The Ease of Violence and the Violence of Ease

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит

Господ ясно определя, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят1. Следователно, всички вярващи в Христа живеят като насилници и воини, с болка и труд, докато „се всели Христос2 в сърцата им. А колко повече монасите са призвани да живеят и проповядват чрез дела и трудове идващото царство, поради което много точно биват определяни катo„насилници“.

Великият апостол Павел, верен на Господните слова, се радва и изказва приветствия, когато евангелското насилие3 стига до кръст и смърт, изповядвайки, че „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите4 и хвалейки се „с кръста на Господа нашего Иисуса Христа5.

Впоследствие светите отци, възприемайки този евангелски принцип и отправна точка за живота в Христа, с вяра и убеденост казват: „Божият път е всекидневен кръст6. Друг св. отец казва: „Да насилваш себе си във всичко – това е монахът7. Трети пише: „Монахът означава постоянно насилие над естеството8.

Тази духовна аксиома се е превърнала в съзнание за всички, които следват Христовите стъпки и разглеждат насилието като подражание на мъчениците, което в замяна дарува радост и обещание за вечен живот.

Как обаче насилието се е превърнало в такъв порив и източник на душевен комфорт за подвижниците на вярата? Викът, който всеки ден чуваме от безброй сърца – „отстъпи от мене, за да си поема дъх9, получава следния сигурен отговор и изкупителен отзвук: „Никой да не търси комфорта, а да стене и скърби сега, за да наследи простора на Божието царство10.

A) Причината за насилието

Чрез непослушанието в рая Адам въвел греха в живота на човешкия род и нанесъл съдбовни за целия свят изменения и сътресения; той унищожил простотата в себе си и във всички родени след това хора, а заедно с нея – мира, вътрешния покой, безстрастието, любовта, въвел раздвоението на помислите, представите и делата, разновластието (ἑτεροκρατία), угризението на съвестта, болестите, горчивината на живота. Човекът вече „не върши това, що желае, а онова, що мрази, него прави11.

Ние завещаваме това осъдително състояние на нашите чеда, на заобикалящата ни среда, на нашите приятели, на нашите монаси, на чедата на нашата Църква. По този начин, вместо дъх на живот, предаваме дъх на смърт. Падението пленило човека в един порочен кръг на страдание и наслада. Търсим насладата, а намираме страданието. Избягваме страданието, повика на смъртта и чуваме достигащите до нас викове на тлението и смъртта. Защо? Защото човек, „като стана нарушител и пренебрегна Бога12, разпръсва силите на своя ум и воля в сетивни, безумни, скотоподобни и противоестествени интереси.

Затова от онзи момент насилието навлиза в живота на човека като отблъскване на смъртта, одеяние на божествен живот и покривало на вечна светлина.

За щастие обаче Христос, новият Адам, живял заедно с човека, съживил огъня от пепелта и оживотворил Божието творение. Получавайки човешка същност от Дева, Той осъществява – без да върши грях – възсъздаването на падналия човек и възвръща всеки човек, който желае, в неговата първоначална красота. Той, нашият Христос, чрез Своята доброволна смърт ни привлича към безсмъртието. Дал ни е възможност да избираме и преживяваме всичко онова, що е истинно, честно, справедливо, чисто, добродетел, похвала13. Как? Чрез насилието.

Новият елемент в нашия живот, тоест грехът и страстите, изискват насилие, защото „грехът се измива трудно14. Както казвал старецът Йосиф, вътре в нас се води гражданска война, за да направим своя избор между битието и дълга15.

Следователно насилието е необходимо, защото нашите страсти са неизброими, както казва св. Максим Изповедник, голямо е множеството на нашите страсти. „Поради това животът ни се е изпълнил със стенания.16. Вижте докъде ни е довел комфортът. Оценете ужаса, „насилието на комфорта“. И тъй, нашата природа се раздробява, разкъсва се на безброй парчета, разкъсва се и нашето сърце. Тази последица от греха ни отклонява във вредни за нас вонящи болести. Не говоря за големите, зловонни страсти, а за най-малките: себелюбие, тщеславие, липса на състрадателност, тирания, надуване, нерешителност, непостоянство, неуместен език, ревнивост, завист, постоянно оплакване, печал, безнадеждност, отчаяние, униние, намръщеност, малодушие, ненавременна скръб, хленчене, унилост. „Нечестивият мъчи себе си през всичките си дни“, казва Йов17. Това означава: страхове, тревоги, стрес, уморено и помрачено сърце, разпокъсан живот – насилието на комфорта.

