„Пророците каквото видяха, Апостолите каквото научиха, Църквата каквото прие, Учителите каквото в догмати изповядаха, Вселената в каквото се увери… това мислим, това говорим, това проповядваме“.1 Православието не принадлежи към едностранчивите християнски изповедания. Православието притежава вселенски и надвремеви характер. То не произхожда от разделения или самоопределения, защото Православието е пълната и обединяваща истина. То е истината на Църквата – истината на Тялото Христово, което се поделя, но не се разделя, което се множи по членове и обединява. Истината на Православието е фактът на Божията любов към човека, дарът на Божието домостроителство, който задава към вярващите съответните дълг и отговорност за мир и единство помежду им.2 През 842 г., след победата над иконоборството, което под нов вид бе върнало христологическите ереси, мирът и единството в Църквата отново се възстановиха. Дарът на Божията любов отново се прояви в живота на вярващите. Вярата отново стана основна черта на ежедневния живот. Но, разбира се, дори и през най-светлите периоди от църковната история, човешките слабости на църковните членове не престават да съществуват и да отвеждат нерядко до ереси и разколи. И това е така, защото крайният триумф на Църквата и съответно проявяването на нейното непоклатно и неделимо единство ще бъде в края на времената. Тогава, когато