Category Archives: Иконом Емил Паралингов

Света Богородица възкресява мъртъв мюсюлманин в Сирия

Автор о. Игнатий, игумен на Витлеемския манастир

Поредица от чудеса разтърсиха Дамаск и Саудитска Арабия през миналата година. През декември 2004 година един мюсюлманин от Саудитска Арабия разказа посредством медиите своята истинска и покъртителна история, която променила целия му живот. Разказът бе тиражиран по електронните медии и публикуван във вестници и списания в цяла Саудитска Арабия, Палестина и съседните страни. Историята бе отразена и в Интернет на арабски език.

Преди години този мюсюлманин се оженил за едно момиче, богата мюсюлманка, но бездетна. Годините минавали, но те все още нямали деца. Обиколили много лекари в Саудитска Арабия и никой не могъл да им помогне. Родителите на арабина го съветвали да си вземе втора жена и да задържи първата, тъй като законът там им позволява да имат до четири жени. Изморен и доста притеснен, той взел съпругата си и двамата заминали на почивка в Сирия, за да се отпуснат и да забравят за малко проблема си.

В Дамаск, съпругът наел една лимузина с шофьор-екскурзовод, който трябвало да им покаже всички светски забележителности на Сирия. Шофьорът обаче забелязал тъгата и болката, изписани на техните лица, осмелил се и ги попитал, защо не изглеждат радостни – да не би да са недоволни от неговото обслужване, или от обясненията му за забележителностите.

Тогава те му разказали за проблема си. Мюсюлманинът шофьор им обяснил, че православните християни в Сирия имат манастир, посветен на Света Богородица Шайданая, към който прибягват много бездетни семейства и се молят пред чудотворната икона на Богородица, за да придобият дете. В манастира им дават от фитила на кандилото, което гори пред чудотворната икона и тогава “Мария на християните” им въздава според тяхното желание и вяра.

Мюсюлманинът от Саудитска Арабия и жена му казали на шофьора: Веднага ни закарай в манастира Шайданая, и ако желанието ни се изпълни и ни се роди дете, ще даря 20 000 долара на тебе и 80 000 на манастира!

Отишли в манастира и последвали наставленията на монасите. Щом се прибрали у дома си, съпругата му веднага забременяла. Родило им се здраво и хубаво момченце. Богородица извършила чудо в едно мюсюлманско семейство.

Щом съпругата му родила детето, мъжът решил да изпълни обещанието, което дал. Обадил се по телефона на шофьора–екскурзовод, че ще пристигне на летището в Дамаск, като го помолил да дойде да го вземе и да го закара в манастира.

Шофьорът обаче се оказал завистлив и алчен. Убедил двама свои приятели да отидат с него на летището за да вземат богаташа, а след това да го убият и да вземат всичките му пари. Шофьорът знаел, че саудитецът ще носи за манастира 80 000 долара.

Така и станало. Взели го от летището. По време на пътуването, без нещастният човек да знае какво ще му се случи, обещал да даде и на приятелите на шофьора по 10 000 долара.…

Житие на св. Седем мъченици Макавеи, майка им Соломония и учителят им Елеазар

Втора книга Макавейска в св. Библия ни предава трогателно повествование за страданията и поразителната твърдост на духа у старозаветните мъченици, умрели около 180 години преди Рождество Христово.

След като се върнали от вавилонския плен, юдеите, изпитани чрез тежко бедствие, останали за известно време верни на Бога. Гнусели се от идолопоклонство и точно изпълнявали закона, даден им от Господа чрез Мойсей. Постепенно обаче те взели да изпадат в пороци. Влизали в съюз с околните езически народи и под тяхно влияние почнали да възприемат обичаи, противни на закона Господен. Тогава Господ отново ги наказал чрез жестоки бедствия.

