Category Archives: Агиология

Света Богородица възкресява мъртъв мюсюлманин в Сирия

Автор о. Игнатий, игумен на Витлеемския манастир

Поредица от чудеса разтърсиха Дамаск и Саудитска Арабия през миналата година. През декември 2004 година един мюсюлманин от Саудитска Арабия разказа посредством медиите своята истинска и покъртителна история, която променила целия му живот. Разказът бе тиражиран по електронните медии и публикуван във вестници и списания в цяла Саудитска Арабия, Палестина и съседните страни. Историята бе отразена и в Интернет на арабски език.

Преди години този мюсюлманин се оженил за едно момиче, богата мюсюлманка, но бездетна. Годините минавали, но те все още нямали деца. Обиколили много лекари в Саудитска Арабия и никой не могъл да им помогне. Родителите на арабина го съветвали да си вземе втора жена и да задържи първата, тъй като законът там им позволява да имат до четири жени. Изморен и доста притеснен, той взел съпругата си и двамата заминали на почивка в Сирия, за да се отпуснат и да забравят за малко проблема си.

В Дамаск, съпругът наел една лимузина с шофьор-екскурзовод, който трябвало да им покаже всички светски забележителности на Сирия. Шофьорът обаче забелязал тъгата и болката, изписани на техните лица, осмелил се и ги попитал, защо не изглеждат радостни – да не би да са недоволни от неговото обслужване, или от обясненията му за забележителностите.

Тогава те му разказали за проблема си. Мюсюлманинът шофьор им обяснил, че православните християни в Сирия имат манастир, посветен на Света Богородица Шайданая, към който прибягват много бездетни семейства и се молят пред чудотворната икона на Богородица, за да придобият дете. В манастира им дават от фитила на кандилото, което гори пред чудотворната икона и тогава “Мария на християните” им въздава според тяхното желание и вяра.

Мюсюлманинът от Саудитска Арабия и жена му казали на шофьора: Веднага ни закарай в манастира Шайданая, и ако желанието ни се изпълни и ни се роди дете, ще даря 20 000 долара на тебе и 80 000 на манастира!

Отишли в манастира и последвали наставленията на монасите. Щом се прибрали у дома си, съпругата му веднага забременяла. Родило им се здраво и хубаво момченце. Богородица извършила чудо в едно мюсюлманско семейство.

Щом съпругата му родила детето, мъжът решил да изпълни обещанието, което дал. Обадил се по телефона на шофьора–екскурзовод, че ще пристигне на летището в Дамаск, като го помолил да дойде да го вземе и да го закара в манастира.

Шофьорът обаче се оказал завистлив и алчен. Убедил двама свои приятели да отидат с него на летището за да вземат богаташа, а след това да го убият и да вземат всичките му пари. Шофьорът знаел, че саудитецът ще носи за манастира 80 000 долара.

Така и станало. Взели го от летището. По време на пътуването, без нещастният човек да знае какво ще му се случи, обещал да даде и на приятелите на шофьора по 10 000 долара.…

Житие на св. Седем мъченици Макавеи, майка им Соломония и учителят им Елеазар

Втора книга Макавейска в св. Библия ни предава трогателно повествование за страданията и поразителната твърдост на духа у старозаветните мъченици, умрели около 180 години преди Рождество Христово.

След като се върнали от вавилонския плен, юдеите, изпитани чрез тежко бедствие, останали за известно време верни на Бога. Гнусели се от идолопоклонство и точно изпълнявали закона, даден им от Господа чрез Мойсей. Постепенно обаче те взели да изпадат в пороци. Влизали в съюз с околните езически народи и под тяхно влияние почнали да възприемат обичаи, противни на закона Господен. Тогава Господ отново ги наказал чрез жестоки бедствия.

