НАЗАД

Проповед на 6 януари – Богоявление

Деян Г. Димитров – Рождество Христово

Отново се разпръсква мракът, отново се явява светлина, отново Египет се наказва с тъмнина, отново Израил се озарява от огнен стълб. Народът, който стои в тъмнината на незнанието нека види светлината на познанието (Мат. 5:16)…
Сенките на Стария Завет отминават и на тяхно място идва истината. Явява се Мелхиседек. Роденият без майка се роди без баща…

(Св. Григорий Богослов, Слово за Рождество Христово)

От дълбиниите на времето светата Православна църква извежда един ден, 25.12., като ден на едно изключително раждане. За нея няма друг ден като 25.12., Рождество Христово, в който тя празнува едно толкова централно събитие от християнската сотириология с тлакива светли и топли чувства, изпълващи сърцето на всеки ревностен християнин. Това е денят на всемилостивия Божествен кеносис (принизяване), в който Бог прие човешка плът (Йоан 1:14). Във връзка с този така важен за човешкото спасение ден, без претенции за цялостност и изчерпателност на темата, е необходимо да бъде разяснен въпросът за Христовото Рождество.

1. Мястото, където трябваше да се роди Спасителят

Най-прекият път, по κойто Божият Промисъл подготвял човечеството за приемането на Спасителя били старозаветните откровения и историята на израилтяните. Тези боговдъхновени пророчества подготвяли почвата сред юдеиския народ за появата на Месия. Старозаветният закон е наречен „възпитател в Христа“ (Гал. 3:24). Той, чрез своето ръководство и дейността на пророците, сгрявал в старозаветното човечество вярата в идващия Изкупител. Така преди Рождество Христово духовната атмосфера в света и в частност древният Израил, била напоена от месиански очаквания и представи. Не безизвестно било и мястото, където трябвало да се роди Христос.

Проповед на 2 януари – св. Серафим Саровски

Въпрос на живот и смърт

Прот. Стивън Фрийман

Малко неща са по-базисни от живота и смъртта – за класическата християнска мисъл те са основополагащи. Във философията и богословието обаче има склонност към отдалечаване от тези ключови категории и изгубване сред претенциозността на използваните думи. Най-ярък пример за това е дебатът за моралния живот. Думата „грях” се счита за неопределена съставна част на легалистичните препирни и пример за изкривена логика. Сложността, въведена в етичните въпроси, доведе до загуба на способността за нравствена мисъл. Нашето общество и култура са претърпели фундаментално поражение, защото ние вече не разбираме същността на живота и смъртта.

В православното богословие „онтологичен” подход наричаме разсъждението посредством категориите на живота и смъртта. Те са известни и като „съществуване” и „не-съществуване”. Основополагащи са за православната мисъл и трябва да се завърнат в съвременния ни речник, защото светът и всичко, което е в него, наистина е въпрос на живот и смърт.

Интересно е, че нравствените категории „правилно” и „грешно” са объркващи за мнозина. За съвременния човек те въвеждат един цял свят от индивидуални разбирания там, където се разглеждат важни и сериозни въпроси. „Кой ще каже кое е правилно и кое грешно” е честа реплика, която чуваме. Това е един голям недостатък на нравствената мисъл в модерната епоха. Правилното и грешното са думи от езика на закона. Животът и смъртта са езикът на Църквата. Също така те са думи от езика, който говори с най-голяма яснота.

На първо място животът и смъртта се определят сравнително лесно. Когато нещо е живо, общо взето всички се съгласяват, че това е така. Същото важи и за смъртта. По същия начин основните категории на съществуването и не-съществуването също лесно се констатират: нещо или съществува, или не съществува.

Учредяването на Българската екзархия – успех или провал?

Алексей Стамболов

Успех или провал е било учредяването на Българската екзархия? Отговор на този въпрос ще бъде потърсен в настоящата статия с уточнението, че акцентът в нея ще бъде поставен не толкова върху самото издаване на фермана от 27 февруари 1870 г., колкото върху следващите две и половина години – период съдбовен за прохождащата Екзархия, когато се извършва нейното конституиране.

