Monthly Archives: 27.02.2021

Протопрезвитер Г. И. Шавелски (1871—1951) и мястото му в развитието на Православното богословие в България

Протопрезвитер Г. И. Шавелски (1871—1951) и мястото му в развитието на Православното богословие в България

Доц. д-р Иво Янев

Протопрезвитер Георги Йоанович Шавелски се ражда на 6 януари 1871 г. в с. Дубокрай, Витебска губерния, в многочисленото и бедно семейство на селския дякон Йоан. Георги се обучава в духовното училище, а по-късно и в семинарията на Витебска губерния. През 1891 г. става църковен певец (псаломщик), а през 1895 – свещеник в село Бедрицы, а по-късно в село Азарково във Витебска епархия и едновременно с това учител в местните училища.  След смъртта на съпругата му, през 1897 г., постъпва в Санкт-Петербургската духовна академия, където защитава степен „Кандидат на богословието (1902 г.).[1]

По време на Руско-японската война, о. Георги е назначен за полкови свещеник на 33 Източно-сибирски стрелкови полк и благочинен на 9 Източно-сибирска стрелкова дивизия, а от декември 1904 г. е назначен за главен свещеник на Манджурската армия. За своите организаторски способности и изключителна доблест и смелост, при обгрижване на войниците даже и по време на битка, е възведен в сан протойерей и награден с ордените „Св. Георги  и „Св. Владимир с мечове. След края на войната от месец март 1906 г. о. Георги се връща към своето пастирско служение и е назначен да служи в Суворовската църква в Петербург. На  9 (22) май 1910 година защитава магистърска дисертация на тема „Последнее воссоединение униатов Белорусской епархии (1833-1839 г). Наред с пастирското си служение той преподава първо в Института в Смолни, а от 1910 г. като професор в Историко-филологическия институт в С. Петербург. На 22 април (5 май) 1911 г. е назначен за Протопрезвитер на военното и морското духовенство на Руската империя.[2] На 2 (15) юни 1913 г.  е назначен за почетен предстоятел на Фьодоровския събор в Царское село, а от 24 октомври (6 ноември) 1915 г. до 14 (27) април 1917 г. за присъстващ на заседанията на Св. Синод на Руската православна църква без право на глас. В 1917 г. е кандидат за Петроградската архиерейска катедра, но получава само 93 гласа и не е избран.

Като Протопрезвитер на армията и флота о. Шавелски се проявява като много добър духовник, ръководител и реформатор на военното духовенство в Руската империя. В края на юли 1914 г. подготвя  и предлага на императора проект за пълна реорганизация на управлението на военното и морското духовенство. Това не става, заради избухването  на Първата световна война.[3]

О. Георги е сред доверените лица на император Николай ІІ. Има изключително високо положение в обществото и Църквата. Активен участник е на  Поместния събор от 1917-18 г.  На 8 август за председател е избран Московския митрополит Тихон (Белавин), а за съпредседатели от архиереите са избрани архиепископите Новгородски Арсений (Стадницки) и Харковски Антоний (Храповицки), от свещенството – протопрезвитерите  Николай Любимов и Георги Шавелски.[4] Малко известен факт е, че на този събор е издигната кандидатурата на о. Георги за патриаршеския престол (за него гласуват 13 делегата), но за патриарх е избран Московския и Коломенски митрополит Тихон.…

„Аз не съм като този митар…“ За греха на осъждането

Божията отсъда

Архим. Петър (Вризас), игумен на Есекския манастир „Св. Йоан Предтеча“ (Англия)

В живота се сблъскваме с три закона. Още щом се родим на този свят, ако само на ден да сме, първият закон, с който се сблъскваме, е законът на греха. „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един. Ако и да живее един ден на земята…“ (Йов 14:4-5; по превода на Седемдесетте – бел. прев.). След това се сблъскваме със закона на смъртта. Въпреки че мнозина избягват да мислят за смъртта, това е най-сигурната истина: животът ни ще стигне до своя край. И трето, сблъскваме се със закона на благодатта, настъпил на земята с Господ Иисус Христос и дара на Петдесетница. В зависимост от това как реагираме на тези три закона през този ни живот, те са в състояние да предопределят нашата вечност.

Бог сътворил Адам и му вдъхнал онова, което св. Отци наричат „умна сила“ (noetic power), така че той да може да гледа Лицето Божие и да живее в присъствието Му непрестанно. Когато Адам приел сложения му от врага помисъл (прилог), вниманието му вече се насочило към самия него и последствието от това било падението: Адам бил изгонен от мястото на Божието присъствие. В безпределната Своя любов Бог скрепил удоволствието с болката и смъртта подобно праведно наказание, за да не би грехът да се обезсмърти (вж. 1 Кор. 11:32). Всъщност смъртта е дело на Божията милост. Следователно, заради неправедното удоволствие на Адам и непослушанието му към Бога последвало праведното наказание на болката и смъртта.

