Чудото с нахранването на пет хиляди души

Автор Кирил, Патриарх Московски и на цяла Русия

Вече говорихме за това, че само внимателната съпоставка на всички части на Четвероевангелието, обединявайки в единна смислова верига отделните им фрагменти, може да възстанови последователната хронологична линия.

От такъв сравнителен анализ на евангелските текстове става ясно, че за третата Пасха на Своето обществено служение Господ не е отишъл в Иерусалим. Несъмнено над Него вече се сгъстяват облаците, но още не е настъпил часът на страданията и смъртта Му, още много има Той да каже на хората, а в Иерусалим Спасителят неизбежно би се сблъскал лице в лице с тези, към които са насочени Неговите изобличителни думи, с тези, които се стремят да Го погубят и по такъв начин да прекратят Неговото служение.

Все още времето не е настъпило и на Иисус Христос предстои много да се потруди, да призовава човешките сърца и да свидетелства за приближаващото се Царство Небесно. Времената и сроковете на Неговото земно битие все още не са се изпълнили, защото Той все още не всичко е разкрил на хората.

И така, третата Пасха Господ прекарва в Галилея. Проповедта на Спасителя в този период се отличава с особено богато съдържание, Неговите чудни деяния по време на това празнуване на Пасха придобиват строг и категоричен смисъл, имат известен заключителен оттенък. Ето откъс от Евангелието, разказващ за събитията, случили се тогава в Галилея:

След това Иисус отиде отвъд морето Галилейско, сиреч, Тивериадско. Подире Му вървеше множество народ, защото виждаше Неговите чудеса, които правеше над болните. Иисус се възкачи на планината и там седеше с учениците Си. И приближаваше Пасха, празникът иудейски. А Иисус, като дигна очи и видя, че множество народ иде към Него, казва на Филипа: отде да купим хляб, за да ядат тия? А това казваше, за да го изпита; понеже Сам знаеше, какво щеше да направи. Филип Му отговори: тям не ще стигне хляб за двеста динария, за да вземе всеки от тях по малко. Един от учениците Му, Андрей, брат на Симона Петра, Му казва: тук, у едно момченце, има пет ечемичени хляба и две риби: ала това що е за толкова души? Иисус рече: накарайте човеците да насядат. А на онова място имаше много трева. Тогава насядаха човеците на брой около пет хиляди.

Иисус взе хлябовете и, като възблагодари, раздаде на учениците, а учениците – на насядалите тъй и от рибите, кой колкото искаше. И след като се наситиха, рече на учениците Си: Съберете останалите къшеи, за да се не изгуби нищо. И от петте ечемични хляба събраха и напълниха дванайсет коша къшеи, останали на тия, които ядоха.

Тогава човеците, като видяха чудото, направено от Иисуса, рекоха: Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света. А Иисус като разбра, че възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар, пак се отдалечи в планината самичък“ (Иоан 6:1-15).

Критичното отношение към това чудо в съзнанието на хората се формира затова, защото чудното явление някак не се вписва в техния всекидневен опит, противоречи на житейската логика и на тъй наречения здрав разум. Мнозина навярно по подобен начин реагират и на приведения по-горе текст. По-рано говорихме, че Всемогъщият Бог с Творец не само на Вселсната, а и на законите, регулиращи нейното битие, че Бог с изначален, първичен, а Вселената и природните закони са вторични. Осъзнаването на тази зависимост ще ни позволи по друг начин да погледнем на чудото. Бог е способен със Своята сила да преодолее, да промени или да преустанови действието на законите на физическия свят. В чудото на умножаването на хлябовете Господ изявява Своята милост към немощните; Той е съжалил хората, които са Го последвали в това отдалечено място и, оказвайки се без храна, са изпитвали глад.

А какво става с народа? Наситили се по такъв чудесен начин, хората разбират, че Този, Който ги е нахранил, притежава особени, свръхчовешки възможности. И какво представлява в сравнение с Него Ирод, галилейският цар, способен да властва само като се опира на римските легиони! Ето Кой ще донесе освобождение на своя народ. След като Той успя да насити всички нас, значи всичко зависи само от Неговата воля и желание. И следва съвсем естествената реакция: хората искат да провъзгласят Иисус за цар.

