Joy as the Death to Sorrow

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит

Болката, притеснението, тревогата, душевната трагедия са резултат от грехопадението на човека, което се дължи на неговия егоизъм. Зловонията на егото пораждат в душата притеснение, докато нейното естествено състояние е радостта, защото Бог е мир, радост, а душата е вдъхната от Бога, тя е създадена от Него и върви към Него. Следователно притеснението е чуждо и неоправдано в човешкия живот.

Въпреки това днес не можеш да срещнеш радостен човек, което означава, че никой не може да намери уравновесен, спокоен, естествен човек. Притеснението е ужасна болест, която бичува света, може би най-голямото мъчение за човечеството, неговата най-голяма драма. То е не просто увертюра към ада, а преживяване на ада в настоящия живот.

Липсата на радост означава липса на Бога, докато

радостта е доказателство за Неговото присъствие.

Ако някой е светски човек и се наслаждава на преходното, радва се на насладите, на преходните и суетни неща, той навярно изпитва някаква наслада, някакво приятно чувство, но в действителност, ако човек обърне внимание, ще забележи, че в живота му има скръб и притеснение, както казва Свещеното Писание: „скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло“1. Не е възможно да съществува радост там, където има престъпване на Божията заповед, както не е възможно да съществува притеснение при изпълняването на Божия закон.

Радостта се среща рядко, но това не значи, че е нещо велико; тя е естествено нещо, както е естествено да виждам. Един сляп човек би могъл да ми каже: „Охо! Ти виждаш?” Затова, когато някой е радостен, другите недоумяват и питат: „Ама ти изпитваш радост?”. Защото са свикнали с мизерията, с фалша, с греха, в подземията на подсъзнанието на човешкото битие, отхвърляйки Бога във всекидневния си живот. Следователно радостта не е нещо ново. Тя е нещо, което помага в духовния живот.

Но нека видим какво казват отците на Църквата за радостта. Нека започнем със св. Атанасий Велики, който в своето съчинение „За девството“, написано специално за девствениците, казва: „Недей да скърбиш за нещо трудно, нещо лошо, за нещо вредно, което може да ти се случи в този живот“ – дори да претърпиш щета или някой се отнесе грозно, егоистично, обидно и презрително към теб, пак не се наскърбявай. Защото

„световната скръб докарва смърт“2

всяка една скръб, по каквато и да е причина, е инструмент на смъртта. Тогава по естествен начин се поражда въпросът: по коя причина да скърби човек? Св. Атанасий Велики обяснява: „скърби само за твоите грехове“3. Същото казва и св. Йоан Златоуст: едно вредно и зло нещо съществува в света – грехът4; само за греха си скърби, който включва всички причини за скръбта.

Очевидно обаче „скърби“ има значението не на угнетение затова, че съм съгрешил, а на покаяние. Защото угнетението, притеснението, тревогата и страданието поради греха не са скръб по Бога, а светска скръб.5 Тя е последица от индивидуалистичното възприятие за живота, отделяне от Божията воля, нещо скръбно. Тук не става дума за такова нещо. Следователно всяка причина, поради която скърбиш, се смята за нещо маловажно, което те завлича и извежда от орбитата на Бога.

Нека сега се насочим към преп. Синклитикия, която казва, че когато някой за първи път пристъпва към Бога, той влага много борба и труд, впоследствие обаче започва „неизказана радост“6. Единственото, което може да докаже, че принадлежим към чина на монашестващите, е неизказаната радост.

Радостта е характерният белег на монаха

и само чрез радостта може да се „разгори божественият огън със сълзи и болки“7, казва преп. Синклитикия. Само когато имаш „неизказана радост“, можеш да затрогнеш сърцето си и да накараш в него да се разгори божественият огън на Божията любов „със сълзи и болки“. Това вече е Божий дар, не е човешка скръб. „Огънят със сълзи“ пък, това изпълнено с болки и сълзи състояние, което в действителност е божествено разгаряне, доставя най-голямата сладост на радващия се човек. Когато си притеснен, когато си опечален, когато си наранен, когато си нещастен, тогава създаваш болно състояние в душата си и никога няма да почувстваш божествения ерос. Винаги ще бъдеш едно скърбящо създание. Ще живееш едно състояние завинаги различно от състоянието на духовния човек.

Но и св. Василий Велики казва много хубаво, че

когато душата веднъж се прилепи към копнежа по Твореца, повече не се смущава и не се притеснява от външни неща,

защото за нея имат значение духовните красоти, духовният живот, Христовата красота.8 Плътският живот, душевните ни страсти, които ни владеят, покоряват ни и могат да ни захвърлят в един абсурден, неуместен, понякога и греховен живот, не променят и не премахват „радостното настроение” на нашата душа. И така, нито нещо доброволно, нито нещо чуждо, нито дори нещата, които по необходимост се случват в нашата природа, в нашия душевен свят, могат да променят „ликуването и радостното настроение“ на нашето сърце. Монахът винаги е весел човек.

Дори тези неща, които другите хора смятат за „скръбни“ и са свързани с тялото на човека, за душата, която се е прилепила към копнежа по Господа, са толкова незначителни, толкова безразлични, че тя ги побеждава и това й носи „допълнително веселие“9. Дори нещата, които се случват в нашия душевен свят и които не можем да понесем и страдаме и се мъчим, „прилепилата се” към Господа душа ги разпознава, разбира, тълкува, приема, възприема Божията любов, преодолява ги и получава допълнителна радост.