Църковно-народната борба, в резултат на която се ражда и Българската екзархия, протича на няколко етапа. В началото исканията са икономически (за отмяна на владишкия данък), за богослужение на разбираем език и за смяна на отделни гръцки владици с българи. Постепенно изкристализира идеята за независима Българска църква. В този смисъл учредяването на Екзархията е само едно, макар и най-коментираното, от цяла поредица събития, започнали през втората четвърт на XIX век, чийто отзвук продължава до 60-те години на миналия век. В родната историография тази борба се разглежда като етап от борбата за национална независимост и обикновено се казва, че се увенчава с успех. Така ли е обаче в действителност?

Християнското отношение към смъртта

Макар че окултото учение за задгробния Живот отвежда далеч встрани ог истинската природа на нещата, то започва с несъмнената християнска истина: смъртта на тялото не е край на човешкия живот, а само начало на ново състояние на човешката личност, която продължава да съществува отделно от тялото.

Смъртта, която не е била създадена от Бога, а се е появила с извършването на греха от Адам в Рая – това е най-удивителната форма, в която човек се среща с падението на своята природа. Вечната съдба на личността зависи много от това как се отнасяме към собствената си смърт и как се готвим за нея.

Истинското християнско отношение към смъртта включва елементи на страх и неувереност, точно тези емоции, които иска да премахне окултизмът. Разбира се, в християнското отношение няма нищо от низкия страх, който могат да изпитват умиращите без надежда за вечен живот, тъй като християнинът с умиротворена съвест се приближава спокойно към смъртта по Божия милост, даже с определена увереност. Да видим християнската смърт на някои от великите египетски подвижници.

„Когато настъпило времето за кончината на преподобни Агатон, той прекарал три дни в дълбоко внимание към себе си, като не разговарял с никого. Братята го попитали: „Авва Агатон, ти къде си?“ – „Аз стоя пред Христовия съд“ – отговарял той. Братята казали: „Нима и ти, отче, се боиш?“ – Той отговорил: „Аз се стараех според силите си да опазя Божиите заповеди, но съм човек и откъде да зная били ли са угодни моите дела пред Бога.“ Братята попитали: „Нима ти не се уповаваш на живота си, който беше по волята Божия?“ „Не мога да се уповавам – опаговарял той, – защото един е човешкият съд, друг е Божият съд”. Те искали да го питат още, но той им Казал: „Сторете ми любов, не говорете сега с мене, защото не съм способен на това”. И той починал с радост. „Ние го видяхме да се весели – разказвали неговите ученици, – сякаш срещаше и поздравяваше скъпи приятели“. (Скитски патерик, вж. у еп. Игнатия, т. 3, стр. 107-108).

Проповед на 25 декември – Рождество Христово

ЦЪРКВАТА И ЕРЕСИТЕ

Архим. Йоан Крестянкин

След гоненията и мъченичеството през първите векове на християнството, когато врагът на всяка правда – дяволът, винаги възставащ срещу истината, се опитал да унищожи Църквата чрез заплахи със смърт и мъчения, тя не само, че не погинала, но, укрепвайки в страданията, родила цял сонм свети мъченици и изповедници на Христовата вяра, които станали семето на новите християни.

От IV век човешкият враг започнал да изобретява нов, много по-страшен способ, с който искал да разруши вярата и Църквата, извращавайки истината и разбивайки единството на вярата в Христа: появили се ересите и разколите. Служителите на тъмнината започнали да представят предателството като вяра, антихриста – с името на Христа; като прикривали лъжата с правдоподобност, се стремили да унищожат истината. Вълци с овча кожа влезли през оградата на Църквата, прикривайки хищническата си същност с цитаги от Свещеното Писание.

Една от първите ереси, разтърсили Църквата и поразили я за дълго била ереста на църковния презвитер Арий. За пръв път гордият човешки ум предприел опит да направи ужасна фалшификация: да обяви Богочовека Христос като Човека Иисус от Назарет. Признаването на Божеството на Христа Спасителя е неразделно свързано с вярата в Църквата. И Църквата, напрягайки всички свои сили, отстоявала тази истина – за единосъщието на въплътения Божий Син с Бог Отец. Защото Църквата, чрез Светия Дух, винаги е угвърждавала, че Христос е не само Велик Учител; Той е Спасителят на света, даващ на човечеството нови сили – сили, които го обновяват.

