„Пророците каквото видяха, Апостолите каквото научиха, Църквата каквото прие, Учителите каквото в догмати изповядаха, Вселената в каквото се увери… това мислим, това говорим, това проповядваме“.1

Православието не принадлежи към едностранчивите християнски изповедания. Православието притежава вселенски и надвремеви характер. То не произхожда от разделения или самоопределения, защото Православието е пълната и обединяваща истина. То е истината на Църквата – истината на Тялото Христово, което се поделя, но не се разделя, което се множи по членове и обединява. Истината на Православието е фактът на Божията любов към човека, дарът на Божието домостроителство, който задава към вярващите съответните дълг и отговорност за мир и единство помежду им.2

През 842 г., след победата над иконоборството, което под нов вид бе върнало христологическите ереси, мирът и единството в Църквата отново се възстановиха. Дарът на Божията любов отново се прояви в живота на вярващите. Вярата отново стана основна черта на ежедневния живот. Но, разбира се, дори и през най-светлите периоди от църковната история, човешките слабости на църковните членове не престават да съществуват и да отвеждат нерядко до ереси и разколи. И това е така, защото крайният триумф на Църквата и съответно проявяването на нейното непоклатно и неделимо единство ще бъде в края на времената. Тогава, когато разпръснатата по целия свят Църква се прибере в Божието царство.3 Това обаче съвсем не означава, че вярващите имат някакво оправдание да не живеят в единство помежду си. Защото именно в единството е спецификата на църковната природа. И когато вярващият стои вън от единството на Църквата, то той и не живее като член на Църквата.

Църквата не е някаква си човешка организация, където единството, макар и считано за полезно, съвсем не е абсолютно задължително. Църквата е Тялото Христово. А Тялото на Христа не може да не бъде единно. Един е Христос, една е и Неговата Църква. В Символа на вярата изповядваме вярата си „в една, света, съборна и апостолска Църква“. Голямото множество църкви, или по-скоро християнски вероизповедания, са продукт на човека. Дължат се на хората, а не на Бога.

Християнският свят много отдавна престана да съществува като едно общество от вярващи, като една Църква. Вярата, както бе предадена от Апостолите, светите Отци и Учители на едната неделима Църква, не бе опазена навсякъде неподправена. Богослужението бе разцепено, нравствеността изменена, хармонията нарушена, Свещеното Предание изоставено. В света възникна разделение за съблазън.4 Съблазън, пред която никой християнин не може да остане безучастен.

Православната църква обаче не е една изсред множеството църкви. Тя е Едната и неделима Христова Църква. Тя е Едната и неделима Христова Църква не защото така искат православните, а защото това сои общото за всички християни Предание: „Пророците каквото видяха, Апостолите каквото научиха, Църквата каквото прие, Учителите каквото в догмати изповядаха, Вселената в каквото се увери… това мислим, това говорим, това проповядваме… Тази е вярата на Апостолите, тази е вярата на Отците, тази е вярата на Православните, тази е вярата, утвърдила Вселената.“5

Православието утвърди Вселената, защото винаги е обемало цялата Вселена – винаги е било вселенско.…