Затова ви казвам: виждате ли някой човек, който не е ведър, който е притеснен, чието лице е намръщено? Да знаете, че той непременно е оставил своя Господ Бог. Но не казва ли апостол Павел, че трябва да плачем „с ония, които плачат“10? Ето, веднага едно възражение, което някой може да изтъкне. Например на твоята сестра се случва нещо и ти се притесняваш; сестра ти съгрешава, брат ти съгрешава и ти се притесняваш. Това е оправдание! „И тъй, апостолът разрешава да плачем с ония, които плачат, понеже тези сълзи стават като че семе и залог за вечната радост“11, казва св. Василий Велики. Християнството означава лична връзка с Христа, общение между божествената и човешката природа. Следователно любовта и даването, милостинята и жертвата, която ще извърша заради другия, в крайна сметка нямат за цел другия. Защото това би било хуманизъм, благотворителност, социално дело. Това би могъл да го направи и един хуманист. Няма голямо значение.

Напротив, милостинята има за цел общението на човека с Бога.

С други думи, милостинята има значение не толкова защото задоволявам нуждите на другия, а защото, от една страна, се опрощават греховете ми, преодолявам страстта към парите, към придобиване и се съединявам с Христа по още по-духовен начин, а от друга страна, помагам на другия като Христов член и така се свързвам с Христа, а не с човека.

Именно поради това нито една мисионерска дейност, нито една милостиня, нито едно дело на любов не може да се постави като критерий и цел на някой манастир. Това е чисто човешка добродетел. Милостинята, която е толкова велика добродетел за миряните, за монаха е мерзост12, както казват отците на Църквата. Също така мисионерството, което обществото смята за голяма добродетел, за монаха, както казват отците, е егоизъм. Защото монашеството е живот в пълнота, живот в съвършенство и има за цел обожението, а не нещо маловажно, което е цел на социалния живот.

Затова в света, когато нямаме Христа, Който да живее и да вика в нашия живот, в нашето битие, а преживяваме отсъствието на Христа, трябва да показваме любов към ближния,

да даваме милостиня, за да можем донякъде да подкрепяме живота си.

Чрез тези добродетели ние се отричаме частично от себе си и живеем за Христа. Но в манастира не живеем за Христа, а живеем Христа, живеем в Христа. Затова нашата Църква казва на миряните: „Имаш ли – давай“. Докато на монасите казва: „Недей да имаш нищо“.

Следователно апостолът ни позволява да „плачем с плачещите”13, защото тези сълзи са сълзи, чрез които се отричаш от себе си и участваш в живота на другия, тези сълзи стават семе и залог за вечната радост. С други думи, започваш да влагаш в себе си – ако нямаш – семе и да предвкусваш от вечната радост, която правиш настояща. По този начин дори

думите „да плачеш с плачещите” имат за цел да бъдеш радостен, а не да плачеш.

Св. Василий Велики ни увещава: помисли малко, издигни ума си на небето и ми кажи: възможно ли е да си представиш ангелите да плачат; да участват в тревогата, в проблемите на другия; какво правят? Не правят нищо друго, „освен да се радват и веселят“14. Ангелите се радват и веселят, т.е. имат вътрешна, изпълнена с Божията слава, радост и я изразяват в ангелските селения, в които живеят, защото „са се удостоили да предстоят пред Бога и да се наслаждават на неизказаната красота на славата на нашия Творец. И тъй, подбуждайки ни към техния живот, апостолът ни е наредил винаги да се радваме”15.

Св. ап. Павел ни увещава, казва св. Василий Велики, да подражаваме на ангелския живот, което означава винаги да се радваме. Когато пък другите плачат, да използваме сълзите на другите, за да придобием повече небесна радост и така животът ни да бъде непрестанна радост.

След като видяхме какво казват за радостта св. Атанасий Велики, преп. Синклитикия, св. Василий Велики, нека продължим с откъс от св. Паладий, който ни показва как пустинниците са живели най-строгата форма на монашески живот.

„Човек можеше да види как те се радват в пустинята – беше възможно, казва, човек да види лицата им радостни. – Никой не можеше да види на земята толкова голямо веселие, нито телесно веселие. Сред тях нямаше нито един, който да е навъсен или унил.“16

„Но дори някой да изглеждал леко навъсен, отец Аполос веднага го питал за причината и откривал скритото в сърцето на всекиго.“17 Но ако някой  изглеждал леко навъсен и опечален, отец Аполос, който бил общият за всички авва (старец), веднага отивал и го питал:

„Какво става с теб?”.

Не за да научи действително какво става: защото унилият, натъженият, нараненият човек винаги е извън реалността, никога не знае какво става около и в него. Питал го, за да вземе повод от неговите думи и да му открие истинските причини за това да е натъжен. Защото всички монаси, но и миряни, които се натъжават или огорчават, си мислят, че го правят за Бога, мислят си, че в техния случай така трябва да стане. Той искал да му открие „скритите неща (тайните) на неговото сърце“, това, че да е натъжен, не се дължи на нито една от причините, за които той си мисли, каквито и да са те. Единствената причина за всяко състояние на измъченост, скръб, меланхолия и униние винаги е егоизмът, индивидуализмът, изолирането на нашето „аз“ и липсата на общение с Бога.

Авва Аполос използвал един афоризъм, който много пъти повтарял пред пустинниците: „Не бива да са опечалени за спасението тези, които предстои да наследят небесното царство“18. Как е възможно да си натъжен, ако вярваш, че Бог ти е приготвил небесно царство?

