Споделено за св. Богородица

Трудно ще се намери дете, помолено да каже няколко думи за своята майка, което да не може да отвори сърцето си, за да потече оттам извор от слова на любов, благодарност и признание. Същото би трябвало да се отнася и за нас православните християни спрямо Св. Богородица. Като осиновени на Голгота, при Кръста Христов, от Божията майка /вж. Йоан 19:26/, нима ще се намери между нас някой който да не може да намери в сърцето си благодарни слова към Владичицата на света?! Наистина няма да се намери такъв човек…

Подобно на дете и аз отворям сега сърцето си, за да споделя породилите се и развивали се през цялото време на Богородичния пост в мен мисли… Постът отмина, но не смятам споделянето им сега за закъсняло. На прага на септември ние отново се срещаме с Божията майка, в празника на нейното Рождество. А и месец октомври започва с празник в нейна чест – възпоменание на чудното явяване на св. Богородица над Влахернския храм в Константинопол във времето на царуването на император Лъв V Мъдри /886 – 912 г./. „В преславната църква на Пресвета Богородица, намираща се във Влахерна… по време на всенощното бдение във възкресния ден на първи октомври, в четвъртия час на нощта, в присъствието на множество народ св. Андрей, юродив ради Христа, издигнал очи нагоре и видял Небесната Царица, Покровителка на целия свят, Пресветата Дева Богородица, стояща във въздуха и молеща се, сияеща със слънчева светлина и покриваща хората със Своя честен омофор. Като видял това, св. Андрей казал на своя ученик, блажения Епифаний: „Виждаш ли, брате, Царицата и Господарката на всички, молеща се за целия свят? Св. Епифаний отговорил: „Виждам Я, свети отче, и се ужасявам.” /Жития на светиите, м. октомври, с. 9 – 11/…

Връщам се в първата вечер на Богородичния пост… Ето ни събрани в катедралния храм „Успение Богородично” в Пловдив – духовници и миряни, во главе с нашия кириарх Пловдивския митрополит Николай. Отслужва се Вечерня с Молебен канон към Св. Богородица. Навън гърми, светкавиците са толкова силни, че светлината им проблесва и в храма. Вали дъжд. А вътре под църковния купол ние се чувстваме сигурни и защитени. При нас е Божията майка чрез своята Божигробска икона на отците агиотафити… После Вечерното богослужение свършва и трябва да са приберем по домовете си. Но много от нас се събираме под камбанарията на храма, на границата между благодатната светлина на Божия дом и нощната тъмнина на шумния и суетен свят. Продължава да вали. Не стоим дълго под камбанарията. Един по един тръгваме в нощта, знаейки, че не сме сами – Божията майка и сега е с нас, покриваща ни „със Своя честен омофор…”

Във Ватопедския манастир на Св. Гора се пази една много стара икона на Св. Богородица. Наречена е „Ктиторска”. С тази икона е свързано едно чудо станало през X или X I в. Сарацински пирати нападали често Атонския полуостров и светите обители на него. На такова нападение и разграбване бил подложен веднъж и Ватопедския манастир. Еклисиархът йеродякон Сава успял в последният момент да скрие в един кладенец Ктиторската икона на Божията майка и кръста, който носел при битката си с Максенций св. равноапостолен цар Константин. Пред иконата запалил свещ. За по-голяма сигурност покрил кладенеца с каменна плоча. Малко след това сарацините пленили и него и го отвели на о. Крит. Седемдесет години прекарал в пленничество светогорският ватопедски монах. Когато бил освободен се върнал в обичния си манастир където намерил ново братство, трудещо се по възстановяването на св. обител. Скоро старият еклисиарх си спомнил за скритите от него светини и попитал братята за тях. Никой нищо не знаел. Тогава той събрал всички около кладенеца и с голямо благоговение отместил камъка. Дивно чудо се открило пред очите на монасите. Ктиторската богородична икона и кръста стояли изправени във водата, а свещта продължавала да гори така сякаш току що била запалена…

Седемдесет години тихо и неизвестно никому горяла свещта под земята… Подобно на тази чудна свещ е преминал живота на Св. Богородица. В скромност, в тишина и в мълчание, следвайки своя Син, силна в послушанието към делото на човешкото спасение от сатаната и греха. Като тази неугасима свещ пребивава и днес Божията майка сред нас. Ненатрапващо се, без да ни насилва да я търсим, но готова скоропослушно да помогне на всеки, който се обърне към нея със сърдечна молитва.
А нима няма какво да просим от нея!? Майките – за децата си!? Особено, когато днес сатаната вече открито е повел страшна борба за душите на най-малките. Със сълзи на очи трябва да молят майките св. Богородица да им помогне да възпитат децата си в светлината на Христовото Евангелие. Да възпитат в тях любов към Бога и хората, защото „и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща…щом любов нямам, нищо не съм” /1 Кор.13:2/. Да бъдат децата не велики гении, а просто добри и кротки човеци, което е най-голямото чудо днес /Св. Серафим Саровски/.

Молете я съпруги за съпрузите си. За мир и разбирателство в дома ви. Молете я за това на колене, защото сатаната ненавижда здравото християнско семейство. Особено вие жени, чиито мъже са поразени от бесовете на алкохолизма, блудните страсти и други пороци. Обърнете се към нея не като жертви, защото истинските жертви са поробените от страстите ви мъже, а с готовност да се пожертвате, за да спасите една душа и една домашна църква, и Майката Божия, която пожертва своя възлюбен Син за спасението на всички ни, ще ви върне мъжете.

