Митрополит Йосиф: Св. Григорий Палама за Втората Неделя на Великия пост

Втората седмица от светата Четиридесетница е известна като време на светлотворния пост. През тази седмица светата Православна църква моли Господа за благодатно озарение с Божествена светлина на постещите и каещите се. Заради това в тази неделя тя възпоминава Солунския архиепископ св. Григорий Палама (XIV в.), прославил се като ревностен защитник на православното учение за Божествената Таворска светлина против еретиците Варлаам и Акиндин.

Св. Григорий, по фамилия Палама, бил родом от Константинопол. Приел монашество на Атон още като юноша. В Атинските школи, които се славели със своите науки, той добил всестранно образование. Написал много съчинения – богословски, исторически, аскетически и по естествознание. В същото време водил и строг подвижнически живот. За по-голямо усъвършенстване в духовния живот той се затворил в пустинна пещера, в която преживял десет години. Бил удостоен от Бога с откровения и дар на изцерение. В синаксара му четем, че превръщал неплодието на дърветата в благоплодие, предвиждал бъдещето и се красял с множество още дарове на Божествения Дух. Като свещеник, св. Григорий извършвал светата Евхаристия с умиление и сълзи. Молитвата му била възвишена и съпроводена със здрава мисъл и постоянна сърдечна чистота. Заради благочестието и ревността му против Варлаамовото и Акиндиново учение за Таворската светлина, той бил избран за архиепископ на Солун. Мъдрото управление на паството обаче продължило само тринадесет години, тъй като около 1360 г. св. Григорий починал. Вселенският патриарх Филотей, като оценил ангелоподобния му живот и успешната му борба срещу враговете на светото Православие, го причислил към лика на светиите. Паметта му празнуваме на 14 ноември и във втората неделя на Великия пост.

Като син на Божествената светлина, св. Григорий Палама станал наистина неин чуден служител и всепредан Божи човек. По сила неговите благодатни писателски дарования и православен възглед почти не отстъпват на тези на великите отци от Златния век на патристиката. Всичките му творения са възвишени, но леки и достъпни. В тях боголюбивият читател, и особено монашествующият, може да намери богоозарени мисли и подвижнически уроци, без които е невъзможно спасението. За свещенослужителя проповедник пък неговите проникновени тълкувания на евангелските слова и събития са „небесна роса, мед от камък, ангелски хляб; питие, храна, наслаждение и извор на жива вода“, както мъдро ги назовава Константинополският патриарх Филотей, древният съставител на службата на светителя.

Но да се приобщим и ние към всемирното духовно паство на св. Григорий, да добием макар и малка представа за неговата „огненодуховна уста на благодатта“ и да сторим това, което той е желаел. Интересно и душеполезно ще бъде да разберем какво е казал лично той за втората неделя на Великия пост. Беседата му за този ден е изложение на неделното литургийно евангелско четиво за изцеряването от Господа на разслабения в Капернаум. В самото й начало светителят припомня първите думи на евангелската проповед: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2). И не само се приближи, но то вече е в нас (Лука 17:21). То идва дори нагледно, като унищожава всяка вража сила и власт. Но това се отнася само за онези, които прекарват богоугодно целия си живот. А щом царството Божие се е приближило и е в нас, заради което и идва, то и ние следва да се удостоим с него чрез дела на покаяние, да направим усилия над себе си, като отхвърлим злите навици, защото царството небесно бива насилвано и насилници го грабят (Мат. 11:12). Да заревнуваме търпението, смирението и самата вяра на богоносните наши отци и „като имаме пред очи свършека на техния живот, както говори св. апостол Павел, да подражаваме на вярата им“ (Евр. 13:7). Да умъртвим всякаква страст, нечистота, блуд, зли пожелания и алчност, особено в тези свещени дни на поста, и като възлюбим тесния път, водещ към вечен живот, чието начало и първо поприще е постът, да преминем с усърдие дните на светата Четиридесетница.

По думите на Соломона, ако „време има за всяка работа под небето“ (Екл. 3:1), то за търсещите благоприятно време за вършене на добродетели, това време са дните на Великия пост. И ако целият ни живот е благоприятно време за постигане на спасение, то колко повече такова благоприятно време е постът. Сам Началникът на нашето спасение, Господ Иисус Христос, поставил началото на поста и по време на поста посрамил възбудителя на страстите – дявола, който всячески Го нападал. Както невъздържанието, бидейки враг на добродетелите, се явява родилка на страстите, така и въздържанието, което унищожава сквернотата, дошла в нас вследствие невъздържанието, бива майка на безстрастието. Постът и общото въздържание вървят ръка за ръка и който разумно следи за тях, им отдава еднакво предпочитание.

Строго погледнато, и ние не бива да ги разделяме едно от друго. Като се държим в поста и внимаваме за въздържанието, ние благоразумно можем да ползваме и евангелските слова, които днес ни известяват за чудесното изцерение на разслабения в Капернаум, който град св. евангелист Матей нарича град на Иисуса (Мат. 9:1). В него Христос прекарвал голяма част от времето Си, извършвал много и големи чудеса, проповядвал и затова населението Го познавало. Ето защо, щом чули, че Иисус влязъл в Капернаум, тозчас се събрали при Него отвсякъде дори книжници, фарисеи и законници (Лука 5:17), за да чуят словото Му (Марк 2:2).