„Нека, каза, са опечалени елините, да плачат юдеите, да скърбят грешниците, а праведниците да се развеселят.“19 Измъчват се, казва той, идолопоклонниците, защото живеят в лъжа, юдеите, защото са под закона, под проклятието на закона20, т.е. нямат никаква надежда, както и грешниците, защото живеят в грях и не се каят. Те скърбят по необходимост, защото целият им живот е едно проклятие. Праведниците обаче се радват.

„А праведниците да се развеселят;

тези, които мислят за земните неща, се радват за земното, ние пък, които сме се удостоили с такава надежда, как да не се радваме винаги?“21 И как няма да се веселим? В края на краищата, дали се радваш на материалните неща, ако си псевдохристиянин, или на духовните, животът ти може да бъде веселие. Нищо не оправдава монаха, когато е натъжен; не само монаха, но и всеки християнин, и този, който е в най-големите затруднения, та дори и онзи, който живее сред най-големия грях, доколкото, разбира се, се мъчи да излезе от него.

И тъй, „участта” на християнина е да бъде радостен, да черпи повод за радост от всяко нещо:

от греха, от злобата на другия, от клеветата, от скръбта – какво означава скръб – нещо, което преживяваш, нещо, което претърпяваш, нещо, което не си очаквал, – от неуспеха, от успеха, от материалните неща, от душевните неща, от духовните неща – от всичко да черпи радост!

Нека сега продължим с преп. Нил Подвижник.

Преподобни Нил е отец на Църквата, „пеликан в пустиня“22, духовен човек, постигнал най-големите опитни преживявания в духовния живот.  Неговите съчинения са удивителни и винаги водят до най-дълбоко познание на истинския Бог. Наред с другите неща той ни казва: „радост, гибел за скръбта, благодарение за нещастията, видение на молещите се и ведрост в болките, присадка на отречение (от света), убежище на надеждите, храна за подвизаващите се, утешение в сълзите, съединяване с любовта и съгласие за дълготърпение“23. Колко хубави изрази! Кратки, но съдържателни, защото всяка една дума произлиза не от ума, а от опита му.

Малко по-горе ни казва, че

сърцето ви трябва да има един писан закон, без който не можете да живеете.

Кой е той? Нима е Божията любов? Нима е вярата в Бога? Нима е догматът за Света Троица? Нима са двете природи на Христа? Нищо подобно. „Нека (ви) бъде закон… радостта от мира.“24 Радостта трябва да се установи в сърцето на човека и да бъде непрестанна.

Сега той ни обяснява това, което радостта създава в духовния живот.

„Радост, гибел за скръбта.

Скръбта е меч, който идва внезапно и поразява тялото, но особено душата на човека. Тя най-вече е нещо, което произлиза от злобата на хората, от греха, от зловонието, от противопоставянето на другите.  Думата λύπη (скръб) е сродна с думата λύμη, която означава „рана“, „нещо, което пуска гной“. Следователно скръбта е състояние на душата, от която тече гной. Тя идва най-вече от стрелите, които се изстрелват от човешката злоба или от злобата на собствената ни душа. Скръб тук не е това, когато казваме „наскърбен съм“. Когато казваме „наскърбен съм“, по правило имаме предвид, че чувстваме зловонията на собствения си грях, на собствената си егоцентричност, на собственото си изолиране от Бога. Когато отците говорят за скръб, те имат предвид нещо различно.

И тъй, радостта е „гибел за скръбта“. Следователно когато ни поразят стрелите на греха, на коварните страсти, на страстните помисли, стрелите на злите човеци или които и да е други стрели, когато се вижда зловонието на предишния ни живот, когато неуспехът на нашия живот дойде да ни нанесе удар, тогава радостта е гибел за скръбта.

Радостта е като щит, в който стрелите се удрят и падат, така че да не ти направят нищо.

Всички онези хора и всички онези неща, които идват да наскърбят нашата душа, се разрушават и унищожават. Резултатът от скръбта  (λύπη)  е притеснението (θλίψη), което се поражда в душата на човека. Думата θλίψη означава притискане. Наистина, когато някой види един притеснен човек, ще забележи, че той няма никаква жизненост в своята душа, сърце, ум, разсъдък и мисъл.25 Той е един повехнал и съкрушен човек. Радостта обаче разрушава и унищожава скръбта. Затова тя се превръща в „благодарение за нещастията“.

Съществуват скърби, но съществуват и нещастия. Какво са нещастията? Когато получаваме последователни удари отстрани. Когато отвсякъде сме притиснати и скриваме нашата глава, сърце и ум, за да не би случайно да ни завлекат. Живеем на практика едно състояние на притеснение и скръб. Ние сме в състояние, в което дъждът идва, наводнението идва и нищо не можем да направим. Почвата под нозете ни се изплъзва и не можем да избягаме, защото сме вързани! Това е нещастието.

Пред бедата обаче радостният човек има в себе си една подбуда, една движеща сила – радостта. Защото радостта е най-голямата сила.26 Той има подбуда, която го кара да благодари на Бога, да бъде радостен и да чувства истинско веселие от нещастията,

защото вижда Божия пръст, вижда резултата.27

Както когато чуваш гръмотевицата и знаеш, че идва целебният дъжд и земята отново ще разцъфти, точно така разбираш, че и за теб наближава моментът, в който Бог ще даде знак и ще бъдеш залят от дъжда на Божията благодат. Той изпълва сърцето ти с радост, за да изригне в хвалебно славословие към Бога.

Когато съм натъжен, мога ли да поискам от Бога да ми помогне в скръбта, да ми помогне в нещастието? Какво да стори Бог! За всяка трудност е дал съответното средство, с което да бъде победено, както и начина, по който да се изпълни всяко желание на човека. Жаден ли съм? Дал ми е извор. Искам вечния живот? Дал ми е светото Причастие. Искам прошка на греховете? Дал ми е изповедта.