Сирийският цар Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил храма, убил голямо множество люде и продал в робство около 40 000 човека. Като желаел да въведе идолопоклонство в Йерусалим, той със заплахи запрещавал на юдеите да извършват свое богослужение и да спазват съботния ден, изгарял в огън свещените книги и най-после осквернил храма, като поставил в него кумири на Юпитер. Той заставил юдеите да принасят жертви на езическите богове и да ядат жертвоприношението. Ужас обзел нещастните. Мнозина избягали от Йерусалим и се укривали в пещери и долини. Приемали по-скоро да търпят всякакви лишения, отколкото да отстъпят от своя закон. Но войниците на Антиох навсякъде ги преследвали и убивали. Тежкото бедствие отново възпламенило вярата на юдеите. Те разбрали, че Господ справедливо ги наказва, затова безропотно се покорили на Неговата воля. Писателят на втора книга Макавейска, след като разказва за бедствията на юдеите, прибавя: “Моля ония, които биха чели тая книга, да се не плашат от тия напасти и да разберат, че тия страдания служат не за погубване, а за вразумяване на нашия род. Защото самото това, че на нечествците се не дава много време, а скоро се подлагат на наказание, е знак за голямо благодеяние. Господ не чака нас тъй дълго търпеливо, както другите народи, които наказва, когато натрупат много грехове. С нас не тъй постъпва Той, а ни наказва, преди да достигнем върха на греховете. Той никога не отдалечава от нас милостта Си и наказвайки със злочестини, не изоставя Своя народ.”

В това време живеел в Йерусалим един старец на име Елеазар. Той бил уважаван от всичики за своите добродетели и ученост. Смятали го за един от най-главните законоучители. Началниците, поставяни от Антиох в Йерусалим, го принуждавали да яде свинско месо от жертвоприношението. Елеазар решително отказвал да изпълни заповедта, понеже това месо било забранено от Мойсей, а да се съгласи някой да яде от него, се смятало като доказателство за отричане от юдейския закон. Някои от приятелите му, жалейки за него, му казвали: “Ние скришом ще заменим месото от жертвоприношението с друго, което можеш да ядеш, без да нарушиш закона. Ти се престори само, че уж ядеш от жертвоприношението и чрез това ще се избавиш от смърт.”

– Това ще бъде измама и лицемерие, недостойно за моята старост – отговорил Елеазар.…

Спомени на светителя за праведника

Към биографията на св. Серафим Соболев, Софийски чудтоворец

Емил Паралингов

На 26 февруари се чества паметта на канонизираният през 2016 г. съборно и съвместно от Българската и Московската патриаршии Богучарски архиепископ Серафим ( Соболев ). Цялото архипастирско служение на св. Серафим преминава в България където той пристига през 1920 г. с последната вълна руски белоемигранти. Всенародната почит към светителя го прославя в святост далеч преди същинската му канонизация, като дори в годините на войнстващ атеизъм настъпили в България след 1944 г. потокът от вярващи търсещи молитвеното му ходатайство при гроба му в криптата на руската църква „Св. Николай“ не намалява. Както през живота му у нас, така и след кончината му, та и до днес безбройно число са получилите благодатната помощ на Софийският чудотворец.

Предложените лични спомени на св. Серафим Соболев за св. Йоан Кронщадтски са взети от издадената за първи път през 1938 г. в Белград книга на И. Сурский (псевдоним на Яков В. Иляшевич) „Отец Йоан Кронщадтски“. Те са от времето когато светителят е още студент в Петербургската духовна академия и често е посещавал отслужваните от св. Иоан Кронщадтски богослужения в Андреевския събор на Кронщадт. Тъй като по време на написването и издаването на книгата нито св. Йоан, нито Владика Серафим са в лика на светиите в превода е запазено упоменаването им такова каквото е дал автора.

Денят 20 декември 1931 г. когато се навършили 23 години от кончината на отец Йоан Кронщадски бил особено тържествено отбелязан с архиерейски богослужения – литургия и панихида отслужени в руската църква в Белград. Те били оглавени от архиепископ Серафим Богочурски, завеждащ руските емигрантски църковни общини в България дошъл специално за честванията от София…На другият ден – 21 декември вечерта в руската гимназия в Белград се състояла вечер посветена на отец великия праведник и молитвеник отец Йоан на която владика Серафим разказал спомени за своите срещи с него още докато бил студент в Петроградската духовна академия и заедно със своите приятели и състуденти често пътувал до Кронщадт.

Особено запомняща била Владиката последната среща с отец Йоан Крощадтски през пролетта на 1907 г. Той се отправил към Кронщадт заедно със съкурсника си и приятел Виктор Раев. Отец Йоан служил литургия в края на която казал слово за изпращаните от Бог изпитания…Владика Серафим запомнил думите на отец Йоан: „Ние се намираме в опасност да потънем в бурните върни на житейското море. Но Господ винаги е с нас. Бог винаги е готов да ни помогне. Нужно е само да му се помолим. Да ме се помолим със смирение и въздържание и Господ непременно ще дойде на помощ в скърбите ни. Изпитвал съм това много пъти през живота си“.