Проповед на 19 декември – св. мчк Бонифаций

Eдин ден в манастира на стареца Георги Карслидис

Прот. Емил Паралингов

Благодатни и радостни дни изживява православният християнин, който поема на поклонение с благословение. Било от епархийския архиерей, било от енорийския свещеник. Благото слово, което е получил за добър път, му изпраща „ангел-пазител и наставник, който да го запазва и да го избавя от всяко зло обстоятелство, …да го придружава в мир и благополучие и пак да го върне здрав и невредим” у дома /из Молитва преди пътуване, Требник, 1994 г./

С благословението на епархийския ни архиерей, Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, и ние, членовете на една малка, но много ентусиазирана група от десет човека, в ранното утро на 3 декември, още по тъмно, се събрахме в старинния храм „Св. прпмчца Параскева” в Стария Пловдив, откъдето след надлежна молитва се отправихме на поклонническо пътуване до Драма, Неа Зихни и Серес в Северна Гърция.

Времето е приятно, слънчево. Чета житието на св. вмчца Варвара, небесен закрилник на гр. Драма, чийто празник – 4 декември – е главната цел на нашето поклонение. Слушайки словата на житиеписеца, се удивляваме на Бог, как благо ни ръководи по пътя на спасението. Стигайки в житието на св. Варвара до момента, в който затворена в кулата от баща си Диоскор, „за да не могат прости и незнатни хора да гледат нейната необикновена красота“, тя „съзерцавала… красотата на земния свят, …покритите със зеленина поля, горите и градините, планините и реките...“ и се питала: „чия ръка е създала всичко това?“, ние виждаме, че вече сме се изкачили на Юндола. Пред нас се разкрива чудна гледка. Окъпани в утренните слънчеви лъчи високопланински поляни, прегърнати от ясносиньото небе, галени от лекия вятър, разнасящ аромат на бор. Гърдите ни се изпълват с този аромат, а в сърцата ни, подобно на сърцето на съзерцаващата Божия свят св. Варвара, се разгаря „огънят на Божествената любов“, изпълващ душите ни с „постоянен стремеж към Бога…“ Сърцата възкликват с Псалмопевеца св. прор. и цар Давид: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения…“ /Пс. 103: 24/…

Проповед на 17 декември – Св. прор. Даниил

За великия, ангелогласен и благодатноименит майстор на музиката св. Йоан Кукузел

750 години от рождението му

Автор д-р Любомир Игнатов

Трудно е с малко думи да се опише обаятелната личност на св. Йоан Кукузел. По висота на умозрението, той е ангелоподобен, по житие и духовна чистота – свят, по иночески живот – подвижник, по плодоносие в областта на културата – велик майстор на музикалното изкуство и поет. Този одушевен псалтир на православещата източна Църква е определян в повествователните и музикални извори още и като „Втори Дамаскин“, „Ангелогласен“, – „Извор на музиката“, „Учител на учителите и майстор на майсторите“ (ръкопис Ивирон 1205, л. 273 г).

За стотиците негови музикални последователи и по-късни колеги Кукузел е просто Майстора. А един от най-видните сред тях – Мануил Хрисаф Стари (ХУ в.), известен като бележит мелотворец и музикален теоретик от Средновековието, само в страниците на своя всеизвестен трактат (The Treatise of Manuel Chrysaphes, the Lampadarios: on the Theory of the Art of Chanting and on Certain Erroneous Views that some Hold about It, Mount Athos, Iviron Monastery MS 1120 [July 1458]. Text, translation and commentary by Dimitr E. Conomos, Wien, 1985, pp. 42, 44, 58, 62) упоменава Кукузел със следните шест несрещани в подобен изказ епитети: „благодатноименит“ (χαριτώνυμος), „чудесен – същински майстор“ (θαυμάσιος τῷ ὄντι μαΐστωρ), „истински майстор“ (ἀληθῶς μαΐστωρ),„най-благомузен“: те. най-благовдъхновен от музите, най-талантлив, най-благозвучен (ἑυμασώτατος), „корифей на учителите“ (κορυφαῖος των διδασκάλων) и „велик същински учител“ (μέγας τῷ ὄντι διδάςκαλος).

