Образът на невярващия
Автор: Св. Нектарий Егински
Невярващият е най-нещастният сред човеците. Причината е, че той се е лишил от най-уникалното благо на земята. Това е вярата, която единствена води към истина и успех. Невярващият е толкова нещастен, защото вече се е лишил от надеждата – единствената подкрепа по късия път на живота. Невярващият е много по-нещастен от другите, понеже му липсва истинската любов на хората, която с грижа обгръща опечаленото сърце. Невярващият е нещастен още, защото се е лишил и от божествената хубост, от божествения образ на Твореца, който Самият Майстор е изрисувал и който вярата е разкрила.
Очите на невярващия не намират нищо друго в творението, освен единствено дейността на природата. Светлият образ (икона) на Твореца, неговата чудна красота, за него остават скрити и неизследвани. Погледът му се лута безцелно в безкрая на творението, никъде не намира хубостта на Божията мъдрост. Никъде не вижда божественото всесилие, никъде не вижда благостта на Бога, божествения промисъл, справедливостта и любовта на Твореца към творението. Умът му не може да бъде отведен оттатък видимия свят, нито да надхвърли границите на сетивното. Сърцето му очаква безчувствено пред изображението на божественята мъдрост и сила. В него не се поражда никакво желание за богопочитание. Устните му остават запечатани, устата му – неподвижна, езикът му – непоклатим.
Радостта, която е разпростряна във всемира, е напуснала сърцето на невярващия, защото от него Бог се е отдалечил. Това празно място се запълва от тъгата, подтиснатостта и нетърпението. Човек остава твърдоглав, а липсата на грижа за духовните неща е завладяла духа му. Той блуждае в неосветената и измамна нощ на живота, където никакъв лъч светлина не достига, т.е. в тъмните пътища. Никой не го води, никой не напътства неговите стъпки. В пътя на живота той остава сам. Извървява живота си без очакване за един по-добър живот. Той попада в множествео капани и никой не може да го извади от тях. Пада в тях и бива смачкван от тежестта им. Сред притесненията му никой не може да го утеши.
Душевният мир и сърдечното спокойствие са прогонени от неверието, а траурът е залял дълбините на неговото сърце. Радостта, която вярващият намира във вършенето на Божиите заповеди, а успехът, който произлиза от нравствения (моралния) живот, за невярващия е непознато усещане. Възторгът, изхождащ от религията, никога не е посетил сърцето на невярващия. Увереността, която извира от вярата в Божия промисъл и която потушава житейските грижи, за него е неразбираема сила.
Благодарението, произлизащо от любовта и благодеянието, представлява за невярващия напълно непознато тайнство. Невярващият, поставяйки за свой основен принцип материята, ограничава истинското блаженство на човека в много тесния кръг от временни наслади, грижейки се винаги за тяхното удовлетворяване и занимавайки се продължително с тях. Прелестите на добродетелта са му напълно чужди. Той не е опитал сладостта на благодатта. Невярващият не е познал кой е иворът на истинното щастие и е прибягнал, без да разбере, до изворите на горчивината. Насладата му носи насищане, а насищането – погнуса. Погнусата му носи досада, а досадата – потиснатост, като последната му причинява мъка; мъката го въвежда в отчаяние. Всичко, което досега го е привличало, е загубило за него радост. Защото и всички наслади на света, като преходни неща, са неспособни да направят невярващия щастлив човек.
След като сърцето на човека е създадено, за да бъде обитавано от Бога – абсолютното благо, – то танцува и се радва само с това Благо, защото Бог е в него. Бог обаче се е отдалечил от сърцето на невярващия. А сърцето има безгранични желания, тъй като е създадено, за да обхване в себе си безграничното. Тъй като сърцето на невярващия не е вече изпълнено с безграничното, то винаги стене, търси и желае, но никога не бива удовлетворено. Това е така, защото вкусванията от света са несигурни и неспособни да покрият сърдечната му празнота. Удоволствията и забавленията в света, когато поугаснат, оставят в сърцето една особена горчивина. А суетната слава има за своя другарка депресията.
Невярващият не знае, че успехът на човека не се намира в опитването от земните блага, а в Божията любов – любовта към абсолютното и вечно блаженство. Тук се намира и зломислието на всички онези, които не познават Бога. Онзи, който отрича Бога, прави така, че пристъпва към отказ от успеха си и от безкрайното блаженство. Същият нещастник се бори в трудната борба на живота. По този начин той отчаян и с прораснал страх в душата си крачи към вече отворения гроб. Пред краката му клокочи сладката вода от реката на радостта и щастието, но той подобно на осъдения Тантал не може да освежи изсъхналия си от неверие език, за да угаси жаждата, която го изгаря, защото течащата от свежия извор вода на вярата се плъзга и заобикаля устните му.
О, нещастни рабе на страшния тиранин! Как ти откраднаха щастието? Как ти откраднаха съкровището? Загубил си своята вяра, отказал си се от Бога, отрекъл си се от откровението Му и си изхвърлил доброплодния дар на божествената благодат. Колко нещастен е животът на такъв човек! Това е поредица от мъчения, защото приятното за него е загубило в очите му своя приятен характер. Околната природа му изглежда безплодна и суха. Тя не ражда у него вече никаква благодарност и никакво усещане за хармония. Ни една от Божиите твари не ще му се усмихва. Траурна кърпа е покрила благодатта на природата, която вече не го тегли с чара си. Животът му е станал тежест непоносима и продължителността на времето му носи усещане за наказание, прилича му на непоносим товар.
Ето, отчаянието се явява пред него като палач и като място за изтезания потиска тиранично измъчения човек. Неговата смелост напълно го е изоставила, а способностите му да се съпротивлява са отлабнали. Неговите нравствени сили са унищожени от неверието. Държи се като човек, движен от нещо друго, т.е. неверието, а е бил предаден на ужасните окови на отчаянието, което винаги е лишено от милост и съчувствие. По този начин той отрява насила и решително смисъла на жалкия си живот и се изстрелва в дълбините на погибелта, в черния Тартар, откъдето ще излезе единствено, когато го призове божественият глас на Създателя. Този Същия, от Когото по-рано сам се е отрекъл, за да се отдаде на неверието си. Тогава такъв човек ще бъде осъден и изпратен във вечния огън.
