бели, безпорочни камъни, каквито са християните със своята съвест“ (Видение трето). Когато попитали св. Серафима Саровски, един от най-новите и най-великите светци на целокупната Православна Църква, зашо в ново време така рядко се срещат истински носители на това небесно достойнство, той отговорил: „Защото липсва решителност!“ Следователно, християнинът на първо място тярбва да възпита в себе си ревността решително да приеме лекото бреме и сладкото иго Христово, като ограничи живота си в рамките на евангелската божествена етика (2 Мат. 11:30). На първо време са необходими наистина болезнени операции и горчиви лекарства: ще трябва да бъдат жертвувани греховните удоволствия на плътта преди да са изпитани в достатъчна мярка сладостите на духа, което е труден подвиг. Обаче който мисли, че в Църквата Христова може всякак: без разбиране на идеалите и без искрен стремеж към тяхното постижение, той напразно членува в нея – „ако да беше само напразно“, той е чужденец в своето отечество и престъпник на Божия закон върху територията на Божието царство (Галат. 3:4)!

Но свободната воля, религиозната ревност и твърдата решителност с всичкия подвиг, който биха извършили, имат само задачата да отворят вратата на душата за великия Гост, Който винаги стои до нея и чука, и Който е самодовлеющ по-нататъшен Деец на „всяческая во всех“ (1 Коринт. 15:28 и Иоан 3.4). Само Господ е Творецът, Който може и да претвори човешката греховна природа в богоприятна праведност. Както се раждаме по силата на Божественото творчество, така се и възраждаме по силата на Божественото действие. Човешкият ум недоумява и пита: „Как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?“ (Иоан. 3:4). Това недоумение изразява две истини: че възраждането е процес съвсем аналогичен на раждането и че, бидейки поради това невъзможно за човешките сили, остава да бъде възможно само за Бога (Мат. 19:26, Мар. 10:27, Лук. 18:27). Както не е възможен физическият живот вън от сферата на въздуха и без храненето от земното плодородие, така също не е възможен действителният духовен живот без Бога. Въздухът и храната на човешката душа е Сам Христос като Глава на Църквата, чиито членове сме ние, според прекрасното определение на великия апостол Павел (Кол. 1:18, Ефес. 1:22, 5:23; 1 Коринт. 12:12, Рим. 12:4-5). Лозната пръчка няма да роди плод, ако не пребъде на Лозата, както и дивата маслина – ако не бъде прикрепена към питомния Корен (Иоан. 15:4 и Рим. 11:17). Тия библейски алегории напълно отговарят на духовната действителност: „без Христа не можем да вършим нищо“ и най-малко в полето на духовния подвиг (Иоан. 15:5).

Обаче Господ благоволил да обуслови Своето възраждащо действие чрез Своята Църква, на която предал както Своето Евангелие, така и Своите благодатни таинства. Без евангелска проповед и благодатно причащение не е възможно нито християнството, нито свеотстта. Нали е казал Христос: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Мар. 16:16). Но Той на Своите апостоли и техните осветени приемници каза: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Нали е казал още: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв има вечен живот“ (Иоан. 6:53-54). Обаче той завеща таинството Евхаристия на Своите апостоли и техните осветени приемници, като каза: „Това правете за Мой спомен“ (Лк. 22:19, 1 Коринт. 11:24-25)! А пък на тях предаде и таинството изповед, което има не по-малко знаение в борбата на християнина против греховността и за завоюване на божествена светост „На които простите греховете, тям ще се простят, и на които задържите, ще се задържат“ (Иоан. 20:23). Христос запазва при това положение Своя божествен приоритет като единствен „на веки“ в Новия Завет Първосвещеник, Учител и Наставник, но Той предаде Своето дело и Своята власт промислително на апостолството и свещенството, което да го върши и упражнява от Негово име (Евр. 723-24, 28 и Мат. 23:8-10). Следователно въън от Църквата и помимо каноническото свещенство не е възможно нито християнството, нито светостта. Свещенството проповядва Хирстовото благовестие, защото затова е пратено, както и самото свещенодействува Христовата светиня, за да я раздава на верните за освещение (Рим. 10:15). Но светиня и светост са само две страни на една същина: светинята е обективната страна, светостта – субективната; светинята се раздава, за да се постигне светостта. Това е смисълът на литургичното възглашение: „Святая святим – светинята е за светите!“. Затова именно каноническото свещенство и само то е духовната утроба, в която се зачева светостта, и майчината гръд, върху която тя се отхранва и възпитава. Това е едновременно високото достоинство на православното свещенство и неговият тежък отговорен дълг.