Сирийският цар Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил храма, убил голямо множество люде и продал в робство около 40 000 човека. Като желаел да въведе идолопоклонство в Йерусалим, той със заплахи запрещавал на юдеите да извършват свое богослужение и да спазват съботния ден, изгарял в огън свещените книги и най-после осквернил храма, като поставил в него кумири на Юпитер. Той заставил юдеите да принасят жертви на езическите богове и да ядат жертвоприношението. Ужас обзел нещастните. Мнозина избягали от Йерусалим и се укривали в пещери и долини. Приемали по-скоро да търпят всякакви лишения, отколкото да отстъпят от своя закон. Но войниците на Антиох навсякъде ги преследвали и убивали. Тежкото бедствие отново възпламенило вярата на юдеите. Те разбрали, че Господ справедливо ги наказва, затова безропотно се покорили на Неговата воля. Писателят на втора книга Макавейска, след като разказва за бедствията на юдеите, прибавя: “Моля ония, които биха чели тая книга, да се не плашат от тия напасти и да разберат, че тия страдания служат не за погубване, а за вразумяване на нашия род. Защото самото това, че на нечествците се не дава много време, а скоро се подлагат на наказание, е знак за голямо благодеяние. Господ не чака нас тъй дълго търпеливо, както другите народи, които наказва, когато натрупат много грехове. С нас не тъй постъпва Той, а ни наказва, преди да достигнем върха на греховете. Той никога не отдалечава от нас милостта Си и наказвайки със злочестини, не изоставя Своя народ.”

В това време живеел в Йерусалим един старец на име Елеазар. Той бил уважаван от всичики за своите добродетели и ученост. Смятали го за един от най-главните законоучители. Началниците, поставяни от Антиох в Йерусалим, го принуждавали да яде свинско месо от жертвоприношението. Елеазар решително отказвал да изпълни заповедта, понеже това месо било забранено от Мойсей, а да се съгласи някой да яде от него, се смятало като доказателство за отричане от юдейския закон. Някои от приятелите му, жалейки за него, му казвали: “Ние скришом ще заменим месото от жертвоприношението с друго, което можеш да ядеш, без да нарушиш закона. Ти се престори само, че уж ядеш от жертвоприношението и чрез това ще се избавиш от смърт.”

– Това ще бъде измама и лицемерие, недостойно за моята старост – отговорил Елеазар.…

Храмът на Божи Гроб

Нина КОМАРОВА

„И като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба“, „дето беше лежало тялото Иисусово“ (Мат. 28:1, Йоан 20:12).

Taка свидетелстват светите евангелисти за първите поклонници на гроба Господен. Всеки, който е изпълнен с вяра и е преживял благоговейния трепет пред светостта на Гроба Господен, може да разбере каква неудържима сила е теглила св. Мироносици към това свещено място, където „благообразният Йосиф сне от дървото „пречистото тяло Господне, с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи“ (Тропар, 2 гл.). Тази сила е любовта, тайната, която била явена на света в цялото си величие на мрачната Голгота. Синът Божий дойде, за да яви на свега жертвената любов на Бога.

През 130 г. сл. Р. Хр. император Адриан посетил след потушаването на еврейското въстание (68-70 г.) разрушения Йерусалим и разпоредил върху руините му да се построи римска колония – Елия Капитолина. Той изградил през 136 г. езически храмове, посветени на капитолийските богове: Венера (на Голгота) и Купидон, а върху Гроба Господен – храм на Юпитер, за да преустанови почитането на тези светини от първите християни. Само че по този начин обозначил с точност местата на Христовото Разпятие н Възкресение.

При разкопки в непосредствена близост до Голгота и Божи Гроб през 326 г. св. царица Елена открила св. Кръст Господен. Император Константин Велики заповядал премахването на езическите капища и изграждането на най-великолепен храм, достоен да покрие най-святото Място в света. Строителството било възложено на двама архитекти – Зиновий и Евстатий. Според свидетелството на църковния историк Евсевий Кесарийски освещаването на новия храм станало през 336 г. от участниците на поместния събор в Тир, които дошли на поклонение на Гроба Господен. В памет на това събитие бил установен празникът Възкресение Словущего (31.08/13.09).

