Ние сме блудният син, ние сме по-големият брат

Автор: Митр. Антоний Сурожски /Блум/

Често се случва да разбием на пух и прах нашите взаимоотношения, цялата им пълнота и важност, защото сме привикнали на това някой да ни обича и да ни „дава“ – да ни дава щедро, да ни дава непрекъснато, без никога да помисли за себе си: просто да дава; и колко лесно ние постепенно забравяме човека, който ни дава, а запомняме само нещата, които ни дава. Случило се с блудния син, но се случва постоянно и в нашите човешки взаимоотношения…

Блудният син казал на баща си: „Дай ми това, което ще бъде мое, когато умреш,“ с други думи: „Хайде да се разберем, за мен ти вече не съществуваш; аз искам единствено това, което можеш да ми дадеш…“ Както живял блудният син за известно време, така и ние можем за известно време да се прехранваме с тези блага. Сърцето ни все още е топло от топлината, която ни е дадена, умът ни все още живее с богатствата на вече всъщност прекъснатата близост… И докато ние успяваме да живеем благодарение на тези дарове, ние сме обградени с хора, които искат да получават от нас това, което имаме и което сме получили: ние, подобно на блудния син, сме обградени от хора, които се въртяли около него, докато все още имал богатството, взето от състоянието на баща му. Но когато всичкото богатство се свършило, те се отдръпнали. И нищетата влязла в живота му отново: той се отрекъл от взаимоотношенията си с един човек, и сега от него се отричат другите: той остава сам…

Животът е възможен единствено във връзка с Бога и във връзка с ближния, като че ли в скачени съдове; ние сме както дарители, така и получатели на щедростта на хората и на Бога.

И тогава идва времето, когато ние дълбоко и съсредоточено ще размислим за това какво представляваме, и ще разберем, че сме съгрешили срещу Небето, съгрешили срещу нашия отец, срещу нашия брат, срещу тези, които обичаме, срещу сестра ни – срещу всички, които са около нас. Ние съгрешихме – тоест, ние прекъснахме връзката, като пожелахме да бъдем свободни от тях… И тогава идва времето да се завърнем: обратно вкъщи, там, където ни храниха, където щедро ни даваха, грижеха се за нас, и в края на краищата, при Бог, източникът на всяко благословение.

Но често се случва ние да се опитаме да се завърнем, но да ни посрещне не отецът на съгрешилия син, а по-големият брат, който никога не е имал истински взаимоотношения, основани на любовта или приятелството, нито с нас, нито с баща ни. Ние се сблъскваме с този, който може да се похвали, че винаги е „работил“ съвестно и честно в дома на баща си, вършейки всичко, което е било необходимо – но, вършейки това с безразличие, – той изпълнил този си дълг като някой, който не е можел да избяга, или пък като сделка, като работа на наемник. Ние трябва да размислим върху това, защото в нашия живот на взаимоотношения с хората ние не винаги сме единствено Блудния син – ние често представляваме и по-големият брат. Идва някой при нас и ни казва, „моя грешка е, че нашите взаимоотношения пропаднаха, държах се като човек, който единствено иска да взима, искам да се променя!“ и ние го посрещаме с думите (или жеста): „някога по друг начин гледах на теб! Някога живяхме като приятели, и ти беше безценен приятел, обаче ти провали всичко! Раните ми зараснаха и не искам да се отварят пак!“ Колко често ние сме по-големият брат?

И нашето държание е тъй различно от това на бащата, който и за миг не престанал да обича своя блуден син, дори когато този загубен човек се отрекъл от него, отхвърлил баща си, очаквайки времето, „когато той ще умре“, за да влезе във владение на всичко, което баща му придобил през годините на труд, мъдрост и пожертвувателна любов…

Но бащата излиза и тича, за да срещне своя загубен син. Ние някога държали ли сме се по този начин?… Бихме ли били готови да дадем нему своите най-добри одежди, тоест, да го обгърнем с нашата предишна дружба? Бихме ли били готови, когато е пропилял богатството ни, унижил ни е, ограбил ни е, да му се доверим с нашия пръстен, давайки му всичкото влияние върху нашата самоличност, нашето богатство, нашата чест?

Всеки един елемент от тази трагична и чудна притча се преплита вътре във всеки един човек. Но не е достатъчно просто да осъзнаем това; като осъзнаем кои сме, ние трябва да действаме; ние трябва да вземем решение, трябва да осъдим и да се отречем от тази самоличност, която сме били до тогава, да се завърнем и да умоляваме за прошка и милост. Лесно е да се поиска прошка от Бога, защото Бог видимо и осезаемо никога не ни изпраща с празни ръце, след като сме пристъпили към него; Той никога не казва, „Иди си от Мен!“ Но да попросим прошка от онези, с които сме злоупотребили и онези, които са ни засегнали…

Източник: православие.ру