Историята на българското православно благочестие е пълна с доказателства за това как свещенството винаги активно е участвувало в създаването на известните наши светци. И това както в смисъл, че проповядвало вярата всред българския народ, кръщавало и причащавало с Христовите светини благочестивото църковно изпълнение, така и в смисъл, че взимало непосредствено участие в подвига на всеки наш светец, докато го изведе „до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13). Родонаалници на евангелската проповед в България са св. Седмочисленици, които – всички до един – бяха насители на свещенството. Те бяха орачите и сеячите на българската духовна целина, от чийто труд произлезе цялото духовно плодородие на Българската православна църква, защото без евангелската проповед на български език, никой наш светец не би могъл да възпламне за своя подвиг с неговите богати благодатни плодове. Презвитер св. Йоан Рилски основа най-великата духовна твърдиня на родната Църква и положи основите ѝ с личното си непосредствено възпитателно въздействие, както градинарят лично и непосредствено благоприятствува добрите насаждения и отстранява вредните. Презвитер св. Теодосий Търновски създаде духовен разсадник, над който сам лично без разпрострял своето отеческо внимание и затуй, покрай мнозина други, произведе като най-зрял продукт на своето духовно изкуство великия Търновски патриарх, св. Евтимия.

През XVI век, века на жестоките турски султани Селим I и Сюлейман Великолепни, нашата днешна столица принесе в жертва трима канонизирани мъченици – Георги Нови, Георги Новейши и Николай. Техните жития ни дават изобилни данни за ръководното участие на свещенството в тяхната славна съдба… Св. Георги Нови (Кратовец) квартирувал и се възпитавал у един софийски свещеник, вследствие на което само той умее с такава вещина да защитава своята християнска вяра пред турския съд и да атакува мохамеданството. Много млад на години и изплашен от предчувствието за огнената смърт, той изказва пожеланието да бъде откупен, за да поживее повече и да извърши пред Бога повече добрини. Тогава свещеникът се явява да го утвърди в предстоящето мъченичество, което той претърпява подир това с толкова геройска доблест. Участието на свещеника в тоя завършек на св. Георгия било очевидно и за самите турци, поради което кадията отправил към него следния упрек: „Известно ми е, че ти си виновен за неговата гибел и ти ще даваш отговор на Бога за него!“ А свещеникът отговаря с такова достойнство: „Ако съм сторил нещо зло, нека ми бъде според твоите думи, обаче аз само го поучавах полезното, а Бог направи, както пожела!“

Св. Николай Софийски поддържал близка връзка с друг носител на свещенството в София през онова време, Матей Граматик, „лампадарий на св. Божия Църква Сердикийска“, които и написал неговото житие. Не без уастието на последния св. Николай проявил такава богата начетеност в Св. Писание по време на няколкократните против него съдебни заседания; с такава съкрушителна за турците вещина той опровергавал мохамеданската вяра и защитавал християнската, щото тълпата зароптала против кадията и казвала: „Защо му даваш думата на тоя злочестивец? Не знаеш ли, че с хитрите си думи и смелия си език ще те победи, както сам виждаш?“ Но и в затвора не го лишил от своята приятелска беседа Матей Граматик, а със силни слова го утвърждавал да умре за Христа, както всички мъченици преди него. Укрепен, св. Николай изказал към него само една единствена молба: в момента на страданието да не бъде оставен сам християнин всред беснеещата мохамеданска тълпа, а да го съпътствува някой от християните, за да гледа мъченикът неговото „светло лице“ и да се крепи. Въпреки строгата забрана на християните да присъствуват на Николаевтото мъчение, МАтей Граматик с голям риск за живота си изпълнил това последно желание на мъченика и като невидим за турците, кога с поглед, кога просто с присъствието си го крепил до последното му издихание.

