Архиеп. Сергий Пражки – Подвигът на общуването
Християнският живот е вървене в светлината. Зад сивотата на нашия живот не виждаме и не осъзнаваме какво би трябвало да бъде пълноценното живеене на земята, не можем да разберем пълнотата на дадените ни от Бога дарования, не осъзнаваме дори самите себе си. Дарованията на нашата душа си остават неизползвани вътре в нас. Смятаме се за безполезни, мислим, че нашите приятели са също такива и обикновено казваме: “Ние сме малки, обикновени хора, какво толкова можем да направим, единственото, което можем е да работим за насъщния”.
Тази липса на достойнство и предварителното чувство за непълноценност, с което сме заредени, отслабват волятя ни за действие – защото ние не сме малки и слаби, щом на всеки от нас Бог е поверил мисия. Нали всеки човек на света има свое назначение, явява се Божий посланик на земята? На Господ е нужна всяка душа и всеки е отговорен за своя живот и не е освободен от отговорността си за другите.
Работата не е в нашата незначителност, а в нежеланието да поемаме и носим отговорност. Много често говорим: “Това не е моя работа, аз не се занимавам с толкова важни неща, ще помогна накрая”. С такива думи прехвърляме своята отговорност на другите, а с това и вината за неуспеха пада върху тях. Така си спечелваме осъждане, а осъждането между християни донася разделение.
Външният ни живот много зависи от самите нас. По силата на своето посланичество на земята, всеки има влияние над заобикалящия го живот, а по този начин, със своето малко усилие влияе и на световния живот. Недоловимо за самия него, но забелязано от Бога. Ако недобрата воля някак неутрализира силата на доброто, колко повече волята, освободена от греха, има значение за нас и нашия живот.
Всеки ден общуваме с различни хора и при това общуване можем да разкрием себе си в лоша или в добра светлина. За съжаление, обикновено не разкриваме светлината и доброто, които се крият във всеки един от нас. Нашите дарования се неутрализират от сивотата на нашия живот. Ние често не познаваме ценностите на душата си и от това в нея цари някакво помрачение. Но нали за изпълнение на своето назначение трябва да се отворят вътрешните ни очи и само тогава ще видим в душата тези ценности, които са скрити за нас и зарити в ежедневния ни живот.
Необходимо е сами да намираме в себе си съкровището, което Бог ни е дал и да помагаме и на другите да го открият в себе си. И когато им помагаме, сами ще познаем себе си и собствената си дълбочина. С това е полезно общуването с другите хора: то е за нас школа на нашето спасение, