Светогорското православно монашество не е изолирано от света; то не е асоциално. Напротив, можем да кажем, че истинският монах е по-общителен от миряните, тъй като той общува непосредствено с най-общителния от всички, Твореца на човека и обществото: Господа. Като светогорски монаси, ние изпитваме болка и ни е грижа за бъдещето на човека днес. Мнозина обезпокоени посещават Света Гора, притискани от невъзможни неприятности, от които не могат да излязат. Погрешният начин на живот е главният виновник за всички трудности: тоест, животът извън Църквата.

Времената, в които живеем, са такива, че заобикалящият ни свят и ценностите ни са в криза. Научният и технологичен напредък влияе върху нашия обществен живот; потребителското общество, хедонизмът, хаосът в идеологията и изобилието и бъркотията в теориите, както и глобализацията, показват, че модерният човек се намира в изключителен повратен момент от своята история.

В тези обстоятелства е много трудно дори за разсъдителния възрастен да има кристално ясна представа за своето положение и да разбере какви са неговите истински лични възможности за действие без да бъде повлияван от странични фактори, или да разбере къде може да се движи свободно и как той е действан от нещо или от някого. Ако това е сложно за зрелия човек, представете си колко усложнено е за студента или ученика, които също трябва да се справят с техните до този момент непонятни (бел. пр. – така да кажем) пристъпи, и които тръгват от една възраст, когато трябва да изградят своята личност и създадат своето собствено „аз”.

Образованието е институцията, която цели да те отгледа като човек, развие духовните ти ценности и направи завършена личност. Древногръцкият философ Платон е казвал, „Всяко познание, отделено от правдата и добродетелта, трябва да се счита за лукавство, а не за благоразумие” (Plato Collected Dialogues: Menexenus: p 196, 246e-247a). Ако предците ни са смятали, че чрез добродетелите познанието култивира душата и че то не е нещо придобивано отвън, то тогава как следва ние да се отнасяме към него, защото ние не само сме православни християни, но също сме и потомци на древногръцките философи, на Апостолите и на светите отци на Църквата ни?

Във всяка страна, образованието е неотменимо свързано с нейната история, култура, традиция. На нашия остров, Кипър, Православието бе моделът, върху който бе основано образованието, тъй като бе оформящ и животворящ фактор не само за Образованието, но също така и за другите институции.

След британското управление на Кипър, което продължи почти цял век, в православната ни традиция се намесиха чужди съставни части. Особено след движението „Май’68”, което започна във Франция и се отрази върху нравствената и социална тъкан на обществото ни с така нареченото сексуално освобождение, отричането на институциите, на социалните структури и на религията, Образованието се промени и започна да следва тенденциите и изискванията на времето. То се придържаше към теорията за полезността и се съсредоточи в това да произвежда завършили, които да произвеждат, потребляват, умножават и правят пари; с други думи, то насърчаваше икономическия и технологичен напредък по един странен начин. Бидейки такова, образованието вече не посреща екзистенциалните нужди на човека, нито пък се занимава с нравствените въпроси или отглежда добродетели; то е равнодушно към вярата и не желае да бъде определяно като „православно”.

За съжаление научихме, че днес Образователната система на всичките й три нива не допринася за оформянето на отговорната, завършена личност, на истинската личност, на традиционно православния кипърец. Дори в началното образование има опити да се отделят учениците от традиционните им корени. Още повече, че мнозина интелектуалци искат да модернизират и осветскостят Църквата и да премахнат Християнската вяра от държавата; тоест, те желаят Църквата „да се съобразява с този век” (Римл. 12:12) уж с целта да я осъвременят. Тези неща причиняват притеснение и много болка на вярващите и на онези, които обичат страната ни. Но моля ви, къде се случват всички тези неща? Те се случват в Кипър, който е основно православен и почитан заради културата си остров на Светци.

Нашата образователна система изглежда е произведение на модерния технологичен бум, който разделя тялото от духа, разединявайки човека и водейки го към материализма. Тя го ограбва от способността истински да се надява, да бъде честен в делата си и съвестта си и да остане вътрешно свободен. Най-вече тя подпомага това той да може свободно да се движи в научните кръгове, като в крайна сметка го храни със сухо познание и образование, което според св. ап. Павел единствено „възгордява” (1 Кор. 8:1). Тоест, прави го горделив, егоистичен, самолюбив и общо казано, изпълнен със страсти. Главната цел на онези, които посещават Лицея и университетите, е да си намерят работа. Разбира се, това е, към което те трябва да се стремят, но не трябва това да бъде техният единствен стремеж.

Образованието като мерило на качеството трябва да се стреми да обнови сърцето на човека и да преобрази душата му. Не трябва да търси производителност или да посреща нуждите на държавата. Трябва да бъде независимо от тези неща, за да подготви свободни личности, които да води към самопознание и познание на Бога, и да им даде едно цялостно образование, което ще ги преобрази. Не трябва да изкривява образа им с предлагането на сухо знание или да ги кара да гонят оценки, подбуждайки тяхната привързаност към ефимерния материализъм.

Учителите и отговорните в Министерството на образованието трябва да целят да предложат подобаващо образование на младите, тоест образование в Христа. Те трябва да бъдат в родилни болки докато „се изобрази… Христос” в сърцата им, по думите на св. ап. Павел (Гал. 4:19). Училището и университетът трябва да станат духовните утроби, в които личността, човекът в Христа, ще може да расте и възраства духовно. Училището трябва да отглежда истински, вечни личности посредством Благодатта, която ще бъде завършена в образа на единствено истинската и вечна личност, Христа. Това може да бъде постигнато със съдействието на Църквата. Единствено в Православната църква се съпреживява Христа и духовния живот. Църквата не е административно тяло, човешка институция, ами е Богочовешка институция; тя е тялото Христово.

