Емил ПАРАЛИНГОВ „Аз паднах, друг ще ме смени, и толкоз. Какво тук значи някаква си личност?“. Трудно ще се намери образован човек, който да не знае, че горните две изречения са цитат от стихотворението на Никола Вапцаров „Борба“. Мисълта, че всеки човек е заменим и на негово място може да дойде друг, както по-лош, така и по-добър, не е авторска на Вапцаров. Тя винаги е била жива и съществувала най-вече сред онези хора, които не са виждали в себе си образ и подобие Божие. Защото именно тези две неща превръщат човека в незаменим и безкрайно ценен. Като такъв той е уникален в Божиите очи, като такъв трябва да бъде почитан и от себеподобните. Една индивидуалност е несравнима с тази на другите. Затова всеки човек роден на този свят, когато го напусне, оставя след себе си празно пространство, което никой друг не може да заеме. Никога няма да има дотолкова достоен човек, който да запълни онова празно място в сърцата, което остави смъртта на г-н Ганчо Велев, преподавател по църковна история в Софийската духовна семинария. Някой сигурно ще каже, че казаното дотук са празнословия, но най-трудно се намират думи, за да се опише или говори за загубата на човек, превърнал се

Свещ. Емил ПАРАЛИНГОВ „Летопис!..Едно само слово със седем букви, а в него отразени векове, цял мир!..“ С ясно съзнание за историческа памет, един от първите свещеници при храм „Св. Петка“, гр. Пловдив, започва да води летописна книга на храма. От смирение, дори когато е изреждал храмовото свещенство, пишейки и за себе си, е скрил авторството си… Наистина, на истинските труженици на Божията нива не е нужно имената им да се знаят тук на земята. Достатъчно им е те да бъдат записани на небесата. Настоящият материал е скромен опит чрез разкриването на няколко документа да се разкаже началната история на един от първите следосвобожденски православни храмове в Пловдив и да се отбележи годишнината от полагането на основния му камък. Построяването на храм „Св. Петка“ има своя предистория, която ни връща векове назад… Малката старинна църква, посветена днес на св. прпмчца Параскева Римска, е построена на една скална тераса на Джамбаз тепе. Смята се, че тази малка църква е от времето на падането на България под турско робство. Но има основание да се мисли, че е от много по-старо време. Издигната е в сегашния си вид през 1836 г. с ктиторството на родолюбивия копривщенски род Чалъкови. Била посветена на св. Петка Епиватска

Ик. Емил Паралингов Бележки върху Дневника на Негово Блаженство екзарх Йосиф I Руско-турската война от 1877 / 1878 г. е последната от поредица войни между Руската и Османската империи започнали през ХV в. и водени периодично до края на ХIХ в. Българската историческа памет е нарекла тази война освободителна, макар, че днес се правят опити да се облекат в негативни краски подбудите на Руската империя да започне тази война. Налага се мнението, че не освобождението на поробените българи и славяни е целта на войната, а усвояването на Проливите и излаз на Русия на Бяло море. Въпреки това благодарение на нея се постига освобождението на българите от петвековното турско робство и поставено началото на възстановяването на българската държава в лицето на Третото българско царство. Войната е обявена на 12 / 24 април 1877 г. в Кишинев. На същия ден, в столицата на Османската империя – Цариград, е избран за нов български екзарх Ловчанския митрополит Йосиф /1840 – 1915 г./. Двете събития сякаш са независими едно от друго, но в действителност са и свързани. Защото много голяма степен войната поведена от Руската империя е можела да повлия положително или негативно на духовната бран водена от Екзарх Йосиф за укрепването и административно стабилизиране

Безспорно важен документален извор за църковния живот в Пловдив и Пловдивска епархия до 1872 г. е публикуваната през 1869 г. в Цариград книга на Константин Моравенов „Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“. Въпреки неприкрития антигръцки дух и честото доближаване на съдържанието на книгата до духа на жълтата преса, тя е наистина едно много подробно и старателно направено описание на махалите в тогавашен Пловдив – улиците в тях, къщите и обитателите им; както и на църквите и енориите. Сравнително обстойно място е отредено и на уредбата на Пловдивска митрополия, на храмовете в Пловдив и подведомствените на митрополията манастири. В началото на XIX в. Пловдив е космополитен град, в който живеят българи, турци, албанци, арменци, евреи, сред които гърците са значима част. Същинското побългаряване на града става след 1821 г., т.е. след началото на гръцкото националноосвободително движение, започнало на полуостров Пелопонес, но обхванало и всички онези места в Османската империя с преобладаващо гръцко население в тях. Погромите над гърците от страна на турската власт били жестоки, като не подминали и Пловдив. Цели гръцки семейства са избити, други – изселени. На тяхно място започват постепенно да се заселват заможни български фамилии от средногорските градове Клисура,

През месец март на 1821 г. на полуостров Пелопонес е поставено началото на гръцката въоръжена борба за освобождение от турско робство. Година по-късно през м. февруари избухва въстанието в Науса, в резултат на което срещу градa е изпратена четири хилядна редовна турска армия. Въстаниците успяват да освободят града и околните села и вдъхновени от успеха си се отправят към близкия по-голям град Верия за да освободят и него. Сега обаче срещу тях била изпратена 20 000 редовна войска, както и башибозук под общото командване на Мехмед Емин паша. Въстаниците са разбити, а на 18 април турците превземат Науса. Започва масово клане, в което са избити почти всички мъже, а жените и децата са отведени в робство. Потърсилите убежище в църквата „Св. Николай” се взривяват в нея. Тридесет млади жени с децата си доброволно се хвърлят във водопада на р. Арапица, за да не бъдат обезчестени или продадени в робство. Сто деветдесет и пет години след тези страшни събития жертвите от клането в Науса са прославени в лика на светите гръцки новомъченици. Паметта им се чества на 11 май… През май на 1876 г. избухва Априлското въстание. В него се включва и малкият родопски градец Батак. Съдбата му е същата като на

Какво е Голгота? Какво е това свято име, което при споменаването му кара всеки православен българин да потръпне от вълнение, но и да изпита една особена вътрешна болка? Отговорът не е труден. Голгота е символ на най-голямата жертва, принесена в името на човека, в цялата негова история, защото там, „на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота” /Иоан 19:17/  – Бог принесе Сам Себе Си доброволна жертва за спасението на човешкия род от робството на греха и неговия баща сатаната /ср. Иоан 8:44/. Но Голгота е също така и символ на това до какви страшни размери може да достигнат човешките завист и злоба, защото пак там – „на мястото Голгота” /Марк 15:22/, „човечеството осъди Бога на смърт” /Преп.Юстин Попович, „Страшният съд над Бога”, изд. Зографски манастир, 2006 г./. Това е „най-големият бунт в историята на небето и земята… най-големият грях в историята на небето и земята. Дори падналите ангели не са извършили такова нещо… Светът никога не е виждал по-невинен осъден и по-безумни съдии” /пак там/. На Голгота „подарихме кръст, най-позорния дар, на Този, Който ни дари вечна слава”. „Прокажени, Той те очисти от проказата, нима за това ти Му даряваш кръст? Слепецо, нима затова Той ти отвори очите, за да