Божията отсъда

Архим. Петър (Вризас), игумен на Есекския манастир „Св. Йоан Предтеча“ (Англия)

В живота се сблъскваме с три закона. Още щом се родим на този свят, ако само на ден да сме, първият закон, с който се сблъскваме, е законът на греха. „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един. Ако и да живее един ден на земята…“ (Йов 14:4-5; по превода на Седемдесетте – бел. прев.). След това се сблъскваме със закона на смъртта. Въпреки че мнозина избягват да мислят за смъртта, това е най-сигурната истина: животът ни ще стигне до своя край. И трето, сблъскваме се със закона на благодатта, настъпил на земята с Господ Иисус Христос и дара на Петдесетница. В зависимост от това как реагираме на тези три закона през този ни живот, те са в състояние да предопределят нашата вечност.

Бог сътворил Адам и му вдъхнал онова, което св. Отци наричат „умна сила“ (noetic power), така че той да може да гледа Лицето Божие и да живее в присъствието Му непрестанно. Когато Адам приел сложения му от врага помисъл (прилог), вниманието му вече се насочило към самия него и последствието от това било падението: Адам бил изгонен от мястото на Божието присъствие. В безпределната Своя любов Бог скрепил удоволствието с болката и смъртта подобно праведно наказание, за да не би грехът да се обезсмърти (вж. 1 Кор. 11:32). Всъщност смъртта е дело на Божията милост. Следователно, заради неправедното удоволствие на Адам и непослушанието му към Бога последвало праведното наказание на болката и смъртта.

Оттогава поради страха от смъртта човек търсил в греха лъжливо утешение. Но колкото повече съгрешавал, толкова повече смъртта навлизала в живота му. Този порочен кръг можел да се прекъсне само чрез една неправедна смърт, която виждаме да се случва в личността на Господ Иисус Христос. Наистина изумително е, че Той не извършил грях, но доброволно поел върху Себе Си плода на греха – смъртта. Единствено Неговата неправедна смърт можела да осъди нашата заслужена смърт, причинена от греха. Господ трябвало да осъди смъртта „с плътта Си“ (Еф. 2:15) посредством Кръста, защото във всяко Негово дело справедливостта Му предхожда всемогъществото Му. Защото Божията справедливост е милост.

Христос отъждествява Себе Си с човека до такава степен, че поема върху Си смърт и изоставяне от Бога: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си ме оставил“ (Мат. 27:46). Едва след Неговата неправедна смърт, Той разкрива всемогъществото Си, като предлага на всички ни ново рождение, непредшествано от греха. Страданието и смъртта преди бяха само дълг, който трябваше да заплатим за падналото си състояние, но сега след като приемем това ново раждане в светото Кръщение, когато носим собствения си кръст по Христовата заповед, ние гравираме себе си великия Кръст на нашия Спасител.

Св. ап. Павел казва, че Христос осъди греха с плътта си (Рим. 8:3), а св. ап. Петър пише: „И тъй, понеже Христос пострада за нас в плът, и вие се въоръжете със същата мисъл; защото, който е пострадал по плът, престанал е да греши“ (1 Петр. 4:1). Използвам тези понятия, смърт и грях, защото и св. Максим Изповедник ги използва в своето 61-во послание до Таласий, където по гениален начин обяснява, че в Адам нашето естество е осъдено на смърт чрез греха, докато в Христос грехът е онова, което е осъдено на смърт.

Бог сътворил Адам със сетивата да ликува в присъствието Му по неизказан начин. Но Адам ги насочил към материалните усещания и чувствени обекти, и така познал едно „неправедно наслаждение“, което е противно на естеството му. „Неправедното наслаждение“ е склоняването на Адам към предложението на врага – да стане бог без Бога. Ето защо Христос дал на св. Силуан Атонски противоотровата срещу неправедното наслаждение на Адам – помненето на ада като най-сигурен път за среща с Бога.

Предвиждайки грехопадението, Бог прикрепил болката към греховното удоволствие болката като някаква наказателна сила. Законът на смъртта промислително бил вложен в телата ни, за да ограничи ума ни в неговата склонността към чувствените обекти, както казва св. Максим. Така неправедното удоволствие бива последвано от праведно страдание и по този начин ние не можем да изпитаме удоволствие без болка. Когато Бог казва „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (срв. Бит. 2:17), това е всъщност дело на проявена любов, целящо да ограничи лудостта на човешкия ум.

