Недялка Петрова

Още при влизането в притвора на Божия храм „Св. Атанасий“ в родопския курортен град, виждаме на стената вдясно ликовете на свещениците, служили тук през годините. Между тях е портретът и на един от най-почитаните свещенослужители в Чепеларе – отец Евстатий Янков. Енориашите са убедени, че техният любим пастир е сред Божиите светии и техен небесен закрилник. Помнят и разказват за живота и делото му с особено почитание, много обич и чисто човешко състрадание. Бедата е, че хората, които го помнят, остават все по-малко, и ако не се запише това, което все още се разказва за него, ще потъне в забвение.

Преди около три години, в храма „Св Параскева“ /или „Малката Света Петка“ , както е известна в Пловдив/, се разговорихме с отец Емил Паралингов – един ерудиран и с чиста душа свещеник, дал мило и драго този стар малък храм да бъде възстановен, реставриран и облагороден. Докато бях директор на Пловдивския държавен архив му помагах, доколкото мога с документи по администрирането и узаконяването на статуса на църквицата, изясняване границите на терена около нея, възстановяването на електрозахранването и пр.

Знаейки, че се занимавам с исторически изследвания и за Родопите, ми предложи да издиря сведения и разкажа за живота и делото на отец Евстатий Янков, към когото той изпитваше особена почит. Разговорът ни се проведе в притвора на църквата, близо до украсена с цветя маса, където бяха положени за поклонение частици от одеждите на Св. Йоан Кронщадски. После се уверих, че времето и мястото на този разговор не са били случайни и ще разкажа по-нататък защо.

Всъщност малко знаех за отец Евстатий: предимно от разкази на баба ми, майка ми и нейните сестри. Докато бях ученичка в гимназията в Чепеларе, познавах снахата на този свещеник – Катя Евстатиева, която работеше в канцеларията там, знаех, че нейният съпруг Симеон Евстатиев – син на свещеника, е деен член към читалището и диригент на градския хор при него.

През 2001 г. Българската национална телевизия излъчи в документалната си поредица „Пътят към Голгота“ филм, в три части, посветен на отец Евстатий Янков – едно пространно и емоционално проучване с кадри от Чепеларе, по документи и спомени на съвременници на отеца. Филмът бе по сценарий на Стефан Илчевски и Ралица Георгиева и под великолепната режисура на Марин Градинаров. Доскоро този филм можеше да се види и онлайн на сайта на телевизията, но вече явно е свален.

Започнах да събирам материали и по този повод се свързах с г-н Стефан Илчевски – хоноруван асистент във Философския факултет при Софийския университет, родом също от Чепеларе. Уведоми ме, че подготвя книга, в която, като богослов, ще публикува и коментира проповедите на отец Евстатий. Той ми изясни, че работят заедно с правнука на свещеника, също богослов, но са твърде заети. За съжаление минаха повече от три години оттогава.

Без да искам да изпреварвам или изземвам авторските им права върху сериозния им богословски труд, който, дай Боже, да види „бял свят“ по- скоро, тук ще разкажа съвсем накратко за този светъл човек и проповедник, превърнал се в легенда, чиито изпитания все още предизвикват у мен буря от емоции. Ще предам кратки разкази, които лично съм чула, части от публикувани спомени на негови съвременници, както и части от статии на български изследователи върху живота и делото му в Чепеларе, в които наистина емоцията и почитта надделяват, съвсем оправдано, над историческата материя.

От кратка статия на Мария Иванова в „Богословски вестник“, 1995 г., бр. 1 разбираме:

„Протойерей Евстатий Янков е роден в красивото родопско село Чепеларе в много бедно семейство. Чудно събитие предшества раждането му. Първият съпруг на майка му Мария, починал при трагични обстоятелства, се явил в съня на нейна близка и казал: „Тая нощ Мария роди момченце! Но такова необикновено дете се роди, че всички ще имаме полза от него!“

Датата е 20 август 1886 г. И още от разказа:

„Евстатий рано познал бедността, скръбта и страданието. Съдбоносна е срещата на четиригодишното момче със Спасителя.

