Какво е Голгота? Какво е това свято име, което при споменаването му кара всеки православен българин да потръпне от вълнение, но и да изпита една особена вътрешна болка? Отговорът не е труден. Голгота е символ на най-голямата жертва, принесена в името на човека, в цялата негова история, защото там, „на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота” /Иоан 19:17/  – Бог принесе Сам Себе Си доброволна жертва за спасението на човешкия род от робството на греха и неговия баща сатаната /ср. Иоан 8:44/.

Но Голгота е също така и символ на това до какви страшни размери може да достигнат човешките завист и злоба, защото пак там – „на мястото Голгота” /Марк 15:22/, „човечеството осъди Бога на смърт” /Преп.Юстин Попович, „Страшният съд над Бога”, изд. Зографски манастир, 2006 г./. Това е „най-големият бунт в историята на небето и земята… най-големият грях в историята на небето и земята. Дори падналите ангели не са извършили такова нещо… Светът никога не е виждал по-невинен осъден и по-безумни съдии” /пак там/.

На Голгота „подарихме кръст, най-позорния дар, на Този, Който ни дари вечна слава”. „Прокажени, Той те очисти от проказата, нима за това ти Му даряваш кръст? Слепецо, нима затова Той ти отвори очите, за да можеш да направиш кръст и да Го разпънеш на него? Мъртвецо, нима затова Той те възкреси от гроба, за да Го положиш в своя гроб?” /пак там/.

Това е Голгота. И със същото свято и обагрено с Божията Христова кръв име, ние, българите, сме нарекли малкото родопско градче Батак. Не сме сбъркали. Сравнили сме Батак с Голгота, защото в страшното баташко клане, през пролетта на 1876 г., се принесе също чиста и свята жертва, жертва доброволна в името на най-висшето благо и съвършен дар, които Бог е дал на човека – свободата. Но и в името на светата православна вяра, която батачани са изповядвали, знаейки, че пълната и истинска свобода идва само чрез познаването на Едного Истиннаго Бога, и пратения от Него Иисуса Христа /Иоан 17:3/, в Чието име се превърнаха в „неустрашими изповедници на кръстоносната християнска вяра” /Акатист на св. Баташки мъченици, икос 1/

Историята е пълна с героични подвизи, когато за спасението от плен и робство само на един човек са се жертвали десетки хора. Жертвали са се, защото това е бил скъп на сърцата им човек – баща, брат, верен приятел, справедлив господар или добър и изпълнителен слуга /ср. Мат.8:5-6/. А през пролетта на 1876 г. стотици се пожертваха за свободата на цял един народ, стенещ под хомота на петвековно турско робство.

Целият свят се потресе от жестокостта, с която бе потушено Априлското въстание. Безмилостно бяха избивани стари и млади, мъже и жени, деца и пеленачета. Турците-поробители не правеха разлика между въстаници и немощни старци. А не правеха тази разлика, защото знаеха, че онези, които са останали по домовете си, също не са били пасивни, а са  участвали във въстанието чрез горещите си молитви, отправяни към своя Бог за неговия успех. Не правиха разлика поробителите, защото за тях всички българи – от старец до младенец в майчина утроба бяха християни. Така в Батак пролича най-ясно и особената омраза на турците /на мюсюлманите – б.м./ към християнството и изповядващите го християни…

Ето няколко примера от книгата на монах Евтимий „По дирите на българските мъченици, т. 1” /изд. „Св. ап. и ев. Лука”/, разкриващи тази омраза, но и великия героизъм на християните: „На средата донесли дръвник и край него се изправил един висок, тъмен и страшен помак със запретнати ръкави, с препасана отпред червена престилка… със забучена от страната дълга кърпа за обрисване на кървите, които биха се пръскали по лицето му, разгърден, бос… и със секира в ръцете си… Щом свършило подреждането на жертвите… погледнал свъсено и заканително към противните му християни, издигнал секирата над главата си и с все сила я ударил по дръвника…

Батачани стояли бледни, посърнали, с вледенена кръв, с благодушни, но мъртвешки изражения, със спокойни погледи… Ударът на касапина… мигновено насочил мислите им към небесата, към престола на Всемогъщия и Всеутешаващия Създател!”