Ние знаем, че ще умрем, а вижте как живее човечеството на земята – законът на греха властва в света. Човекът живее, като че ли никога няма да умре. А представете си да го нямаше праведното наказание на смъртта?! Човек чисто и просто би изчезнал в тази лудост на греха. След като вкусил от плода на дървото, Адам първо преживял духовна смърт, а след това естествено последствала и телесната. Така че неправедното удоволствие има за последствие праведното въздаяние – страданието и смъртта. Ние съгрешихме и платата, която трябва да заплатим, е смъртта. Докато у Христос за смъртта Му е нямало никаква причина, за която да се е изисквало изплащането на нещо дължимо.

От грехопадението на Адам нашето раждане на този свят се предшества от неправедно удоволствие и съответно се осъжда на праведна смърт. Никой не е по природа чист, поради острастеното рождение, заченато в удоволствие. Единствено Христовото рождение от Дух Светиий и Дева Мария е чисто от греха. Всякога когато човек желае да избегне болката, той търси убежище в удоволствието. И така страхът от смъртта го тласка още повече към греха; колкото повече отдава себе си на удоволствие, толкова повече смъртта навлиза в живота му, така че той не може да избяга от този безкраен кръг от грях – смърт – още повече грях. Христос се роди в света без грях и изживя земния Си живот без да съгреши. Поради това Той не следваше да умира. Но Той доброволно понесе върху Себе Си последствието на греха, което е смърт, и по този начин Той унищожи смъртта в Своята плът: „със смърт смъртта разруши“.

Неправедната смърт на Христос осъжда нашата праведна смърт, която взехме върху си чрез неправедното удоволствие, и ни дарява с „праведно удоволствие“, с праведна радост, която е вечният живот, възстановяването на човешкотото естество и изпълнението на предназначението, за което Бог е сътворил човека. Чрез Своята смърт Христос освободи човека от праведната смърт на греха му. Подложи се на смърт, превръщайки смъртта в потенция за живот, а човешката немощ – в оръжие за унищожение на греха и смъртта.

След Адамовото грехопадение, смъртта бе инструментът, чрез който грехът унищожаваше човека. Но сега, в Христос, смъртта е оръжието, чрез което Той унищожава греха. Няма друг път; да водиш християнски живот, означава да приемеш върху си Христовата смърт и ранимост. Това е и причината, поради която Господ Иисус Христос предложи на св. Силуан смъртта: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“, т.е. „Не се страхувай да стигнеш до края, защото Аз съм именно там.“ Отец Софроний (Сахаров, който е ученик на св. Силуан и основател на манастира в Есекс и наскоро канонизиран, бел. ред.) бил убеден от св. Силуан, по отношение стоенето на ръба на бездната на отчаянието, и затова могъл впоследствие да прилага наученото, без никак да се съмнява, бидейки решен да върши това до края. И ние знаем, че това именно е начинът, по който се освещава човешката природа и става „друга“, не „противна на естеството“, но истински естествена, такава, каквато Бог я е сътворил в началото.

Чрез Своите страдания Христос възстанови нашето естество и ни даде ново рождение, което всички получаваме в кръщението и което посредством болката има своя край в удоволствието на бъдещия живот. Свети Максим уточнява тук нещо много съществено: Христос победи смъртта и даде вечен живот на цялата човешка природа, генерално. Но същата отсъда трябва да се повтори по един конкретен начин и у всеки един от нас. В Христос получаваме второ раждане – духовното, което не се предхожда от греха, и ни се дава в кръщението. Само че благодатта на св. Кръщение остава недействена, ако не я усвояваме в нашия живот чрез покаяние и спазване на заповедите.

Най-съвършеният начин за спазване на заповедите е да държим ума си в ада, защото така подражаваме на тази Христова отсъда, побеждавайки чрез смърт смъртта. Ако ние наистина сме наново родени в Христа, Христовата отсъда трябва да се повтори в нашия живот, а тя бе, че Той пое върху Себе Си нашата неправедната смърт и страдания. Ако в нашето покаяние, слизайки надолу, ние следваме Христос, то страданието ни се съединява с Неговото страдание и нашия кръст Той прави Свой Кръст, отдавайки нам Своята слава. Затова и св. ап. Петър казва: „Та и каква похвала, като търпите, кога ви бият за престъпления? Но ако търпите, кога правите добро и страдате, това е угодно Богу“ (1 Петр. 2:25), „ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Петр. 5:4).

