Божията отсъда

Архим. Петър Вриза, игумен на Есекския манастир „Св. Йоан Предтеча“ (Англия)

В живота ни се сблъскваме с три закона. Още щом се родим на този свят, ако и да живеем само ден, първият закон, с който се сблъскваме, е законът на греха. „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един. Ако дните му са определени…“ (Йов 14:4-5; бел. пр – „ако и да живее един ден на земята“ – по превода на Седемдесетте). След това се сблъскваме със закона на смъртта. Въпреки че мнозина избягват да мислят за смъртта, това е най-сигурната истина: животът нище дойде до своя край. На трето място, сблъскваме се със закона на благодатта, дошъл на земята чрез Нашия Господ Иисус Христос, и чрез дара на Св. Петдесетница. В зависимост от това как реагираме на тези закони в този живот, те определят нашата вечност. Бог сътвори Адам и му вдъхна това, което Отците наричат „сила на ума“ (бел. пр. – букв. от англ. noetic power, или умно възприятие), с което той може да гледа Лицето Божие и живее в Неговото присъствие непрестанно. Когато Адам приема прилога и намесата на врага, вниманието му се обръща към самия него и последствието от това е неговото падение: Адам бил изгонен от мястото на Божието присъствие. В безпределната Си любов, Бог привързал болката и смъртта към удоволствието като едно праведно наказание, за да не би грехът стане безконечен (вж. 1 Кор. 11:32). Всъщност смъртта е дело на Божията милост. Следователно, за Адам с неправедното удоволствие на греха и непослушанието му към Бога, последвало праведното наказание на болката и смъртта.

Винаги, поради страха от смъртта, човек търсил лъжливото утешение на греха, но колкото повече грешал, толкова повече смъртта навлизала в живота му. Този порочен кръг можел да бъде прекъснат само от една неправедна смърт, която се изпълнява в личността на Господа Иисуса Христа. Изумително е, че Той не извърши грях, но доброволно взема върху Себе Си плода на греха – смъртта. Единствено Неговата неправедна смърт можела да осъди нашата праведна смърт, причинена от греха. Господ трябвало да осъди смъртта „с плътта Си“ (ср. Еф. 2:15) чрез Кръста, защото във всяко Негово дело Праведността му предхожда Всемогъществото Му. Бог не проявява Справедливост, а Милост. Христос отъждествява Себе Си с човека до такава степен, че поема върху Себе Си смъртта си и изоставянето от Бога: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си ме оставил“ (Мат. 27:46). Едва след Неговата неправедна смърт, Той открива Всемогъществото Си, като предлага на всички ни ново рождение, непредшествано от греха. Преди, страданието и смъртта бяха само дълг, който трябваше да изплатим за падналото си състояние, но сега след като приемем това ново раждане в светото Кръщение, когато носим собствения си кръст по Христовата заповед, ние ставаме част от и присъстваме във великия Кръст на нашия Спасител.

Апостолската мисия на стареца Клеопа (Илие)

Архим. Клеопа (Илие) е един от най-обичаните православни духовници на нашето съвремие, почитан не само в Румъния, но и в целия православен свят, старец на румънския манастир „Сихастрия“. Роден е на 10 април 1912 г. с името Константин в село Сулица, окръг Ботошани, в румънската област Молдова. Той е петото от десет деца в семейството на Александру и Ана Илие. Родителите му са силно вярващи, под тяхното влияние четири от децата им – три момчета и едно момиче, приемат монашеството, а след смъртта на своя съпруг през 1943 г. самата Ана избира монашеския живот под името Агафия. „Имахме отделна стая, цялата само с икони, като параклис, където се молехме. Събуждахме се в полунощ, четяхме от Псалтира, и правехме стотици поклони, и след това отново си лягахме“, разказва отец Клеопа. Още в ранните си младежки години той става ученик, заедно със своя брат Георги, на един от известните румънски подвижници – схимонах Паисий (Олару) от скита „Козанчя“. При стареца Паисий ежедневно се стичали десетки вярващи от цяла Румъния, според свидетелствата той изповядвал между 30 и 50 души на ден. За своя духовен наставник отец Клеопа казва, че подхождал към духовните си чада с безгранична любов, всеопрощение, търпение и благост.

Отец Юстин (Първу): биография на светостта

Μонах Филотей и мон. Неонила

На 25 юли 2013 г. около 11часа, в деня, в който се навършват 40 дена от успението на стареца Юстин, в килията му, в която той утешаваше толкова човешки души, където прекара последните три години от живота си, и където и почина, стана чудо.

Килията на стареца беше отворена за посетители от 25 юли. В креслото, където обикновено седеше и приемаше за изповед, благословение или утешение, е поставена една голяма снимка – фотография. По времето, когато някои монаси и миряни са се молили в килията му, от фотографията е започнало да изтича свето миро – точно от мястото, където се намира благославящата му десница. Това се повторило и следващата сутрин, когато някои от поклонниците са се молили в килията му. Това е едно знамение от този светия, показващо на тези, които се намират там, и го търсят, че молитвата им се чува.

Проповед на 18 март, Велико повечерие с канона на св. Андрей Критски – IV част

Митрополит Кирил като управляващ Маронийска епархия (1941-1944 г.)

Д-р Ваня Стоянова

С установяването на българската военна и административна власт във Вардарска и Егейска Македония, Западна Тракия и Западните покрайнини през април 1941 г. се създават условия за връщането им в диоцеза на Българската екзархия.i В църковно отношение присъединените територии се организират в четири нови епархии – Скопско-Велешка и Охридско-Битолска в съответните административни области на Вардарска Македония и Струмишко-Драмска (а от началото на 1943 г. – само Драмска) и Маронийска – на територията на Беломорската област. Начело на тях застават временно: управляващи архиереи – титуляри на епархии в старите предели на страната. За Беломорието те са определени по принципа на близкосъседството. Така, начело на Маронийската епархия застава Пловдивският митрополит Кирил, а Струмишко-Драмската минава под временното управление на Неврокопския владика Борис.