На всеки батачанин, преди да бъде посечен, било казвано: „Ако станеш турчин /т.е. мюсюлманин – б.м./ ще те оставим жив”. И всеки батачанин отговарял така: „Аз не променям бащината си християнска вяра… Аз предпочитам да умра християнин, а не да живея като куче”. И мъжествено посрещал най-грозните мъчения, мъжествено претърпявал всички болки от постепенното отсичане членовете на тялото му и „мъченически се преселвал във вечния покой на християнските светци” /Иван Николов, „Житие и Акатист на св. Баташки мъченици”, изд. Витезда/

„Батачани сами отмествали мъртвите си братя и сестри, за да разчистят и за себе си място. Бащата, напр., бил заклан вече, а синът бързо се събличал, хвърлял дрехите и парите си в страшните лица на башибузуците и сам отивал при джелатина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и глас, хвърлял я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвата му кървава снага, притискал я за последно целувание и последна раздяла към обятията си, прехвърлял я настрана върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!… Тъй правел и бащата със заклания си син, и брат със заклания си брат, и роднина с роднината, и приятел с приятеля си, и изобщо – мъченик с мъченика – светец…” /монах Евтимий/…

Така правели „Христовите агънца, обречени на заколение” в името на най-святото, което имали, и което показали, че са готови да запазят дори с цената на живота си – завещаната от предците им света православната вяра, вярата българска. Този безценен дар, донесен ни от небето чрез Божия СинИисус Христос” /св. Методий Славянобългарски/, и напоен обилно по нашите земи със „сока на Христовата истина” /по митрополит Йосиф/ – кръвта на първия българин мъченик св. княз Боян – Енравота. Същият преди да бъде посечен от собственият си брат изрекъл пророчески слова: „Тази вяра, заради която сега умирам, ще се преумножи на българска земя… Кръстният знак ще бъде изправен навсякъде, отново ще бъдат въздигнати храмове на истинския Бог и чисти  свещеници чисто ще служат на чистия Бог…”

Такива чисти свещеници били баташките свещеномъченици отците Петър и Нейчо. Турците хванали първия и му казали: „Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, няма да те заколим. Ще ли се, папаз, потурчиш?” Отец Петър смело отвърнал: „Главата си я давам, вярата си не давам”. И турците му отрязали главата” /Житие…, с.7/.

Дошъл ред на о. Нейчо. Неговото мъченичество било двойно. Мъченичество и на тялото, и на душата. Защото след като му отсекли ръцете, изболи му очите и оскубали брадата му, започнали докато все още бил жив, пред него да обезглавяват една по една седемте му дъщери. Мъченическият подвиг на това свято семейство е запечатан в горния ляв ъгъл на иконата на св. Баташки мъченици. А авторът на житието им справедливо го сравнява с „подвига на светите Седем братя Макавеи и майка им Соломония от Стария Завет, защото той /о. Нейчо/ изтърпял и физическите страдания на момците, но и нравствените терзания на тяхната майка, която гледала мъките им” /Иван Николов/.

Подвигът на о. Нейчо и на целия сонм баташки мъченици с нищо не отстъпва от подвига на древните християнски великомъченици, тези „любими деца Божии”, „претърпели гонения, ужасни мъчения, унижения, лишения и всякакви невъобразими беди… ради Христа” /монах Мойсей Светогорец/.