Лекарството? Доброволната скръб, изнуряването18, евангелското насилие. Комфортът на насилието. Подвигът, който ни прави радостни, благородни, благи, изпълнени с мир. Сърцето ни се превръща в прекрасна градина и място за покой.

Б) Необходимостта от насилието

Защо се страхуваме от насилието? Защо се противим, смятайки, че това е нещо мъчително и трудно?

Нашите интереси, влиянията на светското мъдруване, детските задръжки, възприеманите светски образи и идеологии, нашият егоизъм и малоценност се налагат върху нас и ни пречат да понесем изцяло и от сърце Христово иго. Особено когато се влияем и от съвременното секуларизирано и безбожно общество или нямаме богословска основа, тогава водим повърхностен духовен живот и тълкуваме насилието по необмислен и безотговорен начин.

Обикновено хората ненавиждат страданието, хранят своята плът и подхранват своите похоти. Това, което за светския човек е законно право или разумно оправдание и повод за комфорт, за нас, вярващите, е гибелен край. Затова преодоляването на инстинктивната грижа за собственото ни „аз“ и себеугодничеството изисква истинска любов. Нуждаем се от божествения огън, който разгаря в нас Христос и който ни преобразява. Истинският копнеж по Христа загасява всеки друг копнеж. Тази монашеска общност тук, на Метеора, чиято шестстотингодишнина празнуваме, е плод от горенето на божествения огън у човека.

Ние обичаме Бога, но във всекидневието си поради малодушие, човешка немощ, небрежност, незнание или някаква страст, се стремим към автономност от Бога. Любовта ни се изразходва в нашите идеи и похоти, в творенията, в нашето „аз“, без да осъзнаваме, че тази наша позиция е de facto разрив на връзката и обичта ни към Христа, че е нашето удоволствие и себеугоднически грях.

Нашата пълнота е Христос, „пълната възраст на Христовото съвършенство19. Както казва св. Игнатий Богоносец и както можем дръзновено да изповядаме: „Само Христа желая и Него да достигна20. Да Го застигна, да Го открия, да Го намеря, да Го уловя, да стане Господ мой и Бог мой.

Следователно постоянното евангелско насилие за нас е спасителен път. Тук обаче е нужно известно внимание. Насилието е доброволен и сърдечен плод на волята. То не трябва да бъде резултат от болна душевна нагласа, принудителен изход, решение от страх или нужда, или просто „за да не грешим“. Затова скръбта на сърцето, сълзите на очите, плачът на душата са Божии благословения, ако са съпроводени от животворната Христова радост, която облива и напоява цялата атмосфера на нашето всекидневно занимание. Тези неща трябва да се имат предвид при изпитанието на призива към монашество, както и когато послушникът няма разположение или не може да бъде подвижник и насилник.

Радостните хора са Христови печати – чрез подвига те действително копаят дълбоко в себе си. Също така искреното оценяване на помрачения образ в нас, както и нашето възкачване до висините на едно сърдечно покаяние и преживяване на евангелските заповеди са плодоносно място за непрестанно мъченичество на съвестта.

Насилието е чудесен скалпел за успешното отстраняване на страстите. Подвигът и злостраданието обаче не са средства, които трябва да уравновесят двувластието между душата и тялото, като две борещи се помежду си стихии. Подвигът убива не тялото, а страстите. Тялото е съработник на духа. Доброволната болка е път на свобода и на истински покой. Тялото и душата съставляват мястото на Светия Дух, Който ни ръководи и приучва към духовната борба, към срещата с нашия Бог.

Ние „обработваме“ нашия живот и бъдещето, виждаме жетвата, урожая, успеха в подвига, в служението, в търпението, в молитвата, в богослужението. Чувстваме подкрепа и от другите, радваме се, защото с нас е Бог, Който благославя нашите младини, старини, нашата вечност, нетление и безсмъртие.

Евангелското насилие не е тирания, а духовен живот, комфорт, безгрижие и веселие, то е отваряне на небесата за синовете и дъщерите на Бога, които играят пред Него ден и нощ.