Когато отказвам това средство, когато не искам да се изповядвам, как Бог да ми прости съгрешенията?

Когато отказвам светото Причастие, как Христос да ми дари вечен живот? Когато отказвам да отида при извора, как да утоля жаждата си? Ако няма извор, Той може да изкара вода и от камъка; но когато има извор, никога няма да изкара вода от камъка и няма да позволи да бликне вода, дори под камъка да е пълно с вода.

Затова в тези случаи Бог не отговаря на тази нещастна, опечалена и страдаща душа. Защото тази душа е пропъдила и се е отрекла от Бога, отричайки радостта от живота. Само радостният човек има право да вдигне очи към Бога. Дори да ни сполети някакво нещастие, някаква телесна или душевна скръб, дори целият ни живот по някакъв начин да стане катастрофа, дори тогава нямаме право да просим нещо от Бога. Защото нищо от това не може да промени радостта ни. Само нашата собствена воля променя радостта ни. Дори когато нашите проблеми – душевни и духовни, са толкова големи и изглежда, че потъваме, дори тогава нищо не може да устои пред радостта.

Затова казваме, че благодарността спохожда този, който е радостен. Меланхоличният и опечален човек прилича на някого, при когото отиваш, за да му отвориш устата и да му дадеш малко вода или лекарство, а той я държи херметически затворена, упорито стисната. Ти му отваряш прозорците да влезе цялата светлина и да погали очите му, а той не иска, затваря си очите, защото е обикнал мрака. Точно такива са натъжените души. Натъженият човек е най-неправедният пред Бога. Цялата негова правда е нечистотия пред Бога.28 Само когато неговите скърби, нещастия и проблеми го приведат към радостта, когато станат средства, чрез които изразява най-дълбоката радост на своето битие, само тогава може да каже: „Господи, помилуй“.

Този, който няма радост, не може ли да говори на Бога? Може.

След като и грешникът може, след като дори и еретикът може чрез „Господи, помилуй“ да поиска от Бога да му дари Православието, то няма ли Бог да чуе скърбящия? Но Бог нищо не може да направи за него, освен ако той не се откаже от своята меланхолия, не приеме радостта си и не каже: Господи, Господи, всичко си ми дал! Слава Тебе, Господи! Тогава е възможно Бог да започне да говори, да влиза в сърцето му и да го облекчава.

По-нататък свети Нил казва, че радостта е „видение на молещите се“; думи, изпълнени с духовен смисъл. Цяла година бихме могли да говорим за това „видение на молещите се“; то е онова, което търси човешката душа, когато се моли на Бога. Какво е търсил слепият? „Какво искаш да ти дам?“ – попитал Господ. „Да прогледам” – отговорил слепият29. И другите слепци, както и Вартимей, когато Господ ги попитал: „Какво искате да ви сторя“30, отговорили: „Да се отворят очите ни“. По хиляди начини се опитвал да възвърне телесното зрение, след като възстанови душевното зрение, ако техните души не са имали зрение. Докато Господ можел да им върне зрението само чрез кимване, само чрез мисълта или намерението Си или поне с едно докосване, Той ту се навеждал надолу31, ту ги запитвал32, ту пък правел калчица33 и я поставял в очите им. Защо? Защото искал през това време да се отворят очите на душата, слепият да повярва и да разбере защо му отворил очите на тялото. „Да прогледаме“ искаме всички ние и затова се молим.

„Видение на молещите се.“

Молиш се и не виждаш пред себе си никакво сияние, никаква светлина, никакво предвестие; не чуваш да се приближава никакъв глас, не виждаш никого, който да те обича. Не чувстваш любовта на Света Богородица, не виждаш нито един ангел или светец да идва да прегръща душата ти и да възнася прошенията ти към Бога. Не виждаш никаква радост, никакво решение на твоите проблеми, никакъв отговор на твоите прошения; сляп започваш молитва, сляп и я завършваш. И ако продължим още, ще видим, че когато търсим нещо от Бога, в действителност търсим усещането за общение с Него. Искаме да чувстваме, че Бог на небесата и на ангелите е Бог на собственото ми сърце, Бог на мене, грешния човек. Искаме да почувстваме, че Бог не е някакъв Бог, а е моят Бог, че е моят Господ, моят Баща, моят Жених; че е моите собствени очи, моите ръце, „моето спасение”. Този, Който слезе за мене, Който е в душата ми, в нозете ми, в ръцете ми, в слепите ми и насълзени очи.

Но къде е Този мой Бог? Целият свят живее без Бога. Никой няма видение, т.е. възторг, дръзновение в молитвата си, така че да може да каже: това, което търся, ще го получа! Разбира се, обикновено липсват много неща; защото апостолът казва, че ако просите нещо по правилен начин, ще го получите.34 Също така на друго място казва: ако просите нещо, „без да се съмнявате“35, незабавно ще ви се даде. На друго място отново казва: ако с вяра поискате нещо от Мене, ще ви дам точно това, което искате.36 Човек, който се моли по този начин, каквото и да поиска от Бога, Бог непременно ще му го даде.

Човек, който ти казва: моля се и не получавам отговор,

човек, който иска от Бога и не получава, е достоен да го оплачеш като мъртвец!

Но мъртвецът може да е жив в Господа; очите му може да разглеждат красотите на рая; този нещастен човек обаче е жив мъртвец. Той самият е една загнояла рана, бурен ураган, гибел за самия себе си. Да говориш на Бога, Който всичко чува, а теб да не чува? Та какво по-голямо нещастие би могло да има! Когато става така, това означава, че или неправилно сме се помолили, или „не знаете какво искате37: не знаем какво искаме. Обикновено повечето прошения на човеците са много наивни.