„Отец Йоан служеше в десния олтар на Андреевския събор. След края на светата литургия докато батюшката се събличаше отидохме при него. Отец Йоан попита Раев защо сме дошли.…

Пример за достойно свещенослужение и пастирство

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

По-малко от сто години са изминали от кървавото гонение, което претърпя Православната църква в Русия след „победата“ на Октомврийската революция през 1917 г. Настоящият Руски патриарх Алексий II справедливо сравнява повдигнатото от новата власт на „работниците и селяните“ гонение срещу Христовата църква с гоненията през първите три века на християнството: „Изповедническият подвиг на руските новомъченици е продължение на подвига на мъчениците от първите векове. Нашите доблестни Христови воини, както и техните далечни предшественици са пролели кръвта си и са отдали най-ценното – живота си – за Бога и ближните“, обвинени единствено в „християнска вяра и благочестив живот“.

По-голямата част от руските новомъченици, пострадали за вярата след революцията и о време на сталинските репресии, са духовници – епископи, свещеници, монаси, дякони. Един от тях е и св. Сергий (Сребрянски).

Преподобноизповедник Сергий (вмире Митрофан Василиевич Сребрянски) е роден на 1 август 1870 г. в село във Воронежкаобласт, в семейството на местния свещеник Василий Сребрянски. Като повечето момчета от свещенически семейства, Митрофан Сребрянски постъпва в Духовна семинария. Но след завършването ѝ той не поема по пътя на баща си, а както пише йером. Дамаскин „попада под влиянието на онази част от образованото общество (в Русия), която по това време била настроена против Православната църква“. Подвластен на такива идейни течения, но същевременно силно желаещ да е истински полезен на своя народ, Митрофан заминава за Варшава, където постъпва във Варшавския ветеринарен институт. Бащата, отец Василий, макар и неохотно, се съгласява с избора на своя син, пред това да бъде като „някои безумци, които се решават безсрамно и прибързано да се стремят към свещенство, и да го приемат, без да са призвани от Христовата благодат“ (св. Ефрем Сирин), каквито по това време имало немалко в Русия.

Но възможно ли е да се върви срещу Божия промисъл?

Въпреки лошото антицърковно влияние, под което се намира, Митрофан Сребрянски носи в сърцето си кълновете на православното домашно възпитание и семинарско образование, които започват да израстват… И докато следва ветеринарство във Варшава, в него се появяват известни съмнения „за правилния избор на своя път“. „В душата му гори пламенно желание да служи на хората, но достатъчно ли е да се ограничи с външното служение… да помага на селяните в грижата за стопанството“. Нещо гори в сърцето и не му дава покой (ср. Лука 24:32). Не е ли това Божият глас, който го призовава да приеме „духовното, свято, досточестно, безукоризнено… необикновено чудо… тайнството на свещенството“? (св. Ефрем Сирин). Сега Митрофан няма да сбърка, и в помощ за окончателния правилен избор ще бъде запознанството му в полската столица с Олга Владимировна Изполатовска, дъщеря на свещеник, за която много скоро се оженва.

На 2 март 1893 г. Митрофан Сребрянски е ръкоположен за дякон от Воронежкия еп. Атанасий. На следващата година е ръкопложен за свещеник от Острогожкия еп. Владимир. В душата настъпва покой… За три години младият свещеник ще премине през няколко местоназначения до окончателното му въдворяване за настоятел на строящия се Покровски храм в Орел, който ще бъде молитвен дом и на 51-ви драгунски Черниговски полк.…

Живот и подвиг на св. Козма Етолийски

Св. Козма Етолийски е малко известен у нас гръцки светец – равноапостол и новомъченик, обесен от турците на 24 август 1779 г. в Албания. Житието му е написано скоро след мъченическата му кончина от св. Никодим Светогорец. Бързото съставяне на житието и името на автора му – св. Никодим, са ясен знак, колко важно е било за гръцките православни християни от времето на турското робство паметта за св. Козма да бъде запазена жива. С право може да се каже, че за поробените гърци св. Козма има онази роля, която за българите от същото време има преп. Паисий Хилендарски, дал начало на националното ни Възраждане.

