За бъдещето на Църквата във века на пансветовната глобализация

Проницателни откровения на възлюбения от православния гръцки народ пастиреначалник, направени в предаването „Архондарик“ на ЕТ 1 (Първа програма на Гръцката държавна телевизия), излъчено малко преди настъпването на новия 21-ви век, на 11 април 1999 г. Водещ на предаването е митрополитът на Димитриада и Алмирос г-н Игнатий, а негов гост е архиепископът на Атина и цяла Елада г-н Христодул (+ 28.01.2008).

Колкото повече времето минава и колкото повече средствата за масова информация навлизат твърде дълбоко навътре в непристъпни, бих казал, досега сфери на човешкия живот, толкова повече се ограничава и човешката свобода.

В крайна сметка, боя се, че ще настъпи време, когато съвсем няма да сме свободни. Да, ще казваме, че сме свободни, ще се изтъкават словесни плетеници в защита на свободата, но в крайна сметка ще живеем в такава обстановка от поставени условия, в която индивидуалната свобода няма да има никаква стойност. Защото тя ще е подчинена на нарежданията на чужди центрове за взимане на решения, които по някакъв начин просто ще налагат своето си мнение или воля, без да питат никого.

Проповед на Неделя на самарянката

Храмът на Божи Гроб

„И като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба“, „дето беше лежало тялото Иисусово“ (Мат. 28:1, Йоан 20:12).

Taка свидетелстват светите евангелисти за първите поклонници на гроба Господен. Всеки, който е изпълнен с вяра и е преживял благоговейния трепет пред светостта на Гроба Господен, може да разбере каква неудържима сила е теглила св. Мироносици към това свещено място, където „благообразният Йосиф сне от дървото „пречистото тяло Господне, с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи“ (Тропар, 2 гл.). Тази сила е любовта, тайната, която била явена на света в цялото си величие на мрачната Голгота. Синът Божий дойде, за да яви на свега жертвената любов на Бога.

Спомени за отец Тадей

Желко Шешум

За пръв път чух за отец Тадей в средата на 80-те години на лекция в Богословския факултет в Белград от нашия известен психиатър и психотерапевт Владета Йеротич, професор по пастирска психология. Поразпитах и узнах, че монахът живее в манастира Витовница край Петровац на Млава в Източна Сърбия, и през май 1993 година тръгнах натам с приятели, които неведнъж бяха ходили при отец Тадей. Докато пътувахме към манастира, в съзнанието ми изплуваха много разкази, които бях слушал за този монах – за случаи на изцеление, за съвети и наставления, които бе давал. Любопитството ми бе разпалено още повече от разговорите между спътниците ми за техни лични срещи с игумена Тадей.

Когато пристигнахме в манастира, започваше вечернята. Срещнахме възрастен монах със стар подрасник. Той спря да ни поздрави. Не познавах монаха и не успях да попитам нищо за него. Приближихме се, поклонихме се и му целунахме ръка. За мое удивление старецът целуна всеки от нас по главата и ни благослови, а после каза, че е най-добре сега да влезем в църквата, понеже службата вече е започнала. Скоро след нас влезе игуменът на манастира – разбрах това по одеждите и по особеното достойнство, което се усещаше най-вече от походката му. След края на службата ми казаха, че точно това е отец Tадей – игуменът на манастира. Приближих се и му целунах ръка, изпросвайки благословение, без да осъзнавам, че това бе същият монах, когото бяхме срещнали при пристигането ни в манастира. Той ми изглеждаше съвсем различен от онзи скромен и приветлив монах. Сега пред мен стоеше среден на ръст, крепък, силен и открояващ се човек.

Генното инженерство и раждането: манипулиране на човешкия живот

Докато абортът и „допълващите” естествения начин на раждане способи могат и да не засягат пряко онези, които са против тях, то същото не може да се каже за генното инженерство. Манипулирането на генетичния материал – независимо дали става дума за растения, животни или човешки същества – има биологични и социални последици, които засягат практически всички хора. Ако сме против аборта, тъй като той нарушава правата и унищожава живота на невинна личност, то опасностите, които крият някои форми на генното инженерство, особено разработваните напоследък методи на клониране, – правят гаранциите за контрол още по-наложителни, тъй като неправилното генетично манилулиране, независимо дали е съзнателно или несъзнателно, може да има катастрофални последици за цялото човечество.