На Велики петък той отишъл сам в храма. Видът на разпнатия Христос го изпълва с ужас и състрадание. Свещеникът, отец Марин Караджов, му разказал историята на Богочовека и Неговата жертва. Умиление и любов бликнали от чистото сърце на детето. От този момент ревността към Бога не го напуснала през целия му живот.“

А в спомените си, които Архимандрит Серафим /Алексиев/ публикува в „Православно слово бр. 3 и 4 за 2002 г. по повод 50-годишнината от смъртта на отец Евстатий, четем и емоционалното допълнение:

„Семейството, в което отрасъл отец Евстатий било много бедно – не защото за него нямало добър поминък, а поради пиянството на бащата. Той бил умен, паметлив, способен човек. Владеел отлично църковното пеене. По занаят бил обущар и изкарвал добри пари, но ги пропивал… Децата му ходели дрипави и боси. Майката с наимоверен труд едва успявала да ги нахрани и закърпи….. Майка му Мария не го вземала със себе си в църква, защото четири-петгодишното дете било много дрипаво… Но ето, на един Велики Петък, то успяло някак си да избяга от дома си и отишло направо в църквата. Като влязло вътре и видяло в средата изправен кръста, на който висял Иисус Христос, детето се сепнало. Гледката го поразила. То се изпълнило с такава любов към страдащия Иисус Христос и му станало тъй болно, че извикало от жалост: „Ох, какво са Му сторили! Защо са Го тъй наказали?!“ Свещеникът – отец Марин Караджов, като видял малкия Евстатчо тъй пребледнял, погалил го по главичката и го попитал: „Какво, мило, ти стана?“ И щом разбрал мъката на детето за Иисуса Христа, обяснил му, както можал, защо е повесен Спасителят на кръста. Такова умиление и любов към Христа избликнали от чистото сърце но това дете, че възрастните се трогнали. Оттогава тази му любов към Христа никога не го напускала и все повече се разгаряла у него. Никой вече не бил в състояние да му попречи да отива в храма. Детето пристигало там всякога преди свещениците…. Бил винаги в олтара или на певницата. С блестящата си памет научил наизуст много молитви само от слушане. Толкова бил кротък и мил, че всички го заобичали. Често събирал у дома си децата, за да им служи вечерня и утреня. Препаше се с престилка, наметне си голяма бяла кърпа, вземе в ръка кадилницата, сам си бил направил от малка тиквичка и започне да пее като свещеник….. Старите хора, гледайки го, казвали: „Това дете поп ще стане!“…..

Когато Евстатий станал на дванадесет години, той не можел вече редовно да посещава богослужението, защото трябвало да си изкарва прехраната като ратай. Пазарил се да пасе муле и да събира и кара дърва. Това правел със свои другарчета…. Майката чувствала, че на първородния й син Бог е отредил по-особен път в живота и затова решила да му помогне да се изучи и стане свещеник. С големи лишения Евстатий завършил прогимназия. Подир това за него било невъзможно да остане в къщи. Като най-голямо от децата, той трябвало да си потърси хляба другаде. Постъпил като слуга у чорбаджии – бакали в Асеновград.

И тук ревността му по Бога не го напускала. Всяка свободна минута той използвал, за да отива в църквата. Това не останало скрито за господарите му. Те го обикнали за честното му слугуване и го пускали всяка неделя и в празник да посещава богослуженията. Той пък все гледал да застане на певницата и да помага на певците… Тъй минали две години.

По това време бившият скопски митрополит Теодосий дошъл в Асеновград по обиколка. Като посетил храма „Св. Георги“, той дочул Евстатий да пее „Отче наш“. Види се, пеенето му направило силно впечатление и той запитал кое е това момче, отде е и какво работи тук. Запознал се с него, харесал го и го взел със себе си в София, защото имал нужда от иподякон…. Евстатий придружавал владиката във всичките му обиколки и му прислужвал. В свободното си време владиката го учел на правилно славянско четене, на пеене и на правилно говорене и писане…“.

Колко време е иподякон Евстатий не се знае, но през 1906 г. ще го видим ученик в новооткритото певческо училище към Бачковския манастир. Поради бедност не може да си позволи училищната такса и затова се уславя, срещу стойността й, да клисарува в манастира и да слугува срещу прехрана.

Съдбата му дава втори шанс – в манастира идва Архиерейският наместник от Асеновград и като чул как пее, запленен му предлага да го вземе със себе си. На въпроса как ще се издържа, о. иконом Владимир Димитров го успокоява, че ще го назначи за писар в наместничеството, а и ще получава малка заплата и като певец. Заминава за Асеновград и става певец в храм „Св. Атанасий“.