Според свидетелствата на пилигрими и на св. Кирил Йерусалимски и Евсевий Кесарийски тогавашният храм бил необикновено красив, богато украсен, имал водовместилище и басейн, в който се кръщавали децата. Храмът преживял няколко разрушения и опожарявания. През 614 г. при нашествието на персите бил ограбен и разрушен, но св. Модест (Йерусалимски патриарх, 629-633 г.) започнал възстановяването на храма на Гроба Господен.

През 629 г. император Ираклий успял да отвоюва от персите Йерусалим и сам възстановил светия Кръст на Голгота на 14 септември. Така възстановен храмът просъществувал до 746 г., когато при силно земетресение сериозно пострадал, но през 800 г. патриарх Тома с помощта на император Карл Велики отново възстановил храма.

Много превратности преживял Йерусалим и неговото „Сърце“ – Храмът на Гроба Господен… През ХII век, по случай 50-годишнината от освобождаването на Йерусалим, кръстоносците преправят външния вид на храма, издигнат от император Константин Мономах, като през 1172 г. завършват и издигната от тях храмова камбанария. Но през 1187 г. Саладин отвоюва Йерусалим от кръстоносците, зазижда втория вход на храма на Гроба Господен и затваря храма.…

Спомени на светителя за праведника

Към биографията на св. Серафим Соболев, Софийски чудтоворец

Емил Паралингов

На 26 февруари се чества паметта на канонизираният през 2016 г. съборно и съвместно от Българската и Московската патриаршии Богучарски архиепископ Серафим ( Соболев ). Цялото архипастирско служение на св. Серафим преминава в България където той пристига през 1920 г. с последната вълна руски белоемигранти. Всенародната почит към светителя го прославя в святост далеч преди същинската му канонизация, като дори в годините на войнстващ атеизъм настъпили в България след 1944 г. потокът от вярващи търсещи молитвеното му ходатайство при гроба му в криптата на руската църква „Св. Николай“ не намалява. Както през живота му у нас, така и след кончината му, та и до днес безбройно число са получилите благодатната помощ на Софийският чудотворец.

Предложените лични спомени на св. Серафим Соболев за св. Йоан Кронщадтски са взети от издадената за първи път през 1938 г. в Белград книга на И. Сурский (псевдоним на Яков В. Иляшевич) „Отец Йоан Кронщадтски“. Те са от времето когато светителят е още студент в Петербургската духовна академия и често е посещавал отслужваните от св. Иоан Кронщадтски богослужения в Андреевския събор на Кронщадт. Тъй като по време на написването и издаването на книгата нито св. Йоан, нито Владика Серафим са в лика на светиите в превода е запазено упоменаването им такова каквото е дал автора.

Денят 20 декември 1931 г. когато се навършили 23 години от кончината на отец Йоан Кронщадски бил особено тържествено отбелязан с архиерейски богослужения – литургия и панихида отслужени в руската църква в Белград. Те били оглавени от архиепископ Серафим Богочурски, завеждащ руските емигрантски църковни общини в България дошъл специално за честванията от София…На другият ден – 21 декември вечерта в руската гимназия в Белград се състояла вечер посветена на отец великия праведник и молитвеник отец Йоан на която владика Серафим разказал спомени за своите срещи с него още докато бил студент в Петроградската духовна академия и заедно със своите приятели и състуденти често пътувал до Кронщадт.

Особено запомняща била Владиката последната среща с отец Йоан Крощадтски през пролетта на 1907 г. Той се отправил към Кронщадт заедно със съкурсника си и приятел Виктор Раев. Отец Йоан служил литургия в края на която казал слово за изпращаните от Бог изпитания…Владика Серафим запомнил думите на отец Йоан: „Ние се намираме в опасност да потънем в бурните върни на житейското море. Но Господ винаги е с нас. Бог винаги е готов да ни помогне. Нужно е само да му се помолим. Да ме се помолим със смирение и въздържание и Господ непременно ще дойде на помощ в скърбите ни. Изпитвал съм това много пъти през живота си“.