Проповед на 15 март, Велико повечерие с канона на св. Андрей Критски – I част

За съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта (стъпало 30)

1. А сега, след всичко казано, остават тези три, които всичко свързват и всичко съдържат: вяра, надежда, и любов, но по-голяма от тях е любовта (1 Кор. 13:13), защото с нея се именува Бог (1 Йоан. 4:8, 16).

2. Според моето разбиране вярата прилича на лъч, надеждата – на светлина, а любовта – на слънчевия кръг. И всички те съставят едно сияние и една светлина.

3. Първата всичко може да твори и да създава; вторатасе огражда от Божията милост, която я прави непосрамвана, а третата никога не отпада, не престава да струи и не дава покой на оногова, който е наранен от нейната блажена упойка.

4, Който желае да говори за Божията любов, той се опитва да говори за Самия Бог; а да се предлага слово за Бога е погрешно и опасно за невнимателните.

5. Словото за любовта е известно на Ангелите; но и на тях – по мярката на тяхното просвещение.

6. Бог е любов (1 Йоан. 4:8); а който иска да определи с думи какво е Бог, той, като се показва сляп по ум, се опитва да измери пясъка на морската бездна.

Истинският християнин (Беседа за Неделя на Православието)

Св. Йоан Кронщадски

Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство
(Йоан 1:47)

Нашият Господ Иисус Христос изрекъл горните слова за един израилтянин – Натанаил, жител на града Кана Галилейска, когато той по съвета на своя познат Филип вървял към Иисус Христос за да се увери, че Той е именно обещаният на Израиля Месия. Филип казал на Натанаил: „Намерихме Този, за Когото писа Моисей в закона и говориха пророците – Иисуса, Сина Йосифов, от Назарет“ (Йоан 1:45). А Натанаил му казал: „от Назарет може ли да излезе нещо добро?“. Филип му казва: „дойди и виж“ (Йоан 1:46).

Иисус видял да идва Натанаил към Него и казва: „Ето истински израилтянин у когото няма лукавство“ (Йоан 1:47). А Натанаил Му казва: „Откъде ме познаваш?“ Иисус отговори и му рече: „Преди да те повика Филип, когато ти беше под смоковницата, Аз те видях“ (Йоан 1:48), т.е. знаех всички твои мисли, твоята вяра, твоето очакване на Месия, твоето бъдещо служение. Сърцеведецът Господ, както става ясно, се докоснал до най-живата струна на сърцето на Натанаил, най-съкровените му мисли, желания и очаквания, показвайки му направо Божественото Си всезнание, и ето че Натанаил е уловен в Христовата вяра. Той възкликнал: „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев!“(Йоан 1: 49). И после става Негов ученик с името Вартоломей, значи – един от дванадесетте.

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

Ик. Емил Паралингов

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/

Кои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си…

Протопрезвитер Г. И. Шавелски (1871—1951) и мястото му в развитието на Православното богословие в България

Доц. д-р Иво Янев

Протопрезвитер Георги Йоанович Шавелски се ражда на 6 януари 1871 г. в с. Дубокрай, Витебска губерния, в многочисленото и бедно семейство на селския дякон Йоан. Георги се обучава в духовното училище, а по-късно и в семинарията на Витебска губерния. През 1891 г. става църковен певец (псаломщик), а през 1895 – свещеник в село Бедрицы, а по-късно в село Азарково във Витебска епархия и едновременно с това учител в местните училища.  След смъртта на съпругата му, през 1897 г., постъпва в Санкт-Петербургската духовна академия, където защитава степен „Кандидат на богословието (1902 г.).[1]