Не забравя и за Чепеларе. 55-те километра извървява неколкократно пеша, за да се разтъжи с близките си.

През 1912 г. му се удава да постъпи в Свещеническото училище в Бачковския манастир, което успешно завършва.

На 28 февруари 1914 г. е ръкоположен за дякон, а на 11 януари следващата година – за свещеник в Чепеларе.

Задомява се с чепеларската учителка Тодора Найденова, отличаваща се със скромност и музикалност. Заедно с нея основават и поддържат черковен хор.

Живеят заедно осемнадесет години, но тя умира от сърдечно заболяване и отецът остава вдовец. Четири месеца преди това губи и майка си. Живее с единствения си син – Симеон.

Когато се връщал от богослужение намирал детето си неумито и гладно, но силен духом устоял…..

Когато поотрасва, го изпраща да учи в Духовната семинария в Пловдив.

В това време, останал сам, върти домакинството си и служи всеотдайно в църквата си. Това е един от най-трудните периоди в живота му, но и тогава и през цялото си служение той е пример със скромния си и благочестив живот, с милосърдието и съпричастността си към грижите на енориашите си.

„Всичката къщна работа взел да си върши сам –продължава повествованието си Архимандрит Серафим. – перял, миел, метял, чистел, готвел, кравата си доял, квасел си млякото, биел си масло и непрестанно се молел. Той си имал в дома едно молитвено кътче – малка стая – 2,50 на 3,00 метра и се уединявал често на молитва в нея. Наредил я с прекрасни икони, някои от които му били донесени чак от Света Гора, държал там свети мощи, тамян, светена вода и нафора. В нея събрал и своите любими другари – книгите. Вечер, особено преди литургия, дълго прекарвал в молитва. Неведнъж подчертавал, че именно тогава, при това изпитание, започнал истинската си пастирска дейност – грижата за другите.

Мария Иванова продължава разказа си:

„В състоянието на вдовец-свещеник „този монах сред свещениците и свещеник сред монасите“ виждал Божия промисъл за нови духовни подвизи.

Във взаимоотношенията с хората о. Евстатий бил безкрайно отстъпчив, но великодушният пастир се превръщал в строг ревнител, когато трябвало да защитава вярата, каноните и да изобличава отстъпленията от тях. Той не се колебаел, когато трябвало да разкрие греха и да назидае, но бил първият, който се впускал да утеши и да помогне на страдащия. Помагал както на християни, така и на мохамедани. Не се гнусял от грешника, а подобно на Пастира търсел изгубената овца, предлагал обич и подкрепа. Съчувствието му смекчавало ожесточеното сърце и давало сили на грешника да започне нов живот“.

Архимандрит Серафим дава отчетливи сведения за милосърдието на чепеларския свещеник, предавайки думите на очевидец:

„Семейството на Ангел Харитев от нашето село беше много бедно. Двете му деца боледуваха от туберкулоза. Той самият не беше здрав. Мизерстваха. Имаше и други три по-малки деца. Трябваше силна храна за болните. Хората от махалата им носеха понякога мляко, яйца, масло, но това не продължи много. Някой разправил на о. Евстатий за това бедно семейство. Той веднага казал: „Да им помогнем! Хайде да им купим крава!“ И сам дал половината от стойността на кравата. Събрал от вярващите другата половина и само след няколко дни това бедно семейство има вече своя собствена крава!“

Енориашите му, свидетели на добрите му дела, казват за него: „И само с пари ли помагаше той! Ами със съвети, с благи думи, с утехи! Колко души е спасил от гибел, от отчаяние, от лош живот! Какви ли пътища бихме хванали, ако не беше той! Неговите думи силно разтърсваха човешката душа!“

Архимандритът цитира думите на една чепеларка – Велика Атанасова Джуброва, която разказва за спасена от тумор жена, чрез молитвите на свещеника. Пак тя му разказва:

„През първата и през Втората световна война отец Евстатий правеше специални служби за войниците на фронта от нашето село. Но как се молеше! Гореше пред Бога. Чувствуваше се, че молитвата му е чута! И щом заговореше проповед след литургия, всички се обнадеждаваха, а неговата молитва беше с голямо дръзновение пред Бога. Той ни казваше, между другото, за нашите мили момчета на фронта: „Те ще се върнат здрави и читави. Но когато си дойдат, казвайте им, че аз съм ги обрекъл на Бога! Господ ще ги запази, но те не бива да се отделят от Църквата!“