Според първоначалния проект на Светия синод Маронийската епархия трябва да обхване земите на запад от р. Марица и на изток от р. Места – т.е. Западна Тракия с градовете Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димотика и Фере. Последните три града обаче остават в буферната зона между България и Турция с гръцки административен персонал и в епархията реално се включват духовните околни на Гюмюрджина, Дедеагач и Ксанти, който става областен и епархийски център. През януари 1943 г. към нея се прибавя и Кавалската духовна околия.

Проповед на 16 март, Велико повечерие с канона на св. Андрей Критски – II част

Социално-етичните възгледи на патриарх Кирил

Свещеник Георги Гугов

Богатата и многостранна книжовна дейност на патриарх Кирил разкрива неговия съществен принос в областта на християнската етика и социология. Конкретен израз на своите интереси и научни занимания в тази насока той дава в монографията „Човекът и неговия труд“, изд. 1942 г. (второ изд. 1947 г.), както и отделни части от трилогията. „При извора“ (т. 1-1943 г., т. II– 1945 г. и т. III– 1946 г.)

Проникнал дълбоко в многообразието и противоречивостта на съвременната действителност, патриарх Кирил изработва свой собствен стил и метод за благовестие на евангелското слово. Със своята оригинална мисъл, вътрешен динамизъм и психологическо-аналитичен подход той разкрива отделните добродетели и пороци не абстрактно, а като реални състояния, присъщи на всеки човек.

Изхождайки от християнската антропология Патриарх Кирил разглежда човека не само като субект в социален аспект, но преди всичко като образ и подобие Божие, призван със своята свободна воля да допълни Богоустановената разумна закономерност и удивителна хармония. Обезценяването на човешката личност и достойнство променя смисъла на живота и поставя началото на онова трагично раздвоение в съзнанието на човека, което причинява много страдания и мъки.

Свободният стремеж на човека към общение с Бога е най-важната предпоставка за истинската свобода, която като вътрешна морална необходимост, реализация.i Според Патриарх Кирил, свободата е възможна там, където се утвърждава Христовия дух на любовта, а това може да бъде постигнато само чрез благодатното въздействие върху човека на Животворящия дух.

Задълбочено и аналитично той разкрива същността на греха като отрицание на Божията воля. „Духовното безгрижие“ е онова първоначално състояние, което поражда греха и заглушава гласа на съвестта. Неговата трайна и устойчива сила се изразява преди всичко в омразата, завистта, користолюбието, лицемерието, лъжата, честолюбието и др. В каквато и форма да се проявява грехът, предизвиква морални и физически страдания, които се явяват като възмездие и естествени последици на „скритата причинност в живота“.

Защо и как трябва да се причастяваме

Архим. Антим (Русас), днес Солунски митрополит

Тайната вечеря
Обични ми читателю, Самият Господ Иисус Христос, е установил ни е предал Тайнството на Светото Причастие. Това установяване и предаване на Тайнството е онова велико събитие, състояло се в горницата Йерусалимска, познато на всички християни като Тайната вечеря. Дванадесетте ученици са приели тази велика благодат на Бога към човека и я предали на цялата Църква. Разбира се, Дародаващият и Този, който винаги отслужва Тайнството, е Спасителят Христос.

Свидетелствата на светите евангелисти и на светите апостоли за установяването на това велико тайнство са ясни. Светите Матей, Марко и Лука разказват с подробности за това. Св. евангелист Йоан в шеста глава на евангелието си ни предава словата Господни: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога“ (Йоан 6:35). Всички слова на Господ в същата глава се отнасят за Тайнството, чрез тях Господ подготвя учениците си за вечерта на Тайната Вечеря. Св. апостол Павел ни предоставя същите сведения като тези на евангелистите, когато пише към Коринтяни за стойността и значимостта на Тайнството и как трябва да участват в него християните (вж. 1 Кор. 11:26-29).

В онази нощ, когато древният свят отстъпвал мястото си на новото сътворение, Христос взел в своите честни и святи ръце хляба. Това били ръцете, които в продължение на три години благославяли народа, това били ръцете, които изцерили слепи и докоснали болящите от греха сърца на „избрания“ Му народ, това били ръцете, които умножили хляба и рибата, ръцете, които измивали нозете на учениците. Тези честни ръце държат хляба, докато очите Му се издигат към небесата, устните Му принасят благодарствените слова към Бог Отец, Който със саможертвата на Сина Си показал безкрайната си любов към целия свят.

След като благословил хляба и го осветил, Христос го разчупил на парчета и го раздал на Своите ученици и апостоли. По този начин те разбрали, че от това действие и деяние зависи спасението на целия свят. Те почувствали как в този момент в Йерусалимската горница е поставено началото на безконечното Тайнство, което щяло завинаги да ни подари телесното присъствие и Божественото посещение на Христос во веки веков.

На прага на Великия пост


„Аз не съм като този митар…“ За греха на осъждането

Проповед на 9 февруари – Вечерня на св. Харалампий

Проповед на 7 февруари – Неделя 16 подир Петдесетница ­- за Талантите

Проповед на 2 февруари – Сретение Господне

Проповед на 30 януари – Св. Три светители

Свещ. Георги Гугов – Учението за човека в духовното творчество на св. Григорий Богослов

Проповед на 24 януари – Неделя на Йерихонския слепец

Православното християнство и Древната църква в Англия

НАПРЕД