На всички Господ благовестил покаяние, спасение и думи за вечния живот. И всички слушали, но не всички изпълнявали чутото. Ние също обичаме да слушаме, да видим, но не всички сме любители на добродетелта. В нас е вложено чувство на желание да знаем освен кратковременното и това, което е необходимо за нашето спасение. Затова мнозина не само с удоволствие слушат свещеното учение, но и внимателно го изучават. Но за да се приведат тези положения в дело, или на тяхно основание съвършената вяра да се превърне в плодоносна, е нужно благоразумие и благо намерение, които не е леко да се намерят, особено в онези, които се самооправдават и се мислят за много умни, каквито било юдейските книжници и фарисеи. Те постоянно слушали словото и, макар че виждали извършените знамение, повече хулили, отколкото възхвалявали Благовестителя на тези слова и дела. В такъв един момент, когато Господ учил, и всички, или бошинството, съсредоточено внимавали в благодатното Му слово, четворица донесли при Него един разслабен. И като не могли да се приближат до Него поради навалицата, разкрили и пробили покрива на къщата, гдето се намирал Той, и спуснали одъра, на който лежал разслабеният (Марк 2:3-4). Може би ще се помисли, че всичко това било проява на вярата на четворицата и че удовлетворявайки тази вяра, Господ дарувал здраве на разслабения. Нещата обаче стоят другояче. Действително, като изцерил момчето на началника на синагогата, Господ не изискал от този момък вяра, както сторил и с дъщерята на хананейката, и с дъщерята на Иаиря. Но нали дъщерята на Иаира била мъртва, дъщерята на хананейката – безумна, а момъкът на началника на синегогата не се намирал на това място. Затова Господ не можел и да очаква наличие на вяра и за тяхното спасение помогнала вярата на близките. Тук обаче разслабеният присъствал и бил господар на разума си, макар тялото му да било парализирано. Неговата блага надежда и неговата вяра именно пуснали корена на вярата и в другите и ги ободрили да дойдат и, убедени от него самия, да разкрият покрива и да го спуснат през него пред Господа. Без волята на разслабения четворицата не биха направили това. Разслабеността на тялото му не означавала парализация и на разума му. Дори е справедливо да се отбележи, че той по очевиден начин бил по-горе от онова, което помрачава и препятства вярата. И всичко това станало във време, когато любовта към човешката слава отвела фарисеите от вярата в Господа, заради което Той им казал: „Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единнаго Бога, не търсите?“ (Йоан 5:44)

За други пък препятствие да повярват в Господа било имуществото, бракът и грижите за житейските работи. Всичко това отстранила и отблъснала от мислите на разслабения присъщата му разслабеност. Затова понякога за грешника е по-добре да боледува, отколкото да бъде здрав, защото болестта съдейства за спасението му. Тя притъпява вродените възбуждения в човека към злото и с това, че човек търпи страдания, свързани с болки, тя като че ли заплаща дълга за извършените грехове и прави човека способен да приеме отначало здравето на душата, а след това и телесното. Особено това се чувства, когато болният разбира, че здравето му зависи от Бога и доблестно понася бедата. Тогава той пада пред Бога с вяра и дела, доколкото му позволяват силите, и моли за милост. Разслабеният от днешното свето Евангелие също показал дела, каквито е могъл, и Господ на дело и с истински думи явил това, което фарисеите не били в състояние да разберат, а хулили и роптали. Като видял вярата им – както на спуснатия на носилка болник, така и на спускащите го от покрива, – Иисус казал на разслабения: „Чедо, прощават ти се греховете“. Какви блажени слова! „Чедо“, чул разслабеният да се обръщат към него и почувствал се осиновен от Небесния Отец, встъпва в тясна връзка с безгрешния Бог. Тозчас и сам станал безгрешен вследствие на отпуснатите му грехове. И за да последва обновление и на тялото, той отначало възприел всичко с душата, която се възвишава над греховността, макар че тя първом паднала в мрежите на греха и заради нея, според праведния Божи съд, се появили болките по тялото и смъртта.

Книжниците, като чули тези думи, размишлявали в сърцата си: „Какво тъй богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Господ, като Творец на сърцата и Познавач на техните скрити помисли, им казал: „Що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно, да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи?“ Книжниците си мислили, че Господ, бидейки без сила да изцери разслабения, прибягнал към онова, което явно не притежава, а именно – към прощаване на греховете, което, с една дума казано, и то с авторитетен и повелителен тон, не само е хула, но е и съвършено леко да се направи от всеки желаещ. Затова Господ им казал: Ако Аз бих желал да произнеса само странни слова, нямащи никакъв резултат на дело, то с еднакъв успех бих могъл да не свързвам едното с другото, а именно – изцеряването на разслабения с прощаването на греховете му. Но аз правя това преднамерено, та да ви бъде известно, че Моето слово не е бездействено. И не защото нямам сили да дарувам изцерение от недъга, прибягнах към даруване прошка на греховете, но, като Единороден Син на Небесния Отец, Аз обладавам божествена власт на земята, макар по плът да съм единосъщен и на вас, неблагодарните. Тогава се обърнал към разслабения: „Тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си“. И той веднага станал и, като взел одъра си, излязъл пред всички. Тези думи и чудото се явили като опровержителен отговор на мислите на книжниците. Но те някак си и хармонират с тях, защото никой от човеците не може с властта си да прощава грехове. В това точно е заблуждението на фарисеите, че считали Христа за прост човек и не виждали в Него Всемогъщия Бог. Затова в случая след словата Му последвало и дело. „И като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха (…)“