От нашето село около сто младежа бяха на фронта през втората световна война. След войната всички се върнаха, с изключение на трима души. А чувахме, че от други села всички са избити… Такова чудо направи Господ в нашето село, заради молитвите на от. Евстатий. Затова църквата ни се пълнеше. Един от войниците – Стайко Илиев Стайков си донесе в Чепеларе шинела, продупчен на много места от куршуми. Но сам той останал незасегнат. С чувство на благодарност към Бога той казваше: „Моята баба записвала служби за мен при от. Евстатий и това ми спаси живота!“

Имаше едно момиченце, което припадаше от епилепсия. Много пъти след припадъка го мислехме за умряло, но то пак се съживяваше. Аз го взех да го занеса при от. Евстатий. Той му чете молитва и оттогава припадъците не се повториха. Сега това момиче е майка на две деца.“

Друга жена разказва на Архимандрита: „Не само аз, но и всички в Чепеларе виждахме в негово лице образец на свещеник. Не можеше човек да не се удиви на милосърдието, с което той насаждаше духовна просвета в църквата, по улиците, дето спираше да беседва с хората и по домовете, които посещаваше. Той навсякъде проповядваше. Учудвахме се на дълбоките му знания. И сега имаме свещеници със знания, проповедници с прекрасна реч, но у тях всичко излиза като че ли кухо, докато у него всичко дишаше убеденост, дълбочина и поразяваща сила. Той обясняваше много непонятни неща в Писанието с дивни тълкувания. Проповедничеството беше като че ли първата негова обязаност. Не минаваше служба без проповед Той проповядваше не само на всяка литургия, а и на всяка вечерня, щом в църквата имаше повечко хора. Особено полезен беше със своите проповеди в неделя подир вечернята. Той си беше поставил за цел да запознае в план и система вярващите с истините на вярата. Чепеларе е добър курорт. Лятно време идваха на почивка тук много хора от Асеновград и Пловдив. Отец Евстатий беше станал известен и сред курортистите, като незаменим проповедник. Външните лица, дошли за пръв път на негова служба, се учудваха на силното му слово. И те не можеха да се освободят за цял живот от онова обаяние, което ги беше покорило при слушане на неговите възхитителни проповеди. Макар че катедралната църква е в средата на селото, всички отиваха в по-малката църква, на по-стръмното и далечно място, за да слушат него ..“.

Архимандрит Серафим продължава разказа си, базиран на свидетелски думи от Чепеларе:

Колко трогателни бяха последованията през Страстната седмица, колко трогателни бяха и неговите проповеди, които всяка вечер произнасяше! А на Разпети петък, той казваше обикновено три слова: сутрин, в 2 часа, при изнасянето на Плащаницата и вечер – на опелото Христово. Когато говореше за Христовите страдания, плачеше, а и нас докарваше до плач. Толкова силно преживяваше всичко! На Велики петък той не ядеше, а беше на певницата и в олтара, и на амвона. Всички песнопения от Страстната седмица той пееше на български език. Ние слушахме и плачехме. Той бе превел и канона на Благовещение така хубаво, че и до днес го четем на български. И от другата църква „Св. Богородица“ дохождаха да го слушат. Колко ми беше драго да го гледам как вдъхновено се моли!

Той служеше бързо, чевръсто, живо! Но създаваше голяма тържественост. С всичко това ни привличаше като магнит.

Щом дойдеше неделя или някой по-малък празник, тичахме към църквата. А някои се оплакваха на от. Евстатий: „Смеят ни се, че много ходим на църква. Казват ни: „Прекален светец и Богу не е драг! Какво ще речеш ти?“ Той отговаряше: „Тъкмо светец трябва да бъде човек и целият си живот на Христа Бога да предаде! Сатаната ви внушава, че сте „прекалени светци“. Вие не можете да стигнете до елементарна добродетелност, а камо ли да прекалите в светостта!“

Друг път той говореше: „Аз искам да изгоря делата на сатаната от Чепеларе, та нашата енория да стане като Филаделфийската църква и ние да бъдем всички на небето. Та като ми поиска Бог сметка, да мога да кажа: „Ето аз и децата, които ми даде Господ!“……

По нататък в разказа си Архимандрит Серафим отбелязва нещо много важно:

„През целия си живот отец Евстатий се намирал под благодатното влияние на отец Йоан Кронщадски, чийто животопис с увлечение четял и на когото се стараел да подражава. Той си имал дневника на отец Йоан Кронщадски „Моят живот в Христа“ и не се отделял от него, четейки го всеки ден.