„Отец Йоан служеше в десния олтар на Андреевския събор. След края на светата литургия докато батюшката се събличаше отидохме при него. Отец Йоан попита Раев защо сме дошли.…

Бележки от летописната книга и други документи, свързани с историята на храм „Св. Петка Епиватска“, гр. Пловдив

Свещ. Емил ПАРАЛИНГОВ

Летопис!..Едно само слово със седем букви, а в него отразени векове, цял мир!..

С ясно съзнание за историческа памет, един от първите свещеници при храм „Св. Петка“, гр. Пловдив, започва да води летописна книга на храма. От смирение, дори когато е изреждал храмовото свещенство, пишейки и за себе си, е скрил авторството си… Наистина, на истинските труженици на Божията нива не е нужно имената им да се знаят тук на земята. Достатъчно им е те да бъдат записани на небесата.

Настоящият материал е скромен опит чрез разкриването на няколко документа да се разкаже началната история на един от първите следосвобожденски православни храмове в Пловдив и да се отбележи годишнината от полагането на основния му камък.

Построяването на храм „Св. Петка“ има своя предистория, която ни връща векове назад… Малката старинна църква, посветена днес на св. прпмчца Параскева Римска, е построена на една скална тераса на Джамбаз тепе.

Смята се, че тази малка църква е от времето на падането на България под турско робство. Но има основание да се мисли, че е от много по-старо време. Издигната е в сегашния си вид през 1836 г. с ктиторството на родолюбивия копривщенски род Чалъкови. Била посветена на св. Петка Епиватска и в нея служил свещеник българин на църковнославянски език. През петдесетте години на ХIХ в. църквата преминава изцяло в ръцете на преобладаващото гръцко и гърчеещо се население на нейната енория. Въпреки това до Освобождението, макар и избухналата българо-гръцка църковна разпра, богослуженията в нея били посещавани еднакво и от гърци, и от българи.

След Освобождението на България районът на север от църквата се заселва бързо от българи от близки и далечни села, дошли да търсят препитание в големия град. Те основават т. нар. „Нова махала“.

Страници от летописната книга на храм „Св. Петка“

„Лето 1881, день 22 на месец юлий. Пловдивският градски съвет, реши единодушно да подари на българската община в Новата махала, мястото на гробището, което се намира в нея махала, при болницата, за да си съгради на него черква и училище.“

Но от това решение до полагането на основния камък и наливането на основите минават седем години. Това изпълва с голямо огорчение българите от „Нова махала“…

„Лето 1888.

Няма вече потисници, пресъхнал е потокът на сълзите. Радостта пъпли из улици и мегдани, във всяко кътче, из дворища и къщурки. Но радост няма в сърцата на българите от „Ени махале“ („Нова махала“). Копнеж дълба в тях, копнеж по свят дом, в който молитвите към Бога да отекват на родна реч…“

Същата година този копнеж преминава в „буен огън под бъдника на желанието и нищо не може да го угаси“. Водени от потомците от рода Свещарови, „големите ревнители за българско слово в българска черква“, новомахаленци сами се организират и започват изкопните работи по изграждането на храна на даденото им от общината място.…

Пример за достойно свещенослужение и пастирство

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

По-малко от сто години са изминали от кървавото гонение, което претърпя Православната църква в Русия след „победата“ на Октомврийската революция през 1917 г. Настоящият Руски патриарх Алексий II справедливо сравнява повдигнатото от новата власт на „работниците и селяните“ гонение срещу Христовата църква с гоненията през първите три века на християнството: „Изповедническият подвиг на руските новомъченици е продължение на подвига на мъчениците от първите векове. Нашите доблестни Христови воини, както и техните далечни предшественици са пролели кръвта си и са отдали най-ценното – живота си – за Бога и ближните“, обвинени единствено в „християнска вяра и благочестив живот“.