Някой може да казва: дай ми, Боже, здраве! И Бог му отговаря: абе, християнино, отговарям ти, както отговорих на апостол Павел: „Стига ти Моята благодат”38. Ако те лиша от тази болест, вече нямаш нищо, с което да се спасиш; ще станеш измет, без никаква красота на себе си. Друг казва: направи ме монах! Бе, ако те направя монах, твоят живот ще бъде бурен, нещастен и меланхоличен и няма да можеш да се държиш на нозете си; защото единственото узряване, което може да стане в теб, е узряването на твоето его, на това, което си вложил в ума си. Търси Мене, търси небето, търси Божията правда „и всичко това ще ви се придаде“39. Въпреки това го виждаш да иска това, което си е наумил. И от това дали Бог ще му го даде, отсъжда за връзката си с Него, дали Бог съществува или не. Виждаш някой друг да казва: дай ми успех, Боже! А сам остава напълно нехаен, напълно бездеен, без да се заеме с някаква подготовка. Бог не му дава успех. Какъв успех да му даде Бог? Бог дава спасение, Бог дава Бог. Светлината дава светлина.

Човек обаче иска да се моли, за да има цялата топлина на Бога, цялата Божия прегръдка, цялата Негова сладост, цялото веселие на Неговия Дух, цялата благодат, която Светият Дух предава.  Благодатта на Светия Дух е друго видение, в което човек участва с  всичките си сетива. Такова видение в молитвите обаче доставя радостта. Когато се молиш без радост, тогава твоята молитва не стига до Бога. Твоята меланхолия, притеснение, скръб стават здрава преграда, непроходима градина за светлината и гласа и нищо не може да възлезе горе при Бога.

Когато чрез твоята молитва, чрез възхожданията на ума ти искаш да видиш живия Бог, искаш да участваш донякъде във виденията на светиите, в достиженията на ангелите; когато искаш да предвкусиш тези неща, които Бог дарява на всички Свои, а особено на онези, които водят по-духовен живот; когато с очите на душата си искаш да видиш Бога, когато искаш Бог да стане твое истинско видение, тогава не съществува друг начин, освен да се молиш с радост.

Така придобиваш право да поискаш боговидението.

Без радостта, каквото и да поискаш, е егоистично. То е низост, нещо, което те отделя от Бога. Следователно, ако Бог те чуе, тогава ще чуеш гласа: „Между Мен и теб „зее голяма пропаст40. Както онзи богаташ не можел да се приближи до лоното на Авраам, защото „зеела голяма пропаст“ между тях, но и Авраам не можел да изпълни неговото прошение, точно така, колкото и да се моли дори най-богатият човек, ако няма радост, нищо не може да постигне. Бедният, окаян и пълен с рани Лазар обаче има всичко. Той се радва и на трохата, която успява да грабне от кучетата на господаря си.41

„Видение за молещите се” означава: молитви в радост, които дават и най-възвишените прошения на сърцето. За всяко нещо съществува предпоставка, а за виденията предпоставка е радостта.

И продължава по-нататък:

„и ведрост в болките“.

Някой би казал, че болка е това, което ме лишава от радост. Следователно не може хем да си радостен, хем да изпитваш болка. Когато изпитвам болка, нямам радост. Тук обаче той казва, че радостта е „ведрост в болките“. Какво означава „ведрост“? Означава радост, веселие, сладост, преобразяване, пълно удовлетворяване на сърцето, еуфория в сърцето, промяна на всичко. „Ведрост в болките.“ Болка са трудовете и борбите, които вършим чрез сърцето си; това са трудовете и борбите, които Бог ни дава. Радостта обаче претворява това състояние на трудове във ведрост. Затова виждаш мъченика да живее радостта си. Преследват го, бият го, бичуват го, той обаче е толкова радостен, защото му е било дадено това, което имал, и получил в изобилие онова, което искал.42 Той имал радост, Бог му дал още радост и още повече веселие и ликуване.

Радостта също е – казва св. Нил – „присадка на отречението“ (ἀποταγῆς ἔνθεμα). Какво означава „присадка“? Присадката е нещо, което влагаш, присаждаш в едно тяло, присаждане; съединението на две неща в едно. Калемът, който поставяш в дървото, след това не можеш да го извадиш, защото става едно с дървото, сраства се, разклонява се и дава плод. Следователно не можеш да отделиш радостта като „присадка“ от отречението. Тя е неотменим спътник на отречението, т.е. на суровия живот, който живееш. Отречението е твоето подчинение, твоето послушание, дори мъченичество, което може да претърпиш, проявявайки послушание към стареца. Също така отречението означава пострижение, излизане от света чрез монашеското житие. Отречението означава „отричам се от егоизма си, от волята си, от желанията си, въобще – от себе си”. Отречението означава следване на Христа. Това отречение и следване на Христа обаче е безполезно и немощно, ако не съществува радост. Защото радостта е

„присадка на отречението“.

Духовният живот е свръзката между два фактора: между отричането, т.е. нашето себепредаване на Христа, и радостта, която е последица от доверието към Бога, последица от разбирането и усещането, че Христос се е разпнал за мене, че Христос ми е приготвил вечни жилища, че Христос ми е приготвил красиви неща на небето. И както казахме, радостта извира от увереността в Бога, т.е. от преживяването на единството с Христа и с другите хора.