Насилието е толкова лесно! Защото нашият Утешител прави всичко това лесно и отморяващо. Духовният живот започва да те окрилява. Чрез насилието нашата плътска природа постоянно се обновява и преобразява по подобие на Христовата плът. „Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива.21 Това е напредък на нашия живот, тайнствено чуване на Божия глас, вход към олтара, към жертвеника на небесната скиния.

Заключение

Какво в крайна сметка е насилието?

Малко доброволно утеснение, което носи след себе си дара на благодатта. Малко търпение, след което идват духовните плодове, както казва св. Григорий Палама: „След навъсеността на зимата разцъфва пролетта22. Настъпва пролетта, пълна с листа, цветове и плодове. Духовните закони не спят, а действат; подвижникът става като ангел на небето, бидейки постоянно известяван, от една страна, колко близо е Бог, а от друга – че действително „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила23. Това важи за всички времена. Това, което очакваме като есхатологично събитие, се преживява още оттук като залог за окончателното съцаруване с Христа.

Тогава? „Да се потрудим малко, за да станем наследници за вечността.24 И ако нашата душа вече вкусва от бъдещата слава, то тя живее не в този свят, а в други пространства, сякаш се пренася в друга атмосфера. Защото, участвайки в божествената благодат, което е участие в безсмъртието, „ставайки вече бог чрез обожението25, подвижникът невредимо и безопасно размишлява, изследва и гледа заедно с Бога Божиите творения и става опитен в богопознанието, бидейки сам бог, и придобива по благодат същото като Бога премъдро разбиране на тварите, защото неговият ум и сетива се преобразяват „към обожение“, към непрестанно богоуподобяване.

Такъв е нашият Бог! Какво ли не ни дава Подателят на нашия живот като награда за малкото насилие над себе си, което проявяваме в монашеския си живот! Действително, заслужава си всеки ден да „умираме“ за Христа! Неговите дарове към нас са безбройни и безценни. Дали хората в света имат нещо, което макар и бледо може да се сравни с божествените богатства, с които нашият небесен Отец ни обдарява? Св. Максим Изповедник казва правилно, че „успехите на светските хора са падения за монасите26. Същият свети отец ни припомня, че „според душевното разположение Словото Божие обдарява по различен начин приемащите Го27.

Защото Владиката е великодушен – приема последния като първия… на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост… Нека всички се насладим от този пир и от богатството на вярата… Нему слава и власт во веки веков! Амин!28

Превод: Алексей Стамболов, Константин Константинов
Източник: “За Надеждата в Бога. Осем слова за духовно израстване”, архим. Емилиян Симонопетрит. Издание на Храм “Св. Прпмчца Параскева”, гр. Пловдив (2016)

aimilianos[1]


[1] Мат. 11:12.

[2] Еф. 3:17.

[3] Тук и по-надолу думата насилие (гр. βία) се използва в своето аскетическо значение на насилие над себе си. – Бел. ред.

[4] Гал. 5:24.

[5] Гал. 6:14.

[6] Ἰσαὰκ Σύρου, Ἀσκητικά 4, Περὶ τοῦ πόθου τοῦ κόσμου, стр. 17: „Ἡ ὁδὸς τοῦ Θεοῦ σταυρὸς καθημερινός ἐστιν”.

[7] Ἀποφθέγματα Γερόντων, ἀββᾶ Ζαχαρίου 1, PG 65, 180A: „Τὸ ἑαυτὸν βιάζεσθαι εἰς πάντα, οὗτός ἐστιν ὁ μοναχός”.

[8] Ἰωάννου Σιναΐτου, Κλῖμαξ 1, Περὶ ποταγῆς βου, PG 65,180A: „Μοναχός ἐστιν βία φύσεως διηνεκής”.

[9] Пс. 38:14, по 70-те.

[10] Παλλαδίου Ἑλενοπόλεως, Ἡ πρὸς Λαῦσον ἱστορία 43, PG 34,1121A: „Μηδεὶς τὴν ἄνεσιν ἐπιζητείω, ἀλλὰ στενούσθω νῦν καὶ θλιβέσθω, ἵνα τὴν εὐρυχωρίαν τῆς τοῦ Θεοῦ βασιλείας κληρονομήσῃ».