Оттогава поради страха от смъртта човек търсил в греха лъжливо утешение. Но колкото повече съгрешавал, толкова повече смъртта навлизала в живота му. Този порочен кръг можел да се прекъсне само чрез една неправедна смърт, която виждаме да се случва в личността на Господ Иисус Христос. Наистина изумително е, че Той не извършил грях, но доброволно поел върху Себе Си плода на греха – смъртта. Единствено Неговата неправедна смърт можела да осъди нашата заслужена смърт, причинена от греха. Господ трябвало да осъди смъртта „с плътта Си“ (Еф. 2:15) посредством Кръста, защото във всяко Негово дело справедливостта Му предхожда всемогъществото Му. Защото Божията справедливост е милост.

Христос отъждествява Себе Си с човека до такава степен, че поема върху Си смърт и изоставяне от Бога: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си ме оставил“ (Мат. 27:46). Едва след Неговата неправедна смърт, Той разкрива всемогъществото Си, като предлага на всички ни ново рождение, непредшествано от греха. Страданието и смъртта преди бяха само дълг, който трябваше да заплатим за падналото си състояние, но сега след като приемем това ново раждане в светото Кръщение, когато носим собствения си кръст по Христовата заповед, ние гравираме себе си великия Кръст на нашия Спасител.

Св. ап. Павел казва, че Христос осъди греха с плътта си (Рим. 8:3), а св. ап. Петър пише: „И тъй, понеже Христос пострада за нас в плът, и вие се въоръжете със същата мисъл; защото, който е пострадал по плът, престанал е да греши“ (1 Петр.…

Проповед на 9 февруари – Вечерня на св. Харалампий

Проповед на 7 февруари – Неделя 16 подир Петдесетница ­- за Талантите

Апостолската мисия на стареца Клеопа (Илие)

Архим. Клеопа (Илие) е един от най-обичаните православни духовници на нашето съвремие, почитан не само в Румъния, но и в целия православен свят, старец на румънския манастир „Сихастрия“. Роден е на 10 април 1912 г. с името Константин в село Сулица, окръг Ботошани, в румънската област Молдова. Той е петото от десет деца в семейството на Александру и Ана Илие. Родителите му са силно вярващи, под тяхното влияние четири от децата им – три момчета и едно момиче, приемат монашеството, а след смъртта на своя съпруг през 1943 г. самата Ана избира монашеския живот под името Агафия. „Имахме отделна стая, цялата само с икони, като параклис, където се молехме. Събуждахме се в полунощ, четяхме от Псалтира, и правехме стотици поклони, и след това отново си лягахме“, разказва отец Клеопа. Още в ранните си младежки години той става ученик, заедно със своя брат Георги, на един от известните румънски подвижници – схимонах Паисий (Олару) от скита „Козанчя“. При стареца Паисий ежедневно се стичали десетки вярващи от цяла Румъния, според свидетелствата той изповядвал между 30 и 50 души на ден. За своя духовен наставник отец Клеопа казва, че подхождал към духовните си чада с безгранична любов, всеопрощение, търпение и благост.

През 1920 г., на 12 декември – в деня на св. Спиридон, младият Константин става послушник в скита „Сихастрия“ при стареца Йоаникий (Морой), заедно със своя по-голям брат Василий. Първото послушание, което Константин приема, е да пасе манастирските овце. През 1937 г. 25-годишният Константин приема монашеско пострижение с името Клеопа. Съвсем скоро след това младият монах е помолен да се нагърби със задълженията на стареца Йоаникий (който се разболява тежко). Цял месец той се моли и размишлява, преди да се съгласи, и едва след като получава благословението на стареца Паисий, се решава да поеме ръководството на братството.

През декември 1944 г. е ръкоположен за йеродякон, а няколко месеца по-късно, в началото на 1945 г. – за йеромонах. Първоначално не иска да бъде хиротонисан, поради страха, че не е достоен да поеме голямата отговорност на свещеническото служение пред Бога, но е убеден от своя духовен наставник.

Усилията от неговото ръководство съвсем скоро дават благодатни плодове и през 1947 г. „Сихастрия“ е обявен за манастир, а отец Клеопа е възведен в архимандритско достойнство. С идването на комунистическия режим обаче настъпват тежки времена за християните в Румъния.

През пролетта на 1948 г. отец Клеопа е задържан в ареста от комунистическите служби за сигурност, за този момент самият той разказва: „В деня на светите Константин и Елена изнасях проповед и в нея казах: „Да даде Господ днешните ни управници да бъдат като светите императори Константин и Елена, за да ги поменава Църквата във вечността“. Тогава измежду множеството един мъж дойде при мен и ми каза да тръгвам с него, дори не успях да се преоблека, качиха ме в една кола и ме откараха в Търгу Нямц, там ме затвориха в едно мазе, в което нямаше нищо, освен едно циментово легло.…

Проповед на 2 февруари – Сретение Господне

Богослужебна програма за месец февруари