Човек без радост е отделен от Христа, а неговото отречение е фалшиво. Каквото и да правиш – дори и твоето покаяние и любов не са истинни, ако не си радостен. Казваш, че ме обичаш, и на другия ден, когато аз си тръгвам, ти се натъжаваш и плачеш. Твоята любов е била разпътство на егоизма, била е смущение на твоята персона, издигане на твоя идол, заблуда.

Също така не е възможно да кажеш, че постиш, когато постът не ти доставя радост. Не е възможно да кажеш, че обичаш бедния и му даваш своята лепта, а в същото време, давайки лептата, сърцето ти да не чувства цялото онова веселие. Когато имаш радост, тогава всяко нещо е истинно. Следователно връзката ти с Бога и твоето отречение от всичко зависи от радостта.

След това св. Нил казва, че радостта е

„храна за подвизаващите се“.

Да се подвизавам означава да върша нещо, постоянно да се опитвам да бъда способен. Има значение на „упражнявам се”, когато това упражнение се отнася към нас самите. Следователно „храна за подвизаващите се“ означава, че този, който се подвизава (упражнява), този, който преследва, този, който дава обет, този, който обича, този, който иска, който жадува за Христа, за монашеско житие, този, който преследва плодовете на Светия Дух, този, който се стреми към подвиг, пост, въздържание, болка, молитва, който се подвизава в каквото и да е, който винаги се въздържа заради Христа, за да спечели небесното царство, който пази девство заради Христа – този човек, ако не внимава, е възможно да изнемощее от тези постоянни лишения, които прилага върху себе си и да не може да живее живота си. Молитвата ти, любовта ти, дори любовта ти към Бога, постът ти –

каквото и да правиш, то може да те стопи, затова трябва да се храниш.

Храната на подвизаващите се в Христа обаче е радостта. Радостта храни душата, духа, ума, за да могат да възхождат и да се отдават на Бога. Никой подвиг, никое въздържание, никой копнеж, никоя любов не може да стигне до края, ако не се храни. Помислете си за някой, който иска да е добър спортист, но не яде: много просто, той ще падне на пътя. Същото се случва и с всеки духовен подвижник, ако няма радост. Радостта е „храна за подвизаващите се” и следователно – наслада и прехрана.

Преподобни Нил продължава, като казва, че радостта е

утешение в сълзите“.

Утешение в сълзите, които докарва Светият Дух, както и нашият собствен дух, когато истински се принася на Бога. Сълзите, които не са поради несгода и болка, а от покаяние и любов към Бога; сълзите, които пролива радостната душа, когато иска да се приближи до Бога и вижда колко далеч е със своите дела, които преценява през призмата на Христа, а не на човешкия егоизъм. Когато човек има такива сълзи, когато вижда греха си – че досега „като паяжина се преминаха43 всички години от живота ми, че досега не направих нищо и сега, когато остарях и съм на петдесет, шейсет, седемдесет години, трябва да започна живота си отначало – когато този човек пролее сълзи, кажете ми, какво може да му даде утеха? Христос? Та Христос е дал средството за утеха. Радостта, казва, е „утешение в сълзите“. Радостта, която имаш в душата си, като прекрасна градина кара да поникнат цветовете на духовните сълзи, на покаянието, на разбирането, на себепознанието.

Разкриваш на някой човек неговото собствено аз, неговите рани, неуспехи, страдания, страсти и го виждаш да се разколебава и отчайва. Защо? Защото му е липсвала радостта и следователно не е имал Христа. Когато обаче кажеш истината на един грешен човек, на най-пропадналия, и го видиш да се утешава, да се радва и да казва: „Да, сега ще започна моя нов живот; подари ми, Боже мой, макар и пет минути живот, за да успея да се подготвя и да кажа: Господи, помилуй“ – това означава, че този човек е имал радост в себе си; в противен случай той навярно би стигнал  дотам да сложи край на живота си.

Радостта също е

„съединяване с любовта“

(ἀγάπης ἔμψηφος). Ἐμψηφίζω означава причислявам, съединявам едно нещо с друго. Ἀγάπης ἔμψηφος означава, че радостта винаги се съединява с любовта. Както една хартийка има не само една страна, а две, точно така любовта не може да бъде истинна, ако няма другата страна на радостта. Всяка любов към човек, всяка любов към духовния живот, към Отца, към Сина, към Светия Дух, към каквото и да е, е лъжлива, ако я няма радостта. По такъв абсолютен начин любовта е свързана с радостта!

Следователно, ако искаш да придобиеш любов към Христа, ще започнеш първо от радостта; защото, както прочетохме по-горе, човек черпи радост и от най-малките неща, когато ги възложи върху Бога и ги възприема чрез Бога. Радост може да ти достави усмивката на другия, милувката на другия, похвалата на другия; радост може да ти достави обаче и осъждането от страна на другия, защото те прави герой пред Бога. Радост може да ти доставят дори хулите на другия, защото това показва, че стоиш пред него истински, а не лъжливо. Радост доставя цветето, радост доставя планината, радост доставя естествената светлина, радост доставя и най-малката молитва, радост доставя всяка надежда, радост доставя и присъствието на бащата, на майката, всичко; радост доставя дори сънят. Бог е изпълнил света с неща, които могат да ти доставят радост. И от тази радост можеш да се изкачваш до по-високите стъпала на радостта, да стигнеш до усъвършенстващата радост и оттам – до съвършената радост, която е Сам Христос.