Същото нещо имаме в житията на българските мъченици от по-ново време – XVIII и XIX век. Св. Злата Мъгленска била заграбена от хищен турчин, за да му стане жена, като приеме мохамеданство. Понеже тя не се съгласила нито на първото, нито на второто, станала славна великомъченица на Българската църква от времето подир Паисиевата „Славянобългарска история“. Предварително утвърдена във вярата от своя духовник, атонския иеромонах Тимотей, в дните на своите тежки страдания тя пак него потърсила да я крепи отдалеч със своите молитви до богоугодния завършек на започнатия мъченически подвиг. Същия род български светци са св. св. Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровски, Прокопий Варненски, Лука Одрински, Димитрий Сливенски и много други. В тяхната мъченическа слава участвува свещенството, което ги подготвило към славния подвиг и ги крепяло до благополучния му край.

При картината на тези последните случаи ще си помисли някой, че свещенството вървало бремена тежки и мъчни за носене и ги туряло върху плещите на човеците, а само не искало и с пръст да ги помръдне! (Мат. 23:4) Обаче Историческата истина не оправдава такъв един упрек, защото свещенството на Българската православна църква, като утвърждавало във вярата своето паство дори до мъченическа смърт, не се посрамвало и самото то, когато тежки обстоятелства са подлагали на изпитание неговото собствено благочестие. Св. Седмочисленици не са били само проповедници на Христовото Евангелие, но и първи него изпълнители сред славвяните. А когато латинската вражда им наложила да страдат за своето равноапостолно дело, те не се отказали от съдбата си: едни умряха изтощени от дълъг път до съда на Римския папа всред зимни мразове, други изпитаха окови и затвор, а трети бяха заставени тръне да вършеят с голи нозе, четвърти бяха продадени в робство… (Евр. 11:36) Учителите на нашето родно подвижничество, презвитерите св. Йоан Рилски и св. Теодосий Търновски, бяха първи в подвига всред своите ученици. А несравним си остава св. патриарх Евтимий Търновски, върховен носител на българското свещенство, по тежестта и искреността на своя подвиг: той беше отшелник, и равноапостолен книжовник, и общественик, и мъченик, като във всички си положения заслужи блестящи ореаоли. Неустрашимо изобличи убиеца на първенците от своето паство, с което заслужи смъртна присъда; и преживя смъртта си, макар да се парализираха ръцете на палача в момента, когаот замахнаха с ятагана над главата му, и да не можаха да изпълнят заповедта. Тогава го заточиха завоевателите, при което целият град плачел с покъртителен плач, та дори камъните заедно с човеците… Висока, недосегаема мъченическа доблест на свещенството в негово лице!

Софийският свещеник, който написал житието на своя възпитаник св. Георги Нови, съобщава в същото свое творение интересни данни и за един свой съвременен събрат… Свещеник Стефан от пенкйовци, Трънско, бил красив и умен, поради което бил подгонен от турците. На първо време той дошел да се спасява в София, а оттук по-късно избягал във васалната на Турция Влахия, дето тогава се живеело по-спокойно. Достойнствата му били толкова изрядни, щото влашкият войвода Радул не могъл да не ги забележи и да не го приеме поради тях в своя двор. Подир смъртта на презвитерата си свещеник Стефан приел монашество под името Софроний, после минал през Дунава на родния брях, постъпил в един манастир при град Русе (може би пещерния манастир при село Басарбово) и се подвизавал с всичката искреност на една дълбоко благочестива християнска душа. По-късно неведомият Божий промисъл допуснал той да бъде посечен със секира на 28 май 1510 година, и Бог го прославил с нетленни мощи, които почиват някъде вън от България. (Така предполага архиепископ Филарет Черниговски „Святие южних славян“, Спб. 1894 г., стр. 115, 28 май.)