Отсъдата на Сина Божий е изпълнението на заповедта, която Той получи от Бог Отец. Подобно и когато ние претърпяваме страдание заради изпълнението на Божиите заповеди, тогава и отсъдата на Сина Божий се повтаря в нас. Затова и Отците ни казват в „Добротолюбието“, че който получи заповедта и я изпълни, тайнствено приема в себе си Св. Троица в пълнота. Тогава нашата болка и страдание също може да се превърне в осъждане на смъртта. Ако разбираме този принцип, ние никога няма да станем жертва на отчаянието.

Сега същата отсъда Божия може и трябва да бъде приложена в дома Божий, т.е. в нас (1 Петр. 4:7). Ако съзнаваме, че имаме Бог, Който ни познава и разбира по-добре от всеки друг, ние ще последваме примера на светците: целия ни живот ще бъде един непрестанен разговор с Него. Христовият ум бил винаги в Отца. Той разговарял с Него дори в Гетсимания и на Кръста. „Тайната“ му сила, с която понесъл Своите Страсти, е знанието, което има за Отца, както ни казва св. Софроний. Това е, което виждаме в светците: поради несправедливостите, понесени от хората и лукавството на врага, на някои им било отнето всичко в живота, здравето и дори материалните придобивки. Но едното нещо, което те никога не позволили врагът да им отнеме, е познанието за Бога. Светците много пъти по Божие допущение са преминавали по тесния път и са преживявали богооставеност, за да могат да стигнат до пълнота в познанието на тайнството на Христовата любов. Ако имаме подобно познание и решимост, ние никога няма да се поклатим в живота си; независимо дали отиваме нагоре или надолу, ние ще се научим винаги да разговаряме с нашия Изкупител и Бог.

Във времена на криза ние не бива да търсим лъжливи утешения, но трябва да се обръщаме към Този, Който постави Себе Си по-долу от всяка твар. Отсъдата Божия не е друго освен Неговата любов. Отец Софроний казва, че в деня на Страшния съд животът ни ще се открие пред Бога като чаша вода, в която мигновено ще може да се види дали има нещо нечисто. Ако сме очистили живота си, това ще се разкрие в този ден. Ако всеки път, когато понасяме страдания в този живот, ние предаваме себе си на Христовата отсъда, това ще ни даде едно безценно съкровище: познаване на Христос, което е единствното нещо, което отнасяме със себе си в отвъдния живот. Нашите свети отци бяха изпълнени от Христовия ум, от смирения начин, по който Той избра да ни спаси, и това именно е, което ги направи силни.

Пример за това откриваме в Стария завет в лицето на св. патриарх Яков.

Яков се молил цяла нощ в пустинята, когато неговият брат Исав го преследвал, за да го убие. Той дори се борил с Бога, казвайки: „Няма да те оставя, докато не ме благословиш“. Тогава Бог дошъл и ранил Яков в бедрото. Това е раната, която св. ап. Павел ще нарече „обрязване на сърцето“. Всеки човек, който стои на молитва и излива сърцето си пред Бога, търсейки Неговото благословение, ще получи тази рана от Бога и именно тази смирена рана в сърцето ще говори на сърцата на хората около нас, дори на враговете ни. Когато Исав срещнал Яков, още щом го съзрял, прегърнал го, защото бил победен от раната, с която сам Яков бил победен в бората си с Бога.

В последната си книга за монашеството, о. Захария (Захару, ученик на св. Софроний и настоящ старец на манастира в Есекс, бел. ред.) пише: „Познанието на любовта Божия е скрито зад Божието наказание, а това познание прогонва страха.“ Божието наказание е откриване на Неговата Отеческа любов и ако разбираме това, всеки страх ще бъде прогонен от нас.

Сега, поради пандемията, ние сме лишени от общението на любовта с останалите християни, с което се удостояваме в св. Литургия. Но ако всеки път, когато ни отнемат нещо в живота, ние отдаваме себе си на Божия промисъл с пълно доверие, това ще прави връзката ни с Бога още по-силна и по-силна. Нашата вечна връзка с Христос се определя от всички критични моменти в живота ни, през които преминаваме чрез ощетяване и изоставяне. Ако отдадем цялото си сръце и целия си живот в Божиите ръце и кажем: „Нека бъде по думата Ти, Господи“, тези мигове ще изградят нашата вечна връзка с Христос.

Превод Йоан Василев

Източник Църковен вестник, бр. 3, 1-15 февруари 2021 г.

Оригинал Pemptousia.com