По време на Руско-японската война, о. Георги е назначен за полкови свещеник на 33 Източно-сибирски стрелкови полк и благочинен на 9 Източно-сибирска стрелкова дивизия, а от декември 1904 г. е назначен за главен свещеник на Манджурската армия. За своите организаторски способности и изключителна доблест и смелост, при обгрижване на войниците даже и по време на битка, е възведен в сан протойерей и награден с ордените „Св. Георги  и „Св. Владимир с мечове. След края на войната от месец март 1906 г. о. Георги се връща към своето пастирско служение и е назначен да служи в Суворовската църква в Петербург. На  9 (22) май 1910 година защитава магистърска дисертация на тема „Последнее воссоединение униатов Белорусской епархии (1833-1839 г). Наред с пастирското си служение той преподава първо в Института в Смолни, а от 1910 г. като професор в Историко-филологическия институт в С. Петербург. На 22 април (5 май) 1911 г. е назначен за Протопрезвитер на военното и морското духовенство на Руската империя.[2] На 2 (15) юни 1913 г.  е назначен за почетен предстоятел на Фьодоровския събор в Царское село, а от 24 октомври (6 ноември) 1915 г. до 14 (27) април 1917 г. за присъстващ на заседанията на Св. Синод на Руската православна църква без право на глас. В 1917 г. е кандидат за Петроградската архиерейска катедра, но получава само 93 гласа и не е избран.

Като Протопрезвитер на армията и флота о. Шавелски се проявява като много добър духовник, ръководител и реформатор на военното духовенство в Руската империя. В края на юли 1914 г. подготвя  и предлага на императора проект за пълна реорганизация на управлението на военното и морското духовенство. Това не става, заради избухването  на Първата световна война.[3]

Божията отсъда

Архим. Петър Вриза, игумен на Есекския манастир „Св. Йоан Предтеча“ (Англия)

В живота ни се сблъскваме с три закона. Още щом се родим на този свят, ако и да живеем само ден, първият закон, с който се сблъскваме, е законът на греха. „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един. Ако дните му са определени…“ (Йов 14:4-5; бел. пр – „ако и да живее един ден на земята“ – по превода на Седемдесетте). След това се сблъскваме със закона на смъртта. Въпреки че мнозина избягват да мислят за смъртта, това е най-сигурната истина: животът нище дойде до своя край. На трето място, сблъскваме се със закона на благодатта, дошъл на земята чрез Нашия Господ Иисус Христос, и чрез дара на Св. Петдесетница. В зависимост от това как реагираме на тези закони в този живот, те определят нашата вечност. Бог сътвори Адам и му вдъхна това, което Отците наричат „сила на ума“ (бел. пр. – букв. от англ. noetic power, или умно възприятие), с което той може да гледа Лицето Божие и живее в Неговото присъствие непрестанно. Когато Адам приема прилога и намесата на врага, вниманието му се обръща към самия него и последствието от това е неговото падение: Адам бил изгонен от мястото на Божието присъствие. В безпределната Си любов, Бог привързал болката и смъртта към удоволствието като едно праведно наказание, за да не би грехът стане безконечен (вж. 1 Кор. 11:32). Всъщност смъртта е дело на Божията милост. Следователно, за Адам с неправедното удоволствие на греха и непослушанието му към Бога, последвало праведното наказание на болката и смъртта.

Винаги, поради страха от смъртта, човек търсил лъжливото утешение на греха, но колкото повече грешал, толкова повече смъртта навлизала в живота му. Този порочен кръг можел да бъде прекъснат само от една неправедна смърт, която се изпълнява в личността на Господа Иисуса Христа. Изумително е, че Той не извърши грях, но доброволно взема върху Себе Си плода на греха – смъртта. Единствено Неговата неправедна смърт можела да осъди нашата праведна смърт, причинена от греха. Господ трябвало да осъди смъртта „с плътта Си“ (ср. Еф. 2:15) чрез Кръста, защото във всяко Негово дело Праведността му предхожда Всемогъществото Му. Бог не проявява Справедливост, а Милост. Христос отъждествява Себе Си с човека до такава степен, че поема върху Себе Си смъртта си и изоставянето от Бога: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си ме оставил“ (Мат. 27:46). Едва след Неговата неправедна смърт, Той открива Всемогъществото Си, като предлага на всички ни ново рождение, непредшествано от греха. Преди, страданието и смъртта бяха само дълг, който трябваше да изплатим за падналото си състояние, но сега след като приемем това ново раждане в светото Кръщение, когато носим собствения си кръст по Христовата заповед, ние ставаме част от и присъстваме във великия Кръст на нашия Спасител.

НАПРЕД