Този „нов апостол“, както нарекли св. Козма неговите съвременници, се родил в гръцката област Етолия, в малкото селце Мега Дендро през 1714 г. „Син на благочестиви родители, от които биде отгледан и получи образование посредством „учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4), пише за произхода му св. Никодим. Когато навършил двадесет години, „начева да учи при йеродякон Ананий от Дервисано“. В същото време става известно училището при Ватопедския манастир на Св. Гора и св. Козма постъпва в него. С особена прилежност, редом с другите науки, които изучава, бъдещият „проповедник на св. Евангелие“ набляга в усвояването на науката „Логика“, преподавана от настоятеля на училището Никола Дзурдзулиу.

Старателен в науките, св. Козма „още мирянин с името Коста“ впечатлявал монаси, учители и съученици с голямото си „усърдие да придобие съвършенство в пост и молитва“.

След западане на ватопедското училище, поради напускане на главните му учители, св. Козма остава на Св. Гора и „се приютява в свещения манастир „Филотей“, където приема монашество“. Той „навлиза с голямо прилежание в трудния монашески живот. По-късно, понеже манастирът се нуждаел от свещеник, с решително настояване и умоляване на отците бива ръкоположен за йеромонах“.

Но не подвигът на светогорското подвижничество е духовният жребий за св. Козма. Избран съсъд, още от малък в сърцето му се ражда „желание да подпомага със знания своите братя християни“. По-късно това желание преминава в „безпределно копнение и ревност“ по евангелска просвета, породени от окаяното духовно състояние, в което се намирали гърците. За това състояние св. Козма силно скърбял. В житието му св. Никодим разказва за епархии, „подивели и където имало възможност да изчезне благочестието и християнският живот“, където „християните били станали по-лоши дори от нечестивите езичници“. За да поправи това, св. Козма се решава да поеме кръста на „великото и трудно дело на апостолската проповед“.

Но смирен и добродетелен, той не се осмелява да предприеме нищо, преди да разбере каква е Божията воля. Св. Козма се обръща за помощ към Свещ. Писание и когато след сърдечна молитва го отваря – „о, чудо… прочита думите на св. ап. Павел: „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). Сам той споделя: „Намерих това слово, в което Христос казва, че нито един християнин, мъж или жена, не бива да се грижи само за себе си как да се спаси, но да се грижи и за братята си да не изпаднат в грях.“ И ако тези думи се отнасят за всеки християнин, то колко повече са казани за свещеника, чиято единствена грижа по думите на св.…

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/

Кои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си…

Светиите – ето ги най-близките до нас наставници във вярата и духовния живот, които Бог е поставил като светилници на високо /ср. Мат. 5:15/, да осветяват пътя ни и да ни помагат да не се отклоним от него в неправилна, душепагубна посока… Ето ги тези, чиито свършек на живота трябва да имаме винаги пред очите си и да подражаваме на вярата им. Господи, възкликваме в една от молитвите на Великото повечерие, „ако нямахме Твоите светии за молитвеници и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю, да възпяваме Тебе, Когото ангелите непрестанно славословят?“. Ако нямахме светиите за наши застъпници пред Бога, как щяхме да търсим Божията милост, когато постоянно съгрешаваме. Как щяхме да влизаме в невидимата духовна бран с поднебесните сили на злобата и да излизаме победители, ако нямахме тази непобедима светийска армия зад гърба си…

Но как можем да им подражаваме, ще попита някой?! Та нали те са светии, а ние сме грешни човеци? Такива въпроси обаче са лукаво оправдание на ленивата душа, която не желае да се поправи и остави греха. На душата, която е свикнала с рожковите и тинята на пороците и не желае да се промени. Защото нима светиите не са били хора като нас?! Нима не са изпитвали същите нужди – духовни и материални, същите чувства, каквито изпитваме и ние днес?! Изпитвали са ги. Но над всичко са поставили любовта към Бога… И веднъж запалена в тях тази любов, те са оставили тя да изпълни цялото им същество. Да загори неугасимо в тях, да ги изгори, като унищожи ветхия човек, за да се роди, подобно на злато, седем пъти пречистено в огън, новият човек в Христа Иисуса. На Божията любов в земния си живот, светиите са отвърнали със своята любов, готова да се отрече от всичко, дори да се жертва в името на Онзи, Който пожертва Себе Си не за спасението на един човек, а на целия човешки род…

Това са нашите наставници и всеки ден Църквата ни среща с тях.…

За намирането на светите мощи

В две Свои притчи Господ Иисус Христос сравнява Царството Божие с „имане скрито в нива, което човек намери, и укри, и от радост за него отива, та продава всичко що има и купува тая нива” /Мат. 13:44/. И още с „търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен камък, отиде та продаде всичко, що има, и го купи” /Мат. 13:44-46/.