Затова човек първо трябва да придобие радостта и чрез нея ще изкачи стълбицата, за да стигне до любовта

след трудове и много усилия, злополуки, беди, молитви, болки, благодеяния, отречения,  оказване на гостоприемство, надежди, подвизи, скърби, сълзи и всичко друго. Трябва да минеш през всичко това, за да можеш да възлюбиш Бога. Ако за всички тези неща, през които трябва да минеш,  залогът е радостта, както ни казва св. Нил, то как мога да стигна там горе без радост? Затова радостта е „съединяване с любовта“ и това, което ни съединява с Бога.

Нека продължим със св. Григорий Палама: „Защото, ако никой не може да обясни каква е сладостта на меда на някой, който не е вкусил (от него), то как човек да разкаже за насладата от свещената Божия радост и благодат на онези, които не са ги изпитали?”44. Как е възможно, казва, да говориш за мед на някой, който не е вкусил от сладостта на меда? Какво ще разбере? По същия начин, какво да кажеш на човек, който не е положил усилие и не се е подвизавал да придобие опита от „насладата от свещената Божия радост и благодат“?

Когато някой не е радостен и искаш да го направиш радостен, той изпитва болка, както изпитва болка този, на когото му режат и стържат плътта;

защото той живее със своята болка, храни се с болката си.

Радостта обаче води до свещената Божия радост, до радостта, която идва от личното участие в Бога, от съприкосновението лице в лице, от това да погледнем Бога със собствените си очи. Нашите очи възвестяват нашата радост, а нашата радост открива приветливостта на Божиите очи.

Когато копнея само за Бога, изваждайки всичко друго от себе си, тогава придобивам

„насладата от свещената Божия радост и благодат”.

Точно това постига във всичко, при всяко общуване и във всяка ситуация радостният човек. Помните ли какво каза Бог на Каин, когато той уби Авел? „Защо се помрачи лицето ти?”[45] Защо си намръщен? Защо навъси лицето си? Защо се притесни? „Успокой се!”46 Защото, ако не повдигнеш очите си, ако устата ти не се усмихне и сърцето ти не се развесели, грехът, който е скрит вън до вратата, ще влезе и като мечка ще се нахвърли върху теб, за да те разкъса. Грехът идва пред теб да те удуши; и втори, и трети, и четвърти грях. Искаме ли да имаме успех? Искаме ли това, което правим, нашите трудове, молитви, злострадания и любов – всичко да е истинно? Нека държим себе си в непрестанна радост. На онзи, който не е радостен, нищо не казваме; пожелаваме му само да излезе от своето окаяно положение. На тези, които са радостни, пожелаваме да ликуват с радостта, която Божията слава им дарява. И още, нека помним, че тази наша радост и тази наша усмивка са прелюдия към насладата със свещената Божия радост и с благодатта.

Само радостният може да е сигурен по Божия път.

Превод: Алексей Стамболов, Константин Константинов
Източник: “За Надеждата в Бога. Осем слова за духовно израстване”, архим. Емилиян Симонопетрит. Издание на Храм “Св. Прпмчца Параскева”, гр. Пловдив (2016)

* Откъси от огласителни поучения в манастира „Свето Благовещение”, Ормилия, февруари, 1977 г.

[1] Рим. 2:9.

[2] „Οὐ μὴ λυπηθήσῃ χαλεποῦ τινος συμβαίνοντός σοι, οὐτε ἐπὶ ζημίᾳ λυπηθήσῃ οὐτε ἐπὶ ὕβρει· ἡ λύπη γὰρ τοῦ κόσμου τούτου θάνατον κατεργάζεται”. – Περὶπαρθενίας, PG, 28, 277B.

[3] „Ὑπὲρ τῶν ἁμαρτιῶν σου μόνον λυπηθήσῃ”. – Περὶπαρθενίας, PG, 28, 277B.

[4] ΛόγοςεἰςτὰςΚαλάνδας 2, PG 48, 955.

[5] Вж. 2 Кор. 7:10.

[6] „Ἀγών ἐστιν καὶ κόπος πολὺς τοῖς προσερχομένοις τῷ Θεῷ τὰ πρῶτα, ἔπειτα δὲ χάρα ἀνεκλάλητος”. – ποφθέγματαΓερόντων, ἀμμᾶςΣυγκλητικῆς 1, PG 65, 421A.

[7] Пак там, PG 65, 421B.

[8] „Ὅλως δὲ ψυχή, ἡ ἅπαξ προσδεθεῖσα τῷ πόθῳ τοῦ κτίσαντος καὶ τοῖς ἐκεῖ κάλλεσιν ἐνειθισμένη φαιδρύνεσθαι, τὸ περιχαρὲς αὐτῆς καὶ εὔθυμον ὑπὸ τῆς ποικίλης μεταπτώσεως τῶν σαρκικῶν παθιμάτων οὐ μεταβάλει”. – Λόγοςπερὶεὐχαριστίας 2, PG 31, 221B.

[9] „Ἀλλὰ τὰ τοῖς ἄλλοις λυπηρὰ προσθήκην εὐφροσύνης ποιήσεται”. – Пак там.

[10] Вж. Рим. 12:15.

[11] „Κλαίειν οὖν μετὰ κλαιόντων συγχωρεῖὁ Ἀπόστολος, ἐπειδὴ τὸ δάκρυον τοῦτο οἱονεὶ σπέρμα καὶ δάνεισμα γίνεται τῆς αἰωνίου χαρᾶς”. – Λόγοςπερὶεὐχαριστίας 2, PG 31, 228 А.

[12] Срв. Ισαάκ Σύρου, Ἀσκητικά 78, σελ. 299: „ἀπόλοιτο ἐκείνη ἡ δικαιοσύνη” („дано погине онази милостиня“).