Векът на отец Ангел Шопниколов. Житие, страдание и упование

Георги Тодоров

15 декември 2003

Отец Ангел Шопниколов, който предстои по Рождественските празници да навърши 96 години, е жива история на България и на Църквата ни. Роден е една година преди обявяването на Независимостта. В неговия живот виждаме как „голямата“ история бурно се намесва в живота на човека и как в крайна сметка с Божията помощ той надживява и световни войни, и революции и идеологии. Подобни незаслужено забравени личности са нашите най-ценни и и истински живи съкровища, пратеници от други времена. Ако имаме и уши за духовната и житейска мъдрост, която те носят, ше можем сами да станем нейни носители и да я съхраним за идващите поколения.

Старият свещеник е запазил както бистрия си разум, така и паметта си за миналите събития: Роден съм на 26.12.1907 г. в с. Костенец. Родът ми е от тука. Шопииколов се казвам. В незапомнено време дядо Никола дошъл от шоплука и тук се задомва и оттам произхожда презимето. В моя род по бащина линия свещеници не е имало, а по майчина линия аз съм седмият поред. Дядо ми по майчина линия се казваше дядо поп Ангел. Тримата му сина са свещеници. Бащата на дядо поп Ангел се казва Йоан, но презимето му е Яковов.

Произхождам от много бедно семейство. Майка ми 1916-та година през войните почина. Аз останах на 8 години сирак. След като се завърна баща ми от войната аз бях предаден в семейството на поп Ангел, стария поп Ангел. Там живеех. Баща ми заболя още от войните и почина пролетта на 1923 г. И аз останах сирак съвсем. Още от малко дете съм все в черквата, прислугвах вътре в олтара на свещеника и се пълнеше черквата с народ почти всеки празник.

Проповед на 9 декември – Зачатие на св. Анна

Преп. Димитра Киевска (Българска) – пътят на едно жертвено служение от Силистра до Киев

Автор Венцислав Каравълчев

На 18 април 2008 г. с решение на Св. Синод на Украинската православна църква (Московска патриаршия) преп. Димитра (1810-1878) беше причислена към лика на светците. До нейната канонизация у нас не се знаеше абсолютно нищо за жертвения подвиг на тази българка, посветила живота си на нуждите на бедните и страдащите. Почитта към нея в Киев беше местна, а в България нямаше дори исторически бележки за нейния живот. След канонизацията на преп. Димитра православните медии у нас хвърлиха малко повече светлина върху личността ѝ и така християнската общност у нас разбра, че още една светица с български произход ще бъде почитана в календара на Украинската църква.

За съжаление честванията отминаха, а с тях и първоначалната еуфория за „българската светица в Киев“. Дори Доростолска епархия, която би трябвало да полага грижа за популяризиране на спомена за просиялите в нея светци, не положи усилия да проучи и изготви житие на светицата, което би могло дори да обогати наличните в Украйна сведения за нея.

Тъй като споменът за праведниците не бива да тъне в забрава, в настоящата статия ще се опитаме да запълним отчасти тази празнина, като за целта ще приведем освен събраните досега сведения от Свето-Введенската обител в Киев, още и информация от малко известни и непубликувани досега документи от Централния държавен архив на Украйна, свързани с живота и делото на преп. Димитра.

В този архив – ЦДАНУ в два фонда под номера 127 и 128 се съхраняват документи на Духовния събор на Киево-Печорската лавра, пряко свързани с подготовката за създаването, устройството и финансирането на Введенската община на преп. Димитра. Целият архив (дело), свързан с Введенската обител, съдържа 132 листа, започнат е на 10 ноември 1876 г., закрит е на 10 януари 1892 г. и е предаден в архива на 6 юли 1895 г. В него има и няколко писма, писани собственоръчно от св. Димитра, под които се намира нейният подпис.

Проповед на 8 ноември – Архангеловден

Проповед на 27 септември – 1 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Проповед на Акатист на Св. Богородица Вратарница – 2 ноември, понеделник

Проповед на 1 ноември – ✝ 5 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Напред