Св. Серафим Саровски съветва всяка минута да се вглеждаме критично какво сме направили, казали или помислили в предходната. Т.е. всяка минута да даваме отчет пред съвестта си – Божия глас в нас – за онова, за което ще ни се иска сметка на Страшния съд. Някой обаче може да каже, че една минута е твърде малко време, за да съгреши човек. Но колко време отнема изричането на една клевета, на една обидна дума?! По–малко от минута. Тогава съвета на св. Серафим е напълно приложим… Господи! На нас ни е трудно дори в края на деня да си направим такава равносметка, а какво остава за всяка минута. Толкова много грижи ни тежат, с толкова много житейски проблеми е обременена мисълта ни, нима ще имаме време и за това? Така че, когато съвестта ни осъжда за някоя изпусната лоша дума или недобра мисъл, ние се оправдаваме, че трудно сме могли да следим думите и помислите си поради многото грижи и ангажименти през деня. Вината прехвърляме върху ситуацията, която винаги е напрегната или тревожна. Така дните преминават в месеци, месеците в години, докато накрая, уморени от борбата с ежедневието, влезем в последните часове от нашия живот. Но кой може да каже кой час

„О, знаменито и прославено дърво!… О, кръстно дърво, чрез което бяха обуздани греховете ни!… О, Кръст – съкровище от много благодатни дарове и водителю към Божието царство!” Св. Климент Охридски Две хилядолетия ни делят от онова време на страшната Христова Кръстна смърт на Голгота. Сърцата ни се ужасяват пред вида на обезумялата тълпа, която, подкупена от книжниците и фарисеите, крещи: „Разпни Го, разпни!” /Лука 23:21/. Изпаднала в някакво диво изстъпление, тя не съзнава, че предава на най-страшното от всички наказания, коeто може да измисли човешката злоба” /св. Лука Симферополски/ „Най-прекрасният от синовете човешки” /Пс. 44:3/, Най-невинният, „Оногова, Който не знаеше грях…” /2 Кор.5:21/. Оногова, Който дойде, за да имаме живот, при това живот в изобилие /Иоан 10:10/, и чрез Когото „всичко… стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” /Иоан 1:3/… Да, преди две хилядолетия човекът разпна на Кръст своя Бог. „Носителят на Божия образ станал богоубиец. Той пробил пречистите Христови ръце и нозе с железни гвоздеи, издигнал своя благ и кротък Учител на дървен кръст и пролял Неговата невинна кръв, навличайки си с това заслепение от собствената си злоба /Прем. 2:21/ своето осъждане: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” /Мат.27:25/ /На САЩ,

Всяка нова календарна година се посреща и започва с много нови надежди и добри очаквания. Било за здраве, било за по-добра работа, за по-стабилно финансово състояние. Както и за още ред други неща, за които се безпокои и грижи човека, смятайки ги за най-важни и потребни в живота /ср. Лука 10:41/. В това, разбира се, няма нищо лошо. Естествено е за човека да желае да е здрав, защото това му дава възможност да е работоспособен и с честен труд да изкарва прехраната си. Естествено е и за труда, който полага, да получава редовно заплатата си, а когато това е възможно, тя да бъде и по-висока. Сам св. ап. Павел казва: „Работникът заслужава своята заплата” /1 Тим. 5:18/. Така че всичко това наистина е нормално и в него няма нищо грешно и греховно. От личен опит знаем обаче, че една част от тези наши надежди и желания, с които влизаме в новата година, се сбъдва, а друга – не. Също така не рядко се оказва, че много от нещата, за които сме се надявали да постигнем или получим, полагайки неимоверни усилия за това, вече станали реалност, се е оказало, че не са ни принесли никаква полза. Както и че несбъдването на