Нека тук кажем кой е този светец и кое от житието му привлякло отец Евстатий към него. Ще намерим и много житейски и нравствени съвпадения между двамата:

Йоан Кронщадски се е родил в Русия, в бедното селце Сура, Архангелска област, на 19 октомври 1829 година, в деня, когато се чества великия светец и небесен покровител на България – Йоан Рилски Чудотворец. Затова и новопокръстеното дете било наречено Йоан, на него.

Малкият Йоан бил слаб и боледувал много. Майка му често се молела за здравето му пред домашния иконостас и тази гледка се запечатала дълбоко в паметта му. Когато поотраснал, дълбоко страдал за хорските неволи и нещастия. Чистите му ежедневни молитви пред Бога правели впечатление и това негово поведение предопределило бъдещата му мисия – служене на благ утешител на бедните и страдащите.

Записал да следва Духовната академия в Санкт Петербург и станал богослов. Непрекъснато разсъждавал върху Великата жертва, принесена от Спасителя Исус Христос на Голгота. Мечтаел да приеме монашество, искал да стане мисионер в отдалечен край – Китай или Сибир. В същото време виждал, че и самата Русия се нуждае от усилена духовна жертва. Помолил се на Бога да му покаже верния път и на сън се видял свещеник в храма в Кронщад – предградие на Санкт Петербург. Този негов сън се сбъднал.

Така започнало великото служение на свети Йоан Кронщадски. Скоро се прославил като невероятен чудотворец и молитвеник. Отец Йоан изцерявал болни, изгонвал нечисти духове, виждал в далечините на бъдещето. Освен това той бил и истински благотворител. Кронщадските жители го виждали често пъти да се прибира у дома бос и без расо. И много пъти някой занасял на жена му обувки, казвайки: „Батюшката даде обувките си на един бедняк и ще се върне бос, затова вземи тези”.

Освен това отец Йоан построил и четириетажен „Дом на трудолюбието”. Там имало детска градина, сиропиталище, приют за бедни, безплатна лечебница, курсове за учене на различни занаяти и много други неща. В онези бедни времена тук изкарвали прехраната си и получавали грижи около 25 хиляди души.

Хиляди хора от къде ли не търсели молитвената помощ на Кронщадския чудотворец. Когато той служел в храма се събирали около 5-6 хиляди богомолци, а в Кронщад поклонниците стигали до 80 000 годишно. И не само в Русия знаели силата на молитвите му – хиляди трогателни писма и телеграми, адресирани до отец Йоан, пристигали ежедневно и от България, и въобще от цяла Европа, от Америка, от Индия. С парите от дарения успявал да помогне на хиляди страдащи и бедни хора.

В продължение на 35 години от своя живот отец Йоан извършвал всеки ден света Литургия, освен когато пътувал или бил тежко болен. Сам той смирено визирайки себе си, казвал: „Има хора, за които Божествената Литургия е всичко на света”. Словата му били обикновени и едновременно силно въздействащи, Дори и убедени атеисти се обръщали към вярата, след като ставали свидетели на Литургиите на отец Йоан.

Един руски свещеник, чест очевидец на службите на отец Йоан пише следното: „Всички негови възгласи поразяваха. Той ги произнасяше отривисто, рязко, гръмко, подчертавайки някои думи. Молитвите четеше така, като че вижда пред себе си Спасителя или Божията Майка, или светците“.

Заради праведния си живот отец Йоан бил удостояван да види няколко пъти Божията Майка и нейния Преблагословен Син. Свети Йоан предсказал и Октомврийската революция, и атеистичните времена в Русия. В това предсказание отец Йоан говори с дълбока тъга и загриженост за своята родина, затова, че тя е обърнала гръб на Православието и заради нахлуващи от Запад моди.

Ето какво пише той през 1907 г.:“ Русия се вълнува, страда и се мъчи от кървава вътрешна борба, от безбожие, от безначалие и краен упадък на нравите. Печална съдба, която навежда на мрачни мисли.“.

