Хората се чувстват нещастни и не знаят защо. Чувстват, че нещо не е наред, но не могат да посочат с пръст какво точно. Чувстват се неудобно в света, объркани и неудовлетворени, отчуждени и отделени и не могат да дадат обяснение. Те имат всичко и при това искат още. И когато го получат, пак остават гладни и незадоволени. Те искат щастие и мир, но нищо като че ли не им ги носи. Искат самоосъществяване (бел. пр. – задоволение), но сякаш то никога не идва. Всичко е наред, но същевременно нищо не е наред. В Америка това е болест от почти национални мащаби. Скрито е от неистова активност и безкрайно тичане напред-назад. Заровено е в активности и организирани събития. Удавено е от телевизионни програми и игри. Но когато спре това движение и копчето е изключено и всичко притихне… тогава осъзнаваме ужаса и безсмислието на всичко това, а и скуката и страха. Защо е така това? Защото, както ни казва Църквата, ние не сме всъщност вкъщи. Ние сме в изгнание. Ние сме отчуждени и отделени от нашата истинска страна. Ние не сме с Бога Отца ни в земята на живите. Ние сме духовно болни. А някои от нас вече са мъртви. Нашите сърца са сътворени за Бога, казва