А в края на XVII век в София овдовял някой си „поп Ганчо“, отишъл на Атон и в Зографския манастир приел монашеско пострижение под името Антим, дето и починал на 9 декември 1867 година. С такава искреност понесъл той монашеското иго на Христа, защото получил редки благодатни дарования на прозорливост и продължителен пълен пост… Поел подвига на юродството Христа ради, той се скитал в постоянна молитва из горите и по върховете на Атон немил-недраг, но обичал понякога да се явява в руския манастир „Св. Пантелеймон“ (Русик). Игуменът го високо ценял, затова наредил при всяко негово посещение да бъде гощаван в манастирската трапеза. След едно дълго отсъствие веднъж през Петровия пост иеросхимонах Антим дошъл в Русик, и трапезният монах му дал да яде. Обаче видяло му се на последния, че гостът яде повече от обикновеното, мислено го осъдил и излязъл вън, за да се разсее. Като се нахранил, излязъл и гостът, хванал трапезника за ръката и го запитал: „Брате, ти знаеш ли, що значи смиреномъдрие?“ От скромност трапзникът отговорил, че не знае. Тогава Антим продължил: „Смиреномъдрието се състои в това никого да не осъждаш, а самия себе си да считаш по-лош от всички други. Ето, ети сега се съблазни и ме осъди, че много ядох, а не знаеш колко дни не съм ял. Спомни си, кога бях последен път при тебе и ядох“. Монахът отговорил: „Помня, че беше при нас на Връбница и се храни, а оттогава аз не съм те виждал вече“. Старецът казал: „Видиш ли, колко дни не съм ял? (от Връбница до началото на Петровия пост има 9 седмици – 63 дни!) А ти ме осъди, че много ядох. Брате, Божиите дарования са различни: всякому е дадено по нещичко от Бога. На мене Бог ми е дал сила да търпя глад… Ето, ти си певец, обаче как пееш ти на Бога? Мислите ти блуждаят настрани, в пълна разсеяност. А слушай как аз ще пея!“ Старецът повдигнал ръце към небето и запял със силно стенание: „Алилуия“, при което поток сълзи потекли от очите му. Трапзникът се ужасил и заплакал,… помоли за прошка и се отдалечил, удивен от неговата прозорливост. (Жизнеописания отечествених подвижников благочестия 18  19 веков,декабр, Москва 1910, стр. 162-163). И много други необикновени случаи се разказват за този чуден представител на българското свещенство, което в негово лице не се поленило да поеме на свои плещи сладкото иго и лекото бреме на Христовата светост, след като с проповед и свещенодействие причащавало с нея своето богохранимо паство…

Като говорим всичко това, ние имаме желанието да спрем мисълта на нашето православно свещенство върху тая духовна същина на званието – да бъдем посилно творци на светостта както в личния си живот, така и в общественото си служение. Който свещенодействува Христовата светиня с небрежение или маловерие, той кощунствува с нея. А който я върши с елементарно балгоговение, той не може да не пожъне в полето на своята дейност доброкачествено благочестие, което ще го отсрами и пред съда на Църквата, и пред Страшния съд на Самаго Бога. Прочее, нека с бодрост се устремим към високия връх на истинското християнство, който ни сочи св. Евангелие, и дето са всички български и общоцърковни светци, во главе с Господа Иисуса Христа и Неговата пречиста Майка! Защо да чувствуваме сладост към своето болестно състояние? Защо да поддържаме един извратен вкус към сладостите: дани горчи подвигът в Христа и да ни се услажда отровата на греха? Правим ли усилие към обратното, Бог ще ни бъде помощник и ние непременно ще пожънем успех! Затова да бъдем съвършени, както е съвършен нашият небесен Отец! (Мат. 5:48)

(Тропар на всички български светци)

Светии, просияли изсред българите, като почитаме вашия достоен събор и празнуваме светата ви памет, усърдно ви молим: молете Господ за всички, а най-вече за сънародниците, за да се запази българската земя от всякакви беди, а народът да се утвърди навеки в православната вяра, та благочестиво да живеем мирен живот и заедно с вас да достигнем вечното отечество в блаженото царство на Христос Бог!

Левкийски епископ Партений

Източник Духовна култура, 1954 г., бр. 6