[11] Срв. Рим. 7:15.

[12] Μαξίμου Ὁμολογητοῦ, Πρὸς Θαλάσσιον, Laga-Steel, т. 7, стр. 31, стих. 232: „παραβάτης γενόμενος καὶ τὸν Θεὸν ἀγνοήσας”.

[13] Фил. 4:8.

[14] Срв. Ἰωάννου Χρυσοστόμου, Ἑρμηνεία εἰς Ἑβρ. 25, 3, PG 63, 176D: „δυσέκπλυτος ἡ ἁμαρτία”; Γρηγορίου Νύσσης, Εἰς τὴν ἡμέραν τῶν Φώτων, Jaeger, т. IX, I, с. 222, стих. 13 сл.: „Ἧκε τοίνουν ἄγων. . .  ὁ χρόνος μνήμην ἁγίων μυστηρίων. . . ἃ καὶ τὴν δυσέκνιπτον ἁμαρτίαν ἀπορρύπτει τῆς ψυχῆς καὶ τοῦ σώματος, ἐπανάγει δὲ πρὸς τὸ ἐξ’ ἀρχῆς κάλλος, ὅπερ ὁ ἀριστοτέχνης Θεὸς ἐφ’ ἡμῖν διεπλάσσατο”.

[15] Тоест между това какви сме и това какви трябва (сме призвани) да бъдем – Бел. бълг. ред.

[16] Πρὸς Θαλάσσιον, Laga-Steel, т. 7, стр. 33, стих. 266-267:„Ἐντεῦθεν πολυστένακτος γέγονεν ἡμῶν ἡ ζωή“.

[17] Йов 15:20.

[18] Срв. 1 Кор. 9:27 – Бел. бълг. ред.

[19] Еф. 4:13.

[20] Срв. Ἐπιστολὴ πρὸς Ρωμαίους, PG 5, 692AC-693AB: „Χριστὸν μόνον θέλω καὶ τοῦτον καταλαβεῖν“.

[21] Пс. 18:3.

[22] Πρὸς τὴν σεμνοτάτην ἐν μοναζούσαις Ξένην 45, Χρήστου, τ. Ε`, σ. 217, στχ. 16: „μετὰ τὴν τοῦ χειμῶνος δυσκολίαν, ἦρος ὥρα θάλλει”.

[23] Марк 9:1.

[24] Срв. Μ. Αθανασίου, Περὶ Παρθενίας 24, PG 28, 280C. Ἰω. Δαμασκηνοῦ, Ἱερὰ Παράλληλα, στοιχ. Φ, 5, PG 96, 401C: „Κοπιάσωμεν μικρόν, ἵνα κληρονομήσωμεν εἰς τοὺς αἰῶνας”.

[25] Μαξίμου Ομολογητού, Πρός Θαλάσσιον, Laga-Steel, τ. 7, σ. 37, στχ. 344: „ὡς θεὸς ἤδη τῇ θεώσει γενόμενος”.

[26] Κεφάλαια περί ἀγάπης, 3, 85, PG 90, 1044A: „τὰ τῶν κοσμικῶν κατορθώματα, πτώματά εἰσι τῶν μοναχῶν”.

[27] Πρός Θαλάσσιον, σχόλ. 5, Laga-Steel, τ. 7, σ. 43, στχ. 13-15: „πρὸς τὰς διαθέσεις τῶν ψυχῶν ὁ τοῦ Θεοῦ Λόγος ἐν τοῖς δεχομένοις αὐτὸν ποιεῖται τὴν τῶν χαρισμάτων διαφοράν”.

[28] Ιω. Χρυσοστόμου, Λόγος Κατηχητικός PG 59, 721-724: „Φιλότιμος γὰρ ὁ Δεσπότης, δέχεται τὸν ἔσχατον καθάπερ καὶ τὸν πρῶτον. . . κακείνῳ δίδωσι, καὶ τοῦτο χαρίζεται. . . Πάντες ἀπολαύσωμεν τοῦ συμποσίου. . . καὶ τοῦ πλούτου τῆς πίστεως. . αὐτῳ δὲ ἡ δόξα καὶ τὸ κράτος εἰς τοὺς αἰῶνας τῶν αἰώνων. Ἀμήν” [Българският превод е известен като „Похвално слово за Пасха”].