По-голямата част от руските новомъченици, пострадали за вярата след революцията и о време на сталинските репресии, са духовници – епископи, свещеници, монаси, дякони. Един от тях е и св. Сергий (Сребрянски).

Преподобноизповедник Сергий (вмире Митрофан Василиевич Сребрянски) е роден на 1 август 1870 г. в село във Воронежкаобласт, в семейството на местния свещеник Василий Сребрянски. Като повечето момчета от свещенически семейства, Митрофан Сребрянски постъпва в Духовна семинария. Но след завършването ѝ той не поема по пътя на баща си, а както пише йером. Дамаскин „попада под влиянието на онази част от образованото общество (в Русия), която по това време била настроена против Православната църква“. Подвластен на такива идейни течения, но същевременно силно желаещ да е истински полезен на своя народ, Митрофан заминава за Варшава, където постъпва във Варшавския ветеринарен институт. Бащата, отец Василий, макар и неохотно, се съгласява с избора на своя син, пред това да бъде като „някои безумци, които се решават безсрамно и прибързано да се стремят към свещенство, и да го приемат, без да са призвани от Христовата благодат“ (св. Ефрем Сирин), каквито по това време имало немалко в Русия.

Но възможно ли е да се върви срещу Божия промисъл?

Въпреки лошото антицърковно влияние, под което се намира, Митрофан Сребрянски носи в сърцето си кълновете на православното домашно възпитание и семинарско образование, които започват да израстват… И докато следва ветеринарство във Варшава, в него се появяват известни съмнения „за правилния избор на своя път“. „В душата му гори пламенно желание да служи на хората, но достатъчно ли е да се ограничи с външното служение… да помага на селяните в грижата за стопанството“. Нещо гори в сърцето и не му дава покой (ср. Лука 24:32). Не е ли това Божият глас, който го призовава да приеме „духовното, свято, досточестно, безукоризнено… необикновено чудо… тайнството на свещенството“? (св. Ефрем Сирин). Сега Митрофан няма да сбърка, и в помощ за окончателния правилен избор ще бъде запознанството му в полската столица с Олга Владимировна Изполатовска, дъщеря на свещеник, за която много скоро се оженва.

На 2 март 1893 г. Митрофан Сребрянски е ръкоположен за дякон от Воронежкия еп. Атанасий. На следващата година е ръкопложен за свещеник от Острогожкия еп. Владимир. В душата настъпва покой… За три години младият свещеник ще премине през няколко местоназначения до окончателното му въдворяване за настоятел на строящия се Покровски храм в Орел, който ще бъде молитвен дом и на 51-ви драгунски Черниговски полк.…

Ик Емил Паралингов: Екзарх Йосиф и Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г.

Бележки върху Дневника на Негово Блаженство екзарх Йосиф I

Руско-турската война от 1877 / 1878 г. е последната от поредица войни между Руската и Османската империи започнали през ХV в. и водени периодично до края на ХIХ в. Българската историческа памет е нарекла тази война освободителна, макар, че днес се правят опити да се облекат в негативни краски подбудите на Руската империя да започне тази война. Налага се мнението, че не освобождението на поробените българи и славяни е целта на войната, а усвояването на Проливите и излаз на Русия на Бяло море. Въпреки това благодарение на нея се постига освобождението на българите от петвековното турско робство и поставено началото на възстановяването на българската държава в лицето на Третото българско царство.

Войната е обявена на 12 / 24 април 1877 г. в Кишинев. На същия ден, в столицата на Османската империя – Цариград, е избран за нов български екзарх Ловчанския митрополит Йосиф /1840 – 1915 г./. Двете събития сякаш са независими едно от друго, но в действителност са и свързани. Защото много голяма степен войната поведена от Руската империя е можела да повлия положително или негативно на духовната бран водена от Екзарх Йосиф за укрепването и административно стабилизиране на свидното чедо на българското възраждане – Екзархията.