На друго място пък, проникнат от болка и ревност за вярата, той пише така: „Дръж се Русия твърдо за своята вяра, за своята Църква и за православния цар, ако искаш да стоиш непоколебимо срещу хората на неверието и безначалието, и не искаш да се лишиш от царството и от православния цар. Ако пък отпаднеш от своята вяра, както вече са отпаднали от нея много интелигенти, то вече няма да бъдеш Русия или свята Русь, а сбирщина от всякакви безверници, стремящи се да се изтребят един другиго.“

Отец Йоан неколкократно предсказвал и своята кончина. В средата на декември 1908 г. неговото здраве рязко се влошило и на 20 декември починал. Но този, които отдал целия си живот в непрестанна служба на ближните си не ги оставя и след смъртта си. Случаите на небесната му молитвена помощ са неизброими и се случват навсякъде, където има истинска вяра, гореща молитва и искрено покаяние.

Да продължим с разказа на Архимандрит Серафим:

„По подобие на Св. Йоан Кронщадски и отец Евстатий бил силен молитвеник. По неговото застъпничество през Първата и Втората световна война всички сто младежи от Чепеларе, с изключение на трима се върнали живи и здрави. На момиченце, страдащо от епилепсия, застъпничеството му помогнало да оздравее напълно и след години да стане майка на две здрави деца“.

И по-нататък:

Отец Евстатий извънредно много обичаше да чете творенията на светите отци, Св. Йоан Златоуст, житията на светиите, Пролога, книгите на Св. Йоан Кронщадски…..

В службата си отец Евстатий беше цяла стихия. Той служеше с цялата си душа и така всепредано, че много пъти се чувстваше вън от себе си, а често и плачеше от умиление. Когато след отпуста говореше проповед, никой от слушателите не помръдваше от мястото си. Той казваше просто, ясно, убедително, с примери от Свещеното писание и от живота. Всяко дума като че ли забиваше в съзнанието на слушателите. След това той раздаваше на разотиващия се народ благословение и нафора. Храмът се изпразваше, но вън го чакаха всички, за да си отидат до селото заедно и да го запитват по пътя за всичко, което ги вълнуваше ….

….. Той беше безсребреник. Много пари раздаваше и все тайно. Съчетаваше думите с делата. В неговата къща всичко бе отворено. За него ключът не съществуваше. И като идваше някой просяк или нуждаещ се от енорията да го помоли за помощ, той бъркаше в чекмеджето, никога не броеше, а колкото му попаднеха, толкова даваше, като не изпущаше да каже: „На, миличко! И недей казва никому!“….

Съдбовно най-силен и впечатляващ е последният период от живота на този свят човек, чиито живот и дейност преодоляват най-големите предизвикателства и пречки, създадени му от промените в страната, свързани с обществените нагласи след 9 септември 1944 г. и особено след 1949 г., когато се засилва атеистичната пропаганда.

При разглеждане по-внимателно на запазените в Смолянския държавен архив протоколи на Чепеларската партийна организация от този период /фонд 76 Б/, ще се натъкнем на ред документирани констатации, свързани с идеологическата работа и налагането на комунистическо самосъзнание, изключващо религиозността на населението. Отчита се специфичността на района и „силното влияние на християнската и мохамеданска религии, което изисква от нас активна атеистична работа!“ В друг протокол от 16 юли 1949 г. се разглежда поведението на трима партийни членове, нахлули в пияно състояние в черквата „Света Богородица“, „пили вътре ракия, яли мезета и стреляли в разпятието, с което са подигнали негодуванието в цялото село ….“. Пак в протокол от 22 февр. 1953 г. се отчита, че партиен член се е месил в т. н. „попски избори“, въпреки че и двамата попова „са мошеници и не се заемат с обществено-полезен труд“. По-нататък се изтъква, че свещенослужителите в двете черкви „служат на врага. Комунистът не трябва да ходи на църква, защото комунизъм и религия са несъвместими!“. В тази връзка от друг протокол разбираме, че се провеждат просветни събрания на тема: „Религията и нейното превъзмогване“.

В такава антирелигиозна обстановка, изразяваща се в следене кой посещава службите в черквите, привикване на религиозно настроените хора в комитета и заплашването им, проникване в дома на поп Евстати нощем и отнемане на паричните средства, събрани за ремонта на камбанарията, опит за умишлено транспортно произшествие срещу него от камион в тъмна доба и пр.