Подобно имане и скъп бисер, но неоценими с никакви човешки мерки, са мощите на нашите светии. В случая на онези от тях, чиито свети мощи по една или друга причина са пребивавали дълго време в забвение, било под земята, било в някоя пещера /св. Петър Атонски – 12 юни/, на морското дъно /св. свщмчк Климент, папа Римски – 25 ноември/ или са престояли „под открито небе”, оставяйки „цели и съвършено неповредени от каквото и да било тление”, а напротив „изпълващи с прекрасно ухание въздуха наоколо”, какъвто е случаят с мощите на св. прпмчк Николай Нови Вуненски – 9 май /вж. ставрофорен. Ик. Павел Гърбов, „И в България просияли”, СИ, с. 136/.

Намирането мощите на светиите отварят за нас небесната врата и, преминавайки през нея по невидимата за телесните ни очи небесна стълбица /ср. Бит. 28:12/, слизат при нас, за да ни помогнат да издигнем сърцата си нагоре, към Отца във висините /ср. Иоан 16:28/. Те ни „говорят, търсят, настояват за храмове и вяра, за богослужения и отдавания, сливайки миналото с настоящето, събаряйки преградата на вековете, за да споделят даденото им царство с нас тук и сега, в съвременността, притегляйки ни в прегръдка към себе си” /Анула Христова/.

Бог разкрива истинността на мощите чрез дела на чудотворство, произтичащи при намирането им: „слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…” /ср. Мат. 11:5/. От друга страна, което е особено важно, се потвърждават думите Христови, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” /Лука 20:38/. Така и светиите, напуснали земния живот чрез неизбежната за всеки човек смърт, продължават да бъдат сред нас, да се грижат за нас, изпълнявайки даденото ни от тях обещание: на онова място, където ще почиват светите им мощи и ще се почита паметта им, ”нека там да няма нито глад, нито мор, нито смъртоносни болести… а на това място да се възцарява мирът, благоденствието и изобилието… от земни плодове…” /молитва към св. свщмчк Харалампий/…

Датите на намирането на светите мощи от най-ранни времена станали паметни, за тях се съставяли служби и в тези дни започнали да се отслужват празнични богослужения, като всички християни били изпълнени с „онази радост, която е имала блажена Елена, когато намерила Честния Кръст” /из Свето Тайнство Брак, Требник, с. 116/. Със същата почит и с тържествено богослужебно честване се ознаменувало и пренасянето на мощите на светиите от мястото на намирането им до онова място, на което самите те показвали, че искат мощите им да пребивават постоянно.

За светците воини и войните в християнството

Много хора, предимно от средите на интелектуалците, критикуват християнството въз основа на кървавите войни, описани в Стария Завет. Съвестта им е смутена от факта, че винаги, когато израилтяните са тръгвали срещу някой народ, са имали Божията подкрепа. Как е възможно Този, Когото наричат любов, Сам да благославя едно масово убийство, каквото е войната? Как християните наричат Иисус Христос дълготърпелив, всеопрощаващ и многомилостив, а в Негово име воюват? Какви светци могат да бъдат онези, които през целия си живот са били посветени на военната служба и са използвали оръжие? Тези три въпроса съществуват реално в човешкото съзнание и затова изискват реалните си отговори. С пълната яснота за недостижимостта на Божествените тайни предлагаме един опит за отговор.

Наистина ли Бог подкрепя войната? Пацифистите учат, че няма война, която да е морално оправдана, независимо дали целта й е защитата на държавата. Основа за тази мисъл дава големият английски философ Франсис Бейкън, който казва, че не може една война да е справедлива, след като крайният резултат е винаги смъртта на хиляди хора. Тази мисъл на Бейкън е в пълно съответствие с Христовото учение за любовта.