Екзарх Йосиф ни е оставил забележително свидетелство за своя живот – личен Дневник, „воден старателно от студентските му години до 50 дни преди смъртта му – т.е. от 1 септември 1868 г. до 30 април 1915 г.”/Български екзарх Йосиф I, Дневник, С. 1992 г., с. 45/. Това е един достатъчно дълъг период от време преминал в по – голямата си част в многострадални трудове за вяра и народ. Достатъчно е да се спомене, че от 1877 г., когато е избран за български Екзарх до кончината му през 1915 г. освен руско – турската освободителна война на Балканския полуостров се водят още три войни пряко засягащи България, Екзархията и българите. Това са Сръбско – българската война от 1885 г., Балканската война от 1912 г. и Междусъюзническата война от 1913 г…

В Дневника на Екзарх Руското – турската война от 1877 – 1878 г. е като че ли повече загатната, но и малкото споделено за нея показва, че духовният водач на българите е следял развитието на военните действия и се е вълнувал от ставащото на или около тях.

Първото и споменаване е от 30 април 1877 г. Новоизбрания за български Екзарх Ловчански митрополит пише:

Писмо от Св. Синод за избирането ми. В разстояние на 24 часа помислих да приема ли или да не приема. Не ми се искаше да си напусна епархията, нито да се нагърбя с такъв тежък товар. Но ако не приемех, ще се счете за леност и страхливост от народа, а правителството ще ме вземе за последовател на Екзарха /Антим – б.м./ и ще ме вземат на око.

Живот и подвиг на св. Козма Етолийски

Св. Козма Етолийски е малко известен у нас гръцки светец – равноапостол и новомъченик, обесен от турците на 24 август 1779 г. в Албания. Житието му е написано скоро след мъченическата му кончина от св. Никодим Светогорец. Бързото съставяне на житието и името на автора му – св. Никодим, са ясен знак, колко важно е било за гръцките православни християни от времето на турското робство паметта за св. Козма да бъде запазена жива. С право може да се каже, че за поробените гърци св. Козма има онази роля, която за българите от същото време има преп. Паисий Хилендарски, дал начало на националното ни Възраждане.

Този „нов апостол“, както нарекли св. Козма неговите съвременници, се родил в гръцката област Етолия, в малкото селце Мега Дендро през 1714 г. „Син на благочестиви родители, от които биде отгледан и получи образование посредством „учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4), пише за произхода му св. Никодим. Когато навършил двадесет години, „начева да учи при йеродякон Ананий от Дервисано“. В същото време става известно училището при Ватопедския манастир на Св. Гора и св. Козма постъпва в него. С особена прилежност, редом с другите науки, които изучава, бъдещият „проповедник на св. Евангелие“ набляга в усвояването на науката „Логика“, преподавана от настоятеля на училището Никола Дзурдзулиу.

Старателен в науките, св. Козма „още мирянин с името Коста“ впечатлявал монаси, учители и съученици с голямото си „усърдие да придобие съвършенство в пост и молитва“.

След западане на ватопедското училище, поради напускане на главните му учители, св. Козма остава на Св. Гора и „се приютява в свещения манастир „Филотей“, където приема монашество“. Той „навлиза с голямо прилежание в трудния монашески живот. По-късно, понеже манастирът се нуждаел от свещеник, с решително настояване и умоляване на отците бива ръкоположен за йеромонах“.

Но не подвигът на светогорското подвижничество е духовният жребий за св. Козма. Избран съсъд, още от малък в сърцето му се ражда „желание да подпомага със знания своите братя християни“. По-късно това желание преминава в „безпределно копнение и ревност“ по евангелска просвета, породени от окаяното духовно състояние, в което се намирали гърците. За това състояние св. Козма силно скърбял. В житието му св. Никодим разказва за епархии, „подивели и където имало възможност да изчезне благочестието и християнският живот“, където „християните били станали по-лоши дори от нечестивите езичници“. За да поправи това, св. Козма се решава да поеме кръста на „великото и трудно дело на апостолската проповед“.