На пръв поглед, съществува и друга твърде убедителна причина да повикат Иисус за цар. Господ разкрива пред слушателите Си истини толкова дълбоки, толкова насъщно важни за постигане пълнотата на човешкия Живот, че народът във вссобщ порив е могъл да възкликне: „Ето нашият дългоочакван Учител, да тръгнем след Него, където Той каже!“ Но не, Само след като се насищат, след като задоволяват най-острата в дадения момент физическа потребност, хората от потребителски подбуди решават да обявят за свой цар именно Него.

Тук се сблъскваме, казано на съвременен език, с психологията на електората. От времената на древна Галилея да се обърнем към ден днешен. Невъзможно е да се изброят всички проблеми, които стоят пред нашия народ в този труден период от родната ни история. Обаче, почти без грешка може да се предскаже, че много хора ще тръгнат именно подир онези лидери, които ще обещаят да им уредят по-задоволен и по-красив всекидневен живот.

С горчивина трябва да се констатира, че мнозинството от нас твърде малко се интересува от духовния облик на нашия избраник в органите на властта: дали той е нравствена личност, дали вярва в Бога, как се отнася към близките и към не толкова близките си, какви са възгледите му за бъдещето на Отечеството и народа какво ще каже той за нашата заплата, за доходите ни, ще ни нахрани ли, или просто ще обещае да ни нахрани – всичко това с важно.

В разрушената от революционната катастрофа и Гражданската война Русия на ХХ век един от нашите известни съотечественици, писателят Андрей Платонов, с дълбока горчивина казва: „Ако не можеш да направиш хората щастливи, то поне им дай хляб“.

Но няма ли повече истина и милосърдие към човека в другите думи – тези, които Господ носи в сърцето Си, пребивавайки в четиридесетдневния пост в пустинята: „Човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), косто излиза от устата на Господа“ (Втор. 8:3). И нали за това свидетелства великият и трагичен опит на християнското мъченичество и изповедничество в Русия през миналото столетие. И същевременно, наистина учудващо с колко малко са се променили хората през тези две хилядолстия, изминали от евангелските времена до днес. Защото и съвременният човек има почти същата психология, като на жителите на древна Галилея, които решават да изберат Господа за цар само заради това, че Той ги е нахранил;

И Господ се отдалечава от тях в усамотено място. Подобно на това, както някога Иисус отхвърли изкушението на дявола, който Му предлагашс владесне на целия свят, така и сега Христос не приема желанисто на народа да Го провъзгласи за Цар. Защото Неговото Царство не е от този свят; така видимо най-неоспоримите ценности на този свят бледнеят и угасват в очите на Божествената правда, превръщайки се в прах и пепел от безплодни надежди.

След като чудом нахранва на брега на Тивериадското езеро с петте хляба пет хиляди души, Господ се уединява за молитва, а учениците Си изпраща на другия бряг на Галилейско море, в района на град Генисарет. Когато лодката с учениците стига почти средата на морето, през развихрилата се буря апостолите виждат прибпижаващия се към тях Иисус, вървящ по водата. Апостол Петър, воден от любовта си към Учителя и вярващ в Неговата спасителна сила, се устремява към Христос, стъпва върху водата, прави първите крачки, но изведнъж се изплашва от водната бездна и, усъмнявайки се в Божието всесилие, започва да потъва.

Пребиваването в Генисаретската земя с белязано с множествоизцеления, които Христос извършва и за което свидетелства евангелист Матей: „И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска. Жителите на онова място, като Го познаха, разпратиха по цялата оная околност, и донесоха при Него всички болни. И Го молеха, да се допрат поне до полата на дрехата му; и които се допряха, изцериха се“ (Мат. 14:34 – 36).

Из Словото на пастиря, 2012 г., София