На 2 февруари 2013 г. свещ. доц. д-р Стоян Чиликов изготвя статия, която да публикува в сборник по повод 250 години от написването на Паисиевата история. Тази статия ми бе предоставена от наследниците на отец Евстатий в компютърна разпечатка. Тя представлява негово своеобразно житие. Докато архимандрит Серафим представя последните дни и смъртта на отеца като следствие от бъбречно заболяване, тук авторът много смело и на базата на доказателства описва причината за края му. Тук ще предам и неговия разказ:

„С идването на комунизма на власт започва последният период от живота на чепеларският светец. Заради своята искрена християнска вяра, заради съвестното изпълняване на пастирското служение, заради това, че просвещава християните във вярата и е стълб на православната вяра и духовност не само в Родопите, но и в цяла България, протоиерей Евстатий Янков е „осъден“ на смърт от комунистическия режим. Първоначално с помощта на Държавна сигурност е сплашен, като любимият му син Симеон изчезва за два месеца, с което се опитват да принудят баща му да се откаже от духовно-просветителската си дейност и пастирско служене. Симеон се връща след прекарани два месеца в неизвестност, тъй като органите се убеждават, че чепеларският свещеник е непоклатим. Веднага след това е направен неуспешен опит за покушение срещу самия него /б. м. Н. П.: Да бъде прегазен от камион/. В крайна сметка жестоката машина на Държавна сигурност го смазва: привикан в Асеновград, уж в Архиерейското наместничество, двама цивилни го поемат на автогарата и откарват в милицията, където е пребит от бой, заради вярата си в Христос и заради отказа му да сътрудничи на органите на ДС. Тези събития са описани по-късно, както от отец Евстатий, така и от лежалите с него в милицията на Асеновград…..

….Пуснат да умре в родното си село, пребитият свещеник се прибира в Чепеларе, опитва се да служи в църквата, но по настояване на близките си, постъпва в болницата в Устово /Смолян/. Излиза от там, за да служи последованията на Страстната седмица и поради влошаване на състоянието му, е откаран по спешност в Държавна болница в Пловдив. Скоро след това умира – на 20 април 1952 г., точно на възкресение Христово, под звуците на победния възкресен камбанен звън. Лекарят – стажант, който е извикан и по една случайност е от Чепеларе – ученик и съсед на от. Евстатий, казва по негова молба „Отче наш“ и „Христос воскресе“, след което светият свещеник умира. Стаята се изпълва с благоухание и облак от неземна светлина, която постепенно се отделя от пода и изчезва през тавана, пред смаяните погледи на лекаря и пациентите от болничната стая. На сутринта пристигат близките на от. Евстатий, за да приберат тялото му в Чепеларе. Болничният служител хвърля халата на починалия върху леглото на парализиран болен, който веднага след това оздравява. За своето изцеление той свидетелствал пред Архимандрит Серафим Алексиев.

Тялото на починалия свещеник е откарано в родното му село, където е посрещнато от плачещите чепеларци, които на връх Великден падат на колене пред любимия си пастир. Пренесен е на ръце до църквата, в която цял живот е служил и в която е извършено опелото му, в присъствието на жителите на Чепеларе и на много духовници и миряни от всички краища на България.

Архимандрит Серафим допълва разказа си:

„На погребението се беше стекъл народ от цялата околност. Не само християни, но и помаци със своите първенци бяха дошли да изпратят от. Евстатий. Всички плачеха. Много сълзи се проляха. В Чепеларе за никой друг покойник не са плакали толкова, колкото за от. Евстатий.

Тленните останки на покойника били погребани до храма „Св. Атанасий“. Над гробната могила на божия служител непрестанно гори и до днес кандилце, грижливо поддържано от признателните християни – духовни чада. Вечер, когато мрак се спусне над Родопите, малката белокаменна църквица още е в бледо сияние. Меката светлинка на кандилцето непрестанно разлива лъчи и озарява незримия лик на този пастир Божий. Грижлива ръка с особено старание подрежда гроба и с чувство на благодарност бди да не би бурен да свие корен над надгробната могила…“…

Ако се върнем към протоколите на Чепеларската партийна организация от времето след смъртта на отец Евстатий, ще се убедим, че допускането да има тържествено погребение на свещенослужителя е отчетено като грешка, „зрелище и манифестация“ и „удар по партията“, а срещу организатора му – Захари Згуров са взети мерки да не бъде допуснат до „попските избори“.

Източник Сюжети от Архивите, Недялка Петрова, Летера, 2022 г.