[13] Рим. 12:15.

[14] „Ἀνάβα μοι τῇ διανοίᾳ καὶ θέασαι τὴν ἀγγελικὴν κατάστασιν, εἰ ἄλλη τις αὐτοῖς πρέπει  κατάστασις, πλὴν τοῦ χαίρειν καὶ διευθυμῖισθαι”. – Λόγοςπερὶεῦχαριστίας 2, PG 31, 228 А.

[15] „ἠξίωνται παρεστάναι Θεῷ καὶ ἀπολαύειν τοῦ ἀπορρήτου κάλλους τῆς δόξης τοῦ κτίσαντος ἡμᾶς. Πρὸς ἐκεῖνον οὖν τὸν βίον παρορμῶν ἡμᾶς ὁ Ἀπόστολος πάντοτε χαίρειν ἡμῖν διετάξατο”. – Пак там.

[16] „Ἦν δὲ ἰδεῖν αὐτοὺς ἀγαλλιωμένους κατὰ τὴν ἔρημον. Οὐκ ἄν τις ἴδοι ἐπὶ τὴν γῆν ταύτην τοιαύτην ἀγαλλίασιν, οὐδὲ εὐφροσύνην σωματικήν. Οὐδὲ στυγνὸς ἢ κατηφής τις ἦν ἐν αὐτοῖς αὐτοῖς, ἀλλ´ εἴ τίς που καὶ στυγνάζων ἐφάνη, εὐθὺς ἐπύθετο παρ´ αὐτοῦ ὁ πατὴρ Ἀπολλῶ τὴν αἰτίαν καὶ τὰ ἐν τῷ κρυπτῷ τῆς καρδίας ἑκάστου ἀπήγγελλεν”. – Παλλαδίου Ελενοπόλεως, πρὸςΛαῦσονστορία 52, PG 34, 1147CD.

[17] Пак там, PG 34, 1147D.

[18] „Οὐ χρὴ στυγνάζειν ἐπὶ τῇ σωτηρίᾳ μέλλοντας βασιλείαν οὐρανῶν κληρονομεῖν”. – Пак там.

[19] „Στυγνάσουσι μέν, φησίν, Ἕλληνες, κλαύσουσι δὲ Ἰουδαῖοι, πενθήσουσι δὲ ἁμαρτωλοί, οἱ δὲ δίκαιοι εὐφρανθήσονται”. – Пак там.

[20] Вж. Гал. 3:10.

[21] „οἱ δὲ δίκαιοι εὐφρανθήσονται. καὶ οἱ τὰ γήϊνα μὲν φρονοῦντες ἐπὶ τοῖς γηΐνοις εὐφραίνονται, ἡμεῖς δὲ οἱ τηλικαύτης ἐλπίδος καταξιωθέντες πῶς οὐχὶ διὰ παντὸς εὐφραινόμεθα”. – Παλλαδίου Ελενοπόλεως, πρὸςΛαῦσονστορία 52, PG 34, 1147D.

[22] Срв. Пс. 101:7.

[23] „χαρὰ, λύπης ὄλεθρος, συμφορῶν εὐχαριστία, εὐχῶν ὀπτασία, καὶ πόνων εὐφρασία, ἀποταγῆς ἔνθεμα, ἐλπίδων καταφυγή, ἀσκούντων τροφή, πενθούντων παραίνεσις, ἀγάπης ἔμψηφος καὶ μακροθυμίας σύμψηφος”. – ΠρὸςΕὐλόγιονμοναχόν, Περὶτὰςἀντιζύγουςτῶνρετῶνκακίας 3, PG 79, 1144A.

[24] „Ἔστω νόμος… ἡ τῆς  εἰρήνης χαρά”. – Пос. съч. Λόγοςπαραινετικός 6, PG 79, 1101B.

[25] Вж. Νικήτα Στηθάτου, Πρώτη πρακτικῶν κεφαλαίων ἑκατοντάς 60, PG 120, 880A.

[26] Срв. Ισαάκ Σύρου, Ἀσκητικά 38, σελ. 163.

[27] Вж. Рим. 8:28.

[28] Вж. Ис. 64:6.

[29] Марк. 10:51.

[30] Мат. 20:32-33.

[31] Йоан. 8:6.

[32] Мат. 9:28; 20:32.

[33] Йоан. 9:6

[34] Иак. 4:3.

[35] Вж. Иак. 1:5-6.

[36] Вж. Мат. 21:22.

[37] Мат. 20:22.

[38] 2 Кор. 12:9.

[39] Мат. 6:33; Лук. 12:31.

[40] Лук. 16:26.

[41] Лук. 16:20-21.

[42] Мат. 13:12; 25:29.

[43] σεράχνη μελέτων”. – Пс. 89:9 по 70-те.

[44] „Εἰ γὰρ γλυκύτητα μέλιτος οὐδεὶς ἀναγγελεῖ τοῖς μὴ γευσαμένοις, πῶς ἄρα τῆς ἱερᾶς τοῦ Θεοῦ χαρᾶς καὶ χάριτος τὴν ἡδονὴν τοῖς μὴ πεπειραμένοις διηγήσεταί τις;” – ΠρὸςτὴνσεμνοτάτηννμοναζούσαιςΞένην 68, Π. Χρήστου, ΓρηγορίουτοῦΠαλαμᾶΣυγγράμματα, ἐκδ. Κυρομάνος, τ. Ε’, Θεσσαλονίκη, 1992, σελ. 229, στχ. 15-18.

[45] Бит. 4:6.

[46] Бит. 4:7, по 70-те.