Младежите и юношите не ще придобият високо качество на живот посредством реформирането и модернизирането на външни фактори, на образователните средства; но такъв живот може да се види в сиянието на всичко, което върши от отглеждания ‘отвътре’ чрез Светия дух. Това е животът, който се постига когато търсим съответствието и развиваме чувствата на онези хора, които оставят отпечатък върху живота на младите. Обаче ние не сме тук, за да приписваме вина, а за да възбудим сърцата на хората.

Учениците и студентите не бива да мислят и действат за собствения си интерес; те не бива да избират професията си, за да задоволят горделивостта и собствения си интерес без оглед на това дали това ги подкопава като личности. В миналото човек избирал професията си според своите умения и способности – именно според това, към което е склонен и има дарба. Днес за съжаление изборът зависи от произтичащия социален статус или икономическите изгледи. И така способността на човека остава на второ място. Тази тенденция се засилва от безработицата и от факта, че младежите не могат да практикуват професията, която харесват. Така работата често се превръща в робство.

Избирайки професията си, младият човек, който е верен, следва да вземе предвид изгледите за развитието на личността му и завършека му в Христа, каквато е главната мисия на християнина. (Св. Григорий Нисийски: Какво е името на християнина или професията му?) Професията на човек не следва да се разглежда независимо, но трябва да представлява способ за напредване на живота на човек в Христа. Християнинът е призован да върши служебните си задължения „като за Господа, а не за човеци“ (Кол. 3:23).

Всички професии са добри – от уличния чистач до университетския професор – стига да се извършват честно, съвестно и най-щателно. Господ поставил човека в Едемската градина, „да я обработва и да я пази” (Бит. 2:15). Дори Христа, в живота Му на земята, работеше като дърводелец. Св. Василий Велики казва, че Църквата има ловци, строители, земеделци, атлети, войници и всички те са нейни членове; всеки от тях следва да изпълнява задълженията си добросъвестно. (Св. Василий Велики: Проповед за това да внимаваме върху себе си). Различните професии не следва просто да посрещат нуждите на човека, но да бъдат също така от помощ и на други.  Св. ап. Павел призовава всеки един ефесянин „да се труди, като върши с ръцете си полезното, за да има що да отделя ономува, който се нуждае” (Ефес. 4:28).

Всеки ученик, студент или служител ще бъде последователен в работата си, взаимоотношенията си с другите и с Господа, ако е разпознал истинския смисъл на живота си. А той е да постигне личното си освещаване, обожението си, което е крайната цел, поради която е сътворен човека.

Затова блаженият старец [преп.] Юстин Попович от Сърбия подчертава, че всеки е призван към освещаване. И тъй, ученият може да стане свят учен, философът – свят философ, земеделецът – свят земеделец, богаташът – свят богаташ, беднякът – свят бедняк, старецът – свят старец, ученикът – свят ученик. (Св. Юстин Попович: Човекът и Богочовекът).

Това означава, че освещението, според евангелското благовестие, може да се приложи от всеки човек, независимо от общественото му положение и възраст. Борбата за постигане на освещение дава на живота неговия истински смисъл. Тази борба, макар и трудна, е също така и сладка и изпълнена с радост, тъй като божествената Благодат върви редом с борещия се. Човек става осветен чрез участието му в нетварните божии енергии, независимо дали е на етап, в който се бори да очисти себе си от страстите, или е постигнал просветление, или е постигнал последния етап на обожението. Който се опитва да стане осветен, непрестанно се стреми да напредне духовно, да усети и вкуси безстрастието. Безстрастието според Св. Иоан Лествичник е „безконечно съвършенство” (Св. Иоан Лествичник: Проповед 19-та). Който съпреживява безстрастието, т.е. освещението, съпреживява едно продължаващо, напрегнато духовно състояние. Това състояние, което е съпреживяване на божествената Благодат, не може да се сравни с никоя радост и никое усещане на земята.

Ако искаме младите да бъдат по-добре що се отнася до Образованието и да могат да изберат правилната професия, така че Образованието да не бъде разводнено и превърнато в средство за намиране на работа, те трябва да се откажат от търсенето на светско знание, но да се грижат да постигнат духовното познание, както е описано то от св. ап. Павел. Те не бива да търсят успокоението на техните себични, насочени в посока парите интереси, като игнорират и накърняват духовните си нужди. От друга страна, родителите само да осъзнаят, че техните деца не са тяхна собственост, а независими, единствени по рода си личности. Обикновената привичка на родителите да се опитат да осъществят собствените си стремежи и намерения чрез децата – измъчва техните рожби.

И най-накрая, преподавателите – учители и професори – следва да осъзнаят, че истинското образование оформя личности, които ще принесат себе си и уменията си, за да служат на другите. Ако това се постигне, преподавателите следва да покажат честна и искрена грижа в своето преподаване, а не просто да изпълнят един ялов професионален дълг с крайната цел да получат заплата. Те следва да са дълбоко съвестни, интелектуално и духовно зрели и да бъдат готови да пожертват себе си; в допълнение, те следва да живеят един чист живот, с честност и православно съзнание, и следва да придобият искрена вяра в Христа. Както учителите, така и учениците, следва да се учат във великото училище, наречено Църква.

източник: https://pemptousia.com/2011/12/educational-reform-is-it-for-the-person-or-the-labour-market/

Превод от гръцки на английски от Olga Konari Kokkinou: Αρχιμ. Εφραίμ Βατοπαιδινού Καθηγουμένου Ι. Μ. Μ. Βατοπαιδίου, Αθωνικός Λόγος, Ιερά Μεγίστη Μονή Βατοπαιδίου, Άγιον Όρος 2010.