Молете я, девойки, да насочи стъпките ви или към спасителните двори на манастир, или към крепостта, която е благословеното от Бога семейство. Защото трети път няма. И старецът Паисий Светогорец ви го казва: „Годините минават, хората остаряват. Недейте да стоите на кръстопътя… тръгнете по един от двата пътя на Църквата ни”, т. е. монашеството или семейния живот. Трети път няма. Защото „рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен… И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми;… Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат /двамата/ една плът”/Бит. 2:18, 22-24/… И това е така „защото Бог тъй е благоволил”. Свещеникът произнася тези думи в края на Венчанието /Тайнство Брак, когато благославя невестата с думите: „И ти, невесто, възвеличи се като Сарра, развесели се като Ревека и умножи се като Рахил, радвайки се на своя мъж и пазейки наредбите на закона…” /Требник, с. 134/… Св. Богородица също се е подчинила на това Божие благоволение към човешкия род, приемайки обручение със св. праведен Иосиф Обручник. Синът Божий се ражда по плът, в рамките на едно семейство, чрез което Бог отново благославя семейния живот.

От дясно на входа на митрополитския храм в гр. Серес има много малък параклис посветен на Иерусалимската икона на Св. Богородица. Същата икона коята преди единадесет години посети България. В параклиса има направено нейно копие. Когато влезеш почти веднага заставаш лице в лице с иконата. Очите ти срещат очите на „по чтимата от херувимите и по-славната от серафимите”. Бързо свеждаш очи надолу. Трудно ти е да издържиш на погледа, на онова което излъчва лика на Божията майка. А то знаете ли какво е… Кротост… Кротост, каквато светът, в който живеем, не познава. Но срещнали макар и за миг погледа на Св. Богородица – Иерусалимска усещаме как по чуден начин тя успява да укроти бурята в постоянно смущаващите се и от най-малкото нещо наши сърца.

Старецът Паисий казва, че тази Богородична икона е най-близка до истинския образ на Св. Богородица. Нека видим тогава как Божията майка ни говори без думи. Как ни наставлява само с външния си лик. Как насочва вниманието ни към онова, което изисква от нас Господ Иисус Христос: „Поучете се от мен понеже съм кротък и смирен по сърце”… Сложно ли е това?! Някой казват, че не разбират Св. Евангелие. Че онова, което изисква Господ Иисус Христос на своите последователи, е трудно постижимо и непосилно. Така както го почувствали първоначално и св. апосотли и запитали: „А кой може да се спаси?” /Лука 18:26/. Господ им отговорил утешително: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога” /Лука 18:27/… С присъщата си кротост св. Богродица попитала небесния пратеник св. архангел Гаврийл как ще зачене, след като мъж не познава. Когато той й обяснил, колкото и за нея това да било необяснимо и неясно тогава, тя с послушание изрекла думите: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.” /Лука 1:38/. Вяра, че „у Бога няма да остане безсилна ни една дума” /Лука 1:37/, послушание и готовност да послужи на Божията воля проявила в този момент девицата Мариам… Същото иска тя и от нас.

Достойно е наистина да облажаваме Богородица, и достойна е тя за това. Но достойни ли сме ние за нея? Този въпрос трябва да си задаваме винаги когато сме в дните на Богородични празници. Да си го задаваме винаги когато застанем пред нейна икона. А достойни ще бъдем когато делата ни, думите ни, и помислите ни са верни на Господа Иисуса Христа и Неговото Евангелие. Когато сме верни на онова, за което Той се моли с такова усърдие в Гетсиманската градина, та потта Му беше кървави капки пот: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно,та да повярва светът, че Ти си ме пратил” /Иоан 17:21/.

Много често използвам в проповед тези Христови слова, но никога досега не съм обръщал по-сериозно внимание на думите с които свършват: „та да повярва светът, че Ти си ме пратил”. Виждате ли, по какво светът познава, че ние сме Христови, че не само с уста се наричаме християни, а че дълбоко в сърцата си сме такива?! Чрез единството помежду ни, което му показваме. Единство на любовта в семейството, в енорията, в монашеското братство. Ако Господ Иисус Христос е казал, че е там където са двама или трима събрани в Негово име, то колко повече е в едно благословено и обдарено с деца семейство живеещо като домашна църква?! Колко повече е в една православна енория, в която енорияшите чувстват себе си като събрано в Христа семейство, над което Божията майка разпростира невидимо своя покров?!…

Св. Димитрий Ростовски пише: „Както някога св. Иоан Богослов видял на небето велико знамение, жена, облечена в слънце, така и св. Андрей, във Влахернската църква, подобна на небе, видял Неневестната Невеста, облечена в слънчева порфира /вж. Откр. 11:19, 12:1/. Св. Андрей и ученика му Епифаний съзерцавайки дивното явяване на Божията майка видели, че тя се моли дълго за присъстващия в храма народ със сълзи на очи. Когато завършила молитвата си снела от себе си покривалото, което носела на пречистата си и свята глава и го разпростряла над всички /Жития, м. октомври, с. 11/.

В края на Малкото повечерие издигаме молитвен глас към Божията майка и възгласяме: „Всичкото си упование на тебе възлагаме, Майко Божия, запази ни под твоя покров”. Същото прошение възнасяме и в края на вечерните домашни молитви. „Във всички бедствени наши дни ние имаме нужда от Твоя милостив покров, о, Пресвета Дево! Покривай ни през всички дни на нашия живот и особено в страшния ден, когато душата ще се раздели с тялото. Яви се с Твоята помощ и ни запази от въздушните духове на поднебесната злоба, а в деня на страшния съд ни скрий в тайника на Твоя Покров. Амин

Автор: Прот. Емил ПАРАЛИНГОВ
Православна младеж
Църковен вестник бр. 19/2011 г.