Св. ап. Павел казва на римските християни, че смъртта е отплата за греха (Рим. 6:23), т.е. смъртта е цената, която прародителите доброволно, по силата на дадената им като най-висш дар свобода, са избрали да платят, за да престъпят Божията забрана да не ядат от дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:17). Тази цена не е само физическата смърт, а пълната дисхармония в устроения като добро човешки живот. Човекът е изгонен от рая, нарушена е хармонията в отношенията му с другите живи твари. На нейно място идва страхът. Божият образ в човека е избледнял. Като естествено развитие от грехопадението идва и последвалото братоубийство, извършено от Каин (Бит. 4:8). Насилието става начин за решаване на междучовешките проблеми. Човек вижда колко лесно е да вдигне ръка срещу друг човек и не Бог, а той сам избира за девиз на живота му да служи: „Око за око, зъб за зъб“.

Какво означава да воюваш в името на Бога? Резултатът от една война е масова смърт, казва Франсис Бейкън. Следователно по думите на св. ап. Павел това е цената, която милиони сами избират да платят за личните си и за общите грехове, които има народът, към който принадлежат.

Искаме да живеем в мир, а постоянно воюваме, дори и в най-малката обществена единица – семейството, наречено крепост на християнството. Искаме да спим спокойно, а неуморно кроим планове как да навредим на другите. Преди две хиляди години Божият Син ни даде пример на саможертва и любов, като пожертва Себе Си за нашите грехове. Ние обаче продължаваме да следваме примера на Каин. В сърцата си подхранваме омраза, а за нея няма приятели, а само смъртни врагове.

Няма баща, който да оставя без наказание грешките на сина си.…

Празникът Светли петък – Живоприемни източник на Св. Богородица и едноименният манастир в Константинопол

Празникът Живоприемни източник, или по-точно Св. Богородица – Живоприемни източник, се отбелязва на Светли петък – първия петък след Възкресение Христово. Свързан е с „обновлението на храма на Пресвета Владичица и Богородица, който се намира вън от стените на Цариград и се нарича „Живоприемен източник”, или още „Балъклъ”. Така е записано в началото на Синаксара на празника. Той обаче има своята предистория, свързана с чудо, извършено от Божията майка през V в. на мястото, където се намира и до днес изграденият през 1833 – 1835 г. храм „Живоприемен източник”…

Ето какво разказва Синаксара на празника. Преди още да възлезе на императорския престол, бъдещият василевс Лъв I, наричан Макелий, „разхождайки се по това място”, видял „слепец, заблуден да броди из гъсталака”. Слепецът помолил Лъв да му намери вода, за да утоли и жаждата която изпитвал, и той „навлязъл в гъстата гора, търсил тук и там вода и като не намерил, върнал се опечален”. Тогава чул женски глас: „Не трябваше, Лъве, толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизо”. Ободрен от гласа, Лъв подновил търсенето, но то и сега било безрезултатно. И отново се чул гласа: „Императоре Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място”.

Така и станало. Изпълнило се не само чудното проглеждане на слепеца, но не след дълго време Лъв станал император. „Този добър и смирен човек, известен със своята нравственост и милосърдие”, още тогава разпознал в гласа и чудото с изцелението Пречистата Владичица, майката Божия. След като се изпълнило пророчеството за неговото възкачване на императорския византийски престол, на мястото, от което почерпил водата, построил великолепен храм… Божията майка обещала на император Лъв: „В този храм аз ще изпълнявам молбите на тези, които идват при мен с надежда и непоколебима вяра. И няма да има нищо което да ми пречи или да не ми се подчини – нито бяс, нито болест, превъзхождаща лекарското изкуство...”/Цитат по А.-М. Талбот/…

И наистина, чудесата които ставали тук, били най-различни. Синаксарът на празника Живоприемни източник, споменава за император Юстиниян Велики/527 – 565 г./, „който зле страдал от задръжка на урината, и получил тук изцерение”. В знак на благодарност „той изградил църквата отново, още по-голяма и по-красива”… Във времето на императорите Василий Македонец и сина му Лъв Мъдри „станали много чудеса на изцеление от най-различни болести – безплодие, червени отоци, червен вятър, кръвоизливи, течения, огница, рани, циреи, рак, кожни болести и др.”

Синаксарът предава и разказа за един възкресен мъртвец от Тесалия, който починал в кораба на път за Константинопол преди още да стигне до Живоприемния източник.