Но смирен и добродетелен, той не се осмелява да предприеме нищо, преди да разбере каква е Божията воля. Св. Козма се обръща за помощ към Свещ. Писание и когато след сърдечна молитва го отваря – „о, чудо… прочита думите на св. ап. Павел: „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). Сам той споделя: „Намерих това слово, в което Христос казва, че нито един християнин, мъж или жена, не бива да се грижи само за себе си как да се спаси, но да се грижи и за братята си да не изпаднат в грях.“ И ако тези думи се отнасят за всеки християнин, то колко повече са казани за свещеника, чиято единствена грижа по думите на св.…

Митрополити и свещеници на Пловдивска митрополия през първата половина на XIX в.

Безспорно важен документален извор за църковния живот в Пловдив и Пловдивска епархия до 1872 г. е публикуваната през 1869 г. в Цариград книга на Константин Моравенов „Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“. Въпреки неприкрития антигръцки дух и честото доближаване на съдържанието на книгата до духа на жълтата преса, тя е наистина едно много подробно и старателно направено описание на махалите в тогавашен Пловдив – улиците в тях, къщите и обитателите им; както и на църквите и енориите. Сравнително обстойно място е отредено и на уредбата на Пловдивска митрополия, на храмовете в Пловдив и подведомствените на митрополията манастири.

В началото на XIX в. Пловдив е космополитен град, в който живеят българи, турци, албанци, арменци, евреи, сред които гърците са значима част. Същинското побългаряване на града става след 1821 г., т.е. след началото на гръцкото националноосвободително движение, започнало на полуостров Пелопонес, но обхванало и всички онези места в Османската империя с преобладаващо гръцко население в тях. Погромите над гърците от страна на турската власт били жестоки, като не подминали и Пловдив. Цели гръцки семейства са избити, други – изселени. На тяхно място започват постепенно да се заселват заможни български фамилии от средногорските градове Клисура, Карлово, Сопот и особено от Копривщица. Така съотношението между етносите в Пловдив започва да се променя.

Митрополит Кирил

В края на XVIII в. /вероятно от 1790 г./ до 1807 или 1810 г. Пловдивски митрополит е Кирил, чийто произход бил от о. Крит. По негово време Пловдивска митрополия имала следния административен състав: протосингел – о. Агатанел, надзорник за селата – о. Мелетий, двама дякони – Йосиф (българин), когото митрополит Кирил замонашил, и Серафим (грък).

К. Моравенов споменава имената на няколко свещеници, ръкоположени от митрополит Кирил, сред които изпъква личността на иконом поп Константин. За него той посочва, че бил родом от Воден (днес кв. Горно Воден, гр. Асеновград), а родителите му от близкото с. Паная (днес с. Руен), „дето нито гърци има, нито гръцки знаят да говорят“. По-достоверно е обаче да се приеме твърдението или на Никос Икономидис, пряк потомък на иконом Константин, че последният бил роден в гръцкото с. Амбелино (дн. квартал на Асеновград), където баща му бил свещеник в църквата „Св. вмчк Георги“, или това на Козма Апостолидис, че е роден в Пловдив около 1760 г. Самият иконом Константин наричал себе си „филипополитис“, т.е. „пловдивчанин“.

Образованието си той получава в Централното гръцко училище в Пловдив, при основателя му и главен учител в него – високообразования и ерудиран йеромонах Антим. Митрополит Кирил го назначава за първи свещеник в катералния храм „Успение Богородично“. По-късно иконом поп Константин сам става управител и главен учител в Централното гръцко училище. При приемника на митрополит Кирил – Паисий, иконом поп Константин се изявява и като книжовник. През 1817 г. съставя „Кодекса на абаджийския еснаф“ в Пловдив, а през 1818 г., вероятно по поръчение на митрополит Паисий, и „Наръчник на Пловдивска епархия или нейно описание“, издаден във Виена с лични средства на митрополита.