Прошката на човешките постъпки също често става чрез произнасяне на думи. Но болестта, и то такава болест, да обърнеш в бягство със силата на една дума само – това е възможно само за Бога. Поради това св. Евангелист свидетелства, че всички, които видели изцеряването на разслабения, се чудели и славели Бога, като казвали: „Никога такова нещо не сме виждали“.

Ние обаче сега можем ли да говорим така? Не. Ние знаем много повече дела, извършени не само от Христа, но и от Неговите ученици, а по-късно и от техните приемници, и то станали с призоваването на самото име Христово. Затова трябва да прославяме Христа предимно с дела. Да възприемем това чудо с възвишен ум, като пример за добродетелен живот. Всеки, който се предава на страстни наслади, е душевно парализиран и лежи на одъра на сладострастието със съответната нему разслабена разюзданост на тялото. Но когато, убеден от евангелските увещания, се покае, той тържествува над своите грехове и над поразената от тях с разслабеност душа. Тогава той бива носен към Господа от следната четворка: презрението към себе си, изповедта на прегрешенията, обещанието за в бъдеще да се въздържа от зло и молитвата към Бога. Но те не могат да пристъпят към Бога, ако не разкрият покрива и не разместят керемидите, глината и другия материал. Покривът в нас – това е мислителната част на душата, която заключва в себе си най-разновиден натрупан материал, имащ отношение към страстите и към земното. И когато това състояние бъде разрушено и унищожено от споменатата четворка, тогава ние действително можем да бъдем спуснати, т.е. истински да се смирим, да припаднем и пристъпим към Господа, да просим и получим от Него изцерение.

Но кога могат да се извършат тези дела на покаяние? Когато Иисус дошъл в „града Си“, т.е. явил се в плът на света, който като Негово творение е и Негова собственост, „светът не Го познал“ и „Своите Го не приели. А на всички ония, които Го приели – на вярващите в Неговото име, – дал възможност да станат чеда Божии“ (Йоан 1:11-12). Затова и разслабеният духом, който пада с вяра пред Бога, се удостоява да чуе казаното от Него „чедо“ и приема както прошка на греховете, така и изцерение. И не само това, но приема и сила, за да вземе одъра си, на който е лежал прикован, и да го носи. Под „одър“ тук се разбира тялото, в което се намира умът, който следи за плътските похоти, и който, подтискан от тялото, се придържа към греховността. След оздравяването обаче нашият ум се явява като водещ и носещ тялото, което му е подвластно и чрез което показва плодове и дела на покаяние. Така, които видят тези плодове и дела, прославят Бога. И днес ние виждаме евангелист, който преди това е бил митар, апостол, който е бил гонител, богослов, който е разбойничел, син на Небесния Отец, който недълго преди това общувал със свини. Знаем за мнозина, които са положили неимоверни усилия за очистване на сърцето, които са вървели от слава в слава и от ден на ден са се възкачвали към по-възвишеното. За такива Господ говори: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:16). И това е казано не в смисъл, че ни е заповядано да показваме себе си, но да живеем богоугодно. Както светлината, която няма отношение към външния свят, притегля към себе си взора на гледащите я, така и богоугодният живот привлича към себе си, заедно с очите, и душите на хората. И още, както при светлината на слънцето ние възхваляваме не въздуха, участващ в сиянието, но самото слънце, което обладава светлината и подава нейната заря, така и по отношение на човека добродетелите му са сияние на Слънцето на Правдата. Такъв човек, веднага щом се забележи, се търси от вярващата душа. Той възвисява човеците към славословие на Небесния Отец и Слънцето на Правдата – Господ Иисус Христос. И колко радостно е, ако този човек е свещенослужител. Като такъв, по примера на св. Григорий Палама, когато предстои с целия вярващ народ пред Бога в храма и се обърне да погледне на тези, които разумно и със съкрушение въздават песнопения и моления Богу, или стоят в мълчание и угризение, той така се окриля и изпълня с доволство от тази гледка, че от все сърце и душа слави Отца, Който е на небесата, Христа, Който извършва всички благи действия между хората, и Светия Дух, Който дава на всичко живот.

Автор: На САЩ, Канада и Австралия митрополит ЙОСИФ
в. „Църковен вестник“, бр. 9 / 1978 г.
„ДА ПАЗИМ БОЖИЯ ЗАКОН“, Издателство Омофор, София, 2009 г.