Автор: стареца Емилиян Симонопетрит Господ ясно определя, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“1. Следователно, всички вярващи в Христа живеят като насилници и воини, с болка и труд, докато „се всели Христос“2 в сърцата им. А колко повече монасите са призвани да живеят и проповядват чрез дела и трудове идващото царство, поради което много точно биват определяни катo„насилници“. Великият апостол Павел, верен на Господните слова, се радва и изказва приветствия, когато евангелското насилие3 стига до кръст и смърт, изповядвайки, че „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“4 и хвалейки се „с кръста на Господа нашего Иисуса Христа“5. Впоследствие светите отци, възприемайки този евангелски принцип и отправна точка за живота в Христа, с вяра и убеденост казват: „Божият път е всекидневен кръст“6. Друг св. отец казва: „Да насилваш себе си във всичко – това е монахът“7. Трети пише: „Монахът означава постоянно насилие над естеството“8. Тази духовна аксиома се е превърнала в съзнание за всички, които следват Христовите стъпки и разглеждат насилието като подражание на мъчениците, което в замяна дарува радост и обещание за вечен живот. Как обаче насилието се е превърнало в такъв порив и източник на душевен комфорт за подвижниците на вярата?