Някой се опитаха и опитват все още да отрекат, че именно „ради Христа” е баташката жертва, но не друг, а дръвниците, почернели от засъхналата кръв на изколените върху тях батачани, биха проговорили за да ги изобличат /ср. Лука 19:40/. Биха проговорили като Валаамовата ослица /вж. Числа 22:28/, за да им кажат, че застанал пред дръвника, осъдения на посичане е имал само една възможност да се спаси – да се отрече от християнската си вяра и приеме мохамеданската; да свали кръста си, да го захвърли на земята и стъпче с краката си, и да сложи фес или чалма на главата си /вж. Житието на св. Иоан Търновски/.

Слава Богу! Батачани изпълнени с огромна любов към Христос били „безстрашни, смели, безразлични към болката, не треперещи пред смъртта” /по монах Мойсей Светогорец/, затова и вярата достойно опазили /вж. 2 Тим.4:7/. Примерът им дал  нови плодове на изповедничество в лицето и на оцелелите от клането. Когато през есента на 1876 г. в  разореният и опожарен градец пристигнала и построила болница известната благотворителка лейди Странгфорд, а с нея дошли и протестантски мисионери, на Рождество Христово болните лежащи в болницата отказали да приемат храна, като единодушно заявили: „Това което турците не можаха да ни вземат с ятагана, как сега да го продадем за къшей хляб?”… В своята сърдечна простота и чиста вяра батачани въпреки мъката си съхранявали нещо много важно в себе си: знанието, че, „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” /Мат.4:7/…

Божие слово за тях и за закланите за свидетелството на вярата що имаха /ср. Откр.6:9/ бил заветът на закрилника на българския народ  – преп. Иоан Рилски Чудотворец: „Да пазите светата вяра непорочна от всяко злословие, както приехте от светите отци, без да я примесвате с чужди и разни учения. Стойте добре и дръжте преданията… без да се отклонявате нито надясно, нито наляво, но ходете по дадения път”.

Те знаели това, което и ние днешните българи трябва да знаем – че сме народ, посветен на Света Троица. Посветил ни е в началото на турското робство, изповедника на вярата св. патриарх Евтимий Търновски. „Кому ни предаваш, добри пастирю?”, питали с плач уплашените търновчани, изпращания от турците на заточение патриарх. „На Светата Троица ви предавам – и сега, и во веки!”, отговорил патриарха, убеден, че под покрова на Троицата Свята българският народ ще премине и пребъде през вековете.

Но само нас, „немощните и слабодушни сънародници” /Иван Николов/ на светите Баташки мъченици от двадесет и първи век св. Николай Велимирович пита: „Българино брате… Гори ли още кандилото на вярата в душата ти? Имаш ли достатъчно елей в твоето кандило и светло ли е вътре в твоята душа?”

Да погледнем в нея и внимателно проверим дали не е угаснало това кандило, защото ако е, то и цял свят да сме придобили /вж. Марк 8:36/, се намираме във „външната тъмнина” /ср. Мат.8:12/, без кандило и без божествен пламък, осиромашели, оголени, с празни и пусти души.

Затова е желателно да чуем бащинският съвет на св. Николай Велимирович: „Пази твоята вяра, българино брате! Както твоята вяра те пази от всички злини на този свят, пази я и ти, твоята вяра… И ти да пазиш твоята православна вяра, българко сестро!… Защото само здравата и чиста вяра храни душата и дава здраве на твоята душа и на душите на твоите мили деца…

О, българче мое златно! Твоята цена е във вярата ти. Ако не дай Боже, някой злосторник прогони вярата от твоята душа, ти ще бъдеш по- евтино от замлъкналия славей и по-жалко от оскубания паун. Затуй пази вярата си, защото и тя те пази. Вярата е за тебе извор на живот, вярата е храна, вярата е одежда на твоята душа, вярата е твое здраве, вярата е твоя песен, радост и веселие, вярата е божественият пламък в тебе”.

„Нека пазим вярата си, нашата драгоценна православна вяра!” Вярата,която Господ Иисус Христос ни дари на Голгота. Вярата на св. Баташки Христови мъченици, българска жертва най-чиста и свята.

Прот. Емил Паралингов