Category Archives: Общи статии

Бракът е чудо на земята

Ик. Емил Паралингов – В една своя беседа, посветена на християнското семейство, митрополит Антоний Сурожки казва: „Бракът е чудо на земята. В днешния разединен свят бракът е мястото, където двама души, благодарение на това, че са се обикнали един друг, стават единни; място, където разликите свършват и започва осъществяването на единен живот. Това е най-голямото чудо в човешките отношения: двама души се сливат в една личност; двама, обикнали се един другиго съвършено и докрай, стават нещо повече от просто двама души – превръщат се в единство”. Тези забележителни слова на митрополит Антоний поднасям като скромен пастирски дар на младоженците в края на Тайнството Венчание. Моля ги да изсекат думите на владиката върху сърцата си като върху каменни скрижали (ср. Изх. 32:15-16) и да градят брака си с ясното съзнание, че възприемайки го като чудо, ще запазят през целият си семеен живот „радостта на брачното съжителство“ (из молитвата за скрепяване брачните връзки ). А бракът наистина е чудо. Божие чудо, сътворено и установено в чудно време. Когато „бяха свършени небето и земята и цялото им войнство…” (Бит. 2:1), „при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост” (ср. Иов 38:4, 6-7), Бог сътвори „човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори… И рече Господ

Върху Марк 2:3-12. За вярата, прошката и лошите помисли

Ик. Емил Паралингов И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица… Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете… (Марк 2:3, 5; ср. Мат. 9:2) О. Емил Паралингов Според Блажени Теофилакт Охридски, Господ Иисус Христос видял най-вече вярата на носещите разслабения. Св. евангелисти Марк и Матей не уточняват какви са му били те. Дали приятели или просто състрадателни човеци решили да помогнат? Но това не е и от голямо значение. По-важното е, че тяхната вяра не била на думи, а доказана на дело (ср. Иак. 2:17, 20). Те пренесли болния през улиците на града, до къщата „дето се намираше Христос“ (Марк 2:4). Като разбрали, че не могат да стигнат свободно до Лекаря на лекарите, „поради навалицата”, се качили на покрива, разкрили го и отворили в него широка дупка през която спуснали одъра, „на който лежеше разслабеният“ (Марк 2:4), в Христовите нозе. Какво внимание е било необходимо, за да се изтегли обездвиженото тяло нагоре, така че да не бъде изпуснато? И какъв труд за разкриването на покрива с голи ръце? Колко изтощителни физически усилия се искали за всичко това, но нищо не спряло четиримата. Те били готови на подвиг в името на страдащия, защото

Божията тъга

Ик. Емил Паралингов Кой не знае евангелския разказ за възкресяването на Лазар (Йоан 11: 1 – 45)? Наистина, преди него Господ Иисус Христос възкресил сина на наинската вдовица и дъщерята на Иаир (вж. Лука 8:41-56), но случаят с Лазар е друг. По свидетелството на св. ап. Йоан Богослов: „сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена“ (Йоан 11:39). Това означава, че тялото на брат ѝ е започнало да се разлага и ако се вдигне покриващият гробната пещера камък, цялото зловоние на разлагаща се плът ще излезе навън. Но Христос, „Хлябът на живота…“ (Иоан 6:48), отговорил на предупреждението ѝ така: „Не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия?“ (Иоан 11:40). И ето какво виждат Марта и Мария, и всички които са с тях. Как „Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го

„Не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде“ (Лука 8:50)

Ик. Емил Паралингов Сред многото чудеса, които Господ Иисус Христос извърши, докато „живя между нас“ (Иоан 1:14), е и изцелението на дванадесетгодишната дъщеря на началника на синагогата Иаир, и на страдащата дълги години от кръвотечение жена (Лука 8:41-56). „И ето, дойде един човек, на име Иаир, който беше началник на синагогата, и като падна пред нозете на Иисуса, молеше Го да отиде дома му, защото имаше едничка дъщеря, на около дванайсет години, и тя беше на умиране…“ (Лука 8:41-42). Да си началник на синагога е висока длъжност с влияние и в религиозния, и в обществения живот на иудеите. Такъв човек се очаква да смята себе си, че не е „като другите човеци“ (ср. Лука 18:11) и да се поставя по-високо от тях. Иаир едва ли е бил толкова високомерен, но и за него със сигурност не било лесно да падне на колене пред един странстващ Учител, Който „няма де глава да подслони“ (вж. Лука 9:58). Много хора смятали, че Господ Иисус Христос е именно такъв, а още повече, че освен Господните ученици, около Него постоянно пълзели като тъмни сенки и искащите да Го уловят в нарушение на закона и пророците (вж. Мат. 21:46). Това били първосвещениците и фарисеите, хора от обкръжението

„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

Ик. Емил Паралингов

Преподобни Паисий Светогорец казва, че лекарството за рака е постоянно пред очите ни. Това означава, че то може да е някоя добре известна билка, познато цвете или дори плод. Бог обаче все още не ни дава да го познаем като средство за преодоляване на коварната болест. Веднага някой може да попита: защо? Нима Бог иска да страдаме от болести и да умираме в тежки мъки? Не, Бог не желае човешкото страдание. Та нали Сам по Своята безкрайна любов към нас „отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” /Йоан 3:16/. И ние вярваме и изповядваме, че Сина Божий „бе разпнат за нас…и страда“ (Символ ва вярата).

Възпоменание за Пловдивския митрополит Арсений /1932 – 2006 г./

Изминаха десет години от внезапната кончина на Пловдивския митрополит Арсений. Внезапна за нас, които бяхме постоянно около владиката, но не и за него. Месец по-рано по повод едно лекарство, което му бях предложил заради възникнали болки в стомаха, ми бе казал: „Дяконе, аз вече нямам нужда от такива лекарства. Мен вече ме очаква св. Петър”. Предчувстваше, че краят на земния му живот приближава и Господ го призовава при Себе Си. Разбира се, че възразих и се усмихнах недоверчиво. Но вечерта на 12 срещу 13 октомври домашният телефон звънна и чух страшната вест: „Владиката почина…” Не, не, не. Не можеше да е вярно. Само преди два дена на пейката пред митрополитския дом обсъждахме нови книги, които предлагах да се закупят за митрополитската библиотека, и бъдещи свещенически ръкоположения. Но беше вярно. Безпощадно вярно… От 20 април 2002 г. до кончината му на 13 октомври 2006 г. бях негов дякон. Или един от дяконите му. Колко време е това? Четири години и няколко месеца отгоре? Няма значение. Важното е, че и един ден до митрополит Арсений беше незаменима пастирска школа, по-добра от който и да е университет и семинария. Защото учихме не от книга, а от живия пример на Стареца. А колко много

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

„Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл“ Прочетох тези думи на забележителния духовен старец архим. Иоан Крестянкин в една негова беседа и те много ме впечатлиха. Вероятно съм ги чел или чувал много пъти под една или друга форма, но ето, едва сега те ме накараха да се замисля над тях. Да се замисля за моята вяра в Бога. Дали тя е такава, каквато Бог иска от мен да бъде? Вяра, на която е подчинена цялата моя воля, мисъл, душа, цялото ми същество, способности, действия, надежди и очакване. Вяра, при която се отричам от себе си, взимам кръста си и се предавам изцяло на Божията воля, Бог да ме води там, където Му е угодно /вж. Марк 8:34/. Вяра до кръв, като тази на св. мъченици и изповедници. Вяра, при която не изричам, а направо викам от цялото си сърце: “Да бъде Твоята воля…” /Мат. 6:10/. Или моята вяра е такава, че всеки път, когато Господ протегне ръка към мен и ме извика да отида при него, аз, тръгвайки по вълните на житейското море, в първия момент тръгвам с лекота, издигнал се над трудностите и неволите, но много скоро, при най–малкото вълнение, се оставям на страха пред изпитанията

Пропуснатите минути

Св. Серафим Саровски съветва всяка минута да се вглеждаме критично какво сме направили, казали или помислили в предходната. То ест всяка минута да даваме отчет пред съвестта си – Божия глас в нас – за онова, за което ще ни се иска сметка на Страшния съд. Някой обаче може да каже, че една минута е твърде малко време, за да съгреши човек. Но колко време отнема изричането на една клевета, на една обидна дума?! По-малко от минута. Тогава съвета на св. Серафим е напълно приложим… Господи! На нас ни е трудно дори в края на деня да си направим такава равносметка, а какво остава за всяка минута. Толкова много грижи ни тежат, с толкова много житейски проблеми е обременена мисълта ни, нима ще имаме време и за това? Така че, когато съвестта ни осъжда за някоя изпусната лоша дума или недобра мисъл, ние се оправдаваме, че трудно сме могли да следим думите и помислите си поради многото грижи и ангажименти през деня. Вината прехвърляме върху ситуацията, която винаги е напрегната или тревожна. Така дните преминават в месеци, месеците в години, докато накрая, уморени от борбата с ежедневието, влезем в последните часове от нашия живот. Но кой може да каже кой

С болка и любов за нашите деца… и техните родители

Този текст е предизвикан отговор на всички отрицатели на въвеждането на предмета „Религия – Православие” като задължителен в българските училища. Именно тяхното отрицание, разкриващо и духовното им състояние, е най-ясното доказателство за необходимостта от този предмет. I Позволете ми да направя две признания… Не обичам и не участвам в интернет дискусиите и никога – или по-точно старая се никога да не взимам отношение по въпроси, за които нямам нужната база знания. Или от които не се интересувам и не следя тяхното развитие. Като футбола например. Какво мога да кажа по въпроса за някой футболен мач, когато не се интересувам от футбол? Какво значение има тогава за мен играта на футболистите – добра или лоша е? Затова и смятам, че не е морално от моя страна да хуля, обиждам с нецензурни думи, да ги ругая… И съм се питал, какъв е смисълът на този спорт, когато двадесет и двама играчи в продължение на деветдесет, а понякога и повече минути, в студ и жега, в сняг и дъжд, тичат след футболната топка, а стотици ги наблюдават от трибуните. И същите тези стотици изливат недоволството си /а често и доволството си/, като замерват футболистите с бутилки, рушат стадионите, дори нападат и извършват побои