Автор: стареца Емилиян Симонопетрит Господ ясно определя, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“1. Следователно, всички вярващи в Христа живеят като насилници и воини, с болка и труд, докато „се всели Христос“2 в сърцата им. А колко повече монасите са призвани да живеят и проповядват чрез дела и трудове идващото царство, поради което много точно биват определяни катo„насилници“. Великият апостол Павел, верен на Господните слова, се радва и изказва приветствия, когато евангелското насилие3 стига до кръст и смърт, изповядвайки, че „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“4 и хвалейки се „с кръста на Господа нашего Иисуса Христа“5. Впоследствие светите отци, възприемайки този евангелски принцип и отправна точка за живота в Христа, с вяра и убеденост казват: „Божият път е всекидневен кръст“6. Друг св. отец казва: „Да насилваш себе си във всичко – това е монахът“7. Трети пише: „Монахът означава постоянно насилие над естеството“8. Тази духовна аксиома се е превърнала в съзнание за всички, които следват Христовите стъпки и разглеждат насилието като подражание на мъчениците, което в замяна дарува радост и обещание за вечен живот. Как обаче насилието се е превърнало в такъв порив и източник на душевен комфорт за подвижниците на вярата?

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит Изпитвам особено вълнение, защото пред себе си имам хора, които се грижат за небето, а не за земята, хора, които всеки ден очакват слово Божие, за да го приложат, а не просто да го чуят. Тези от вас, които сте идвали на Света Гора, сигурно сте забелязали, че навсякъде господства кръстът. Видели сте, че главните манастирски църкви са кръстовидни, куполите – украсени с разнообразни свещени кръстове, манастирските крила – разкрасени с кръстовидни украшения, пътепоказателите по кръстопътищата – и те са във формата на кръст, синорите между манастирите – обозначени с кръст, чешмите по сенчестите пътеки – и те имат кръст. Всеки манастир е невъзможно да не изложи на поклонение най-скъпоценната реликва – честното дърво на Господния Кръст. Когато е облечен с цялото си одеяние – своето монашеско всеоръжие, всеки монах носи общо сто трийсет и четири кръста. В ръката си държи броеница с триста зърна, която се състои от две хиляди и седемстотин кръста. Така всеки монах във всеки един момент е обграден от хиляди кръстове, а самият той от своя страна пък е вграден в кръста Господен. Неговият преживян опит е кръстът, негова утеха е кръстът, негово оръжие е кръстът, негова радост, негов жребий, негово

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит Болката, притеснението, тревогата, душевната трагедия са резултат от грехопадението на човека, което се дължи на неговия егоизъм. Зловонията на егото пораждат в душата притеснение, докато нейното естествено състояние е радостта, защото Бог е мир, радост, а душата е вдъхната от Бога, тя е създадена от Него и върви към Него. Следователно притеснението е чуждо и неоправдано в човешкия живот. Въпреки това днес не можеш да срещнеш радостен човек, което означава, че никой не може да намери уравновесен, спокоен, естествен човек. Притеснението е ужасна болест, която бичува света, може би най-голямото мъчение за човечеството, неговата най-голяма драма. То е не просто увертюра към ада, а преживяване на ада в настоящия живот. Липсата на радост означава липса на Бога, докато радостта е доказателство за Неговото присъствие. Ако някой е светски човек и се наслаждава на преходното, радва се на насладите, на преходните и суетни неща, той навярно изпитва някаква наслада, някакво приятно чувство, но в действителност, ако човек обърне внимание, ще забележи, че в живота му има скръб и притеснение, както казва Свещеното Писание: „скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло“1. Не е възможно да съществува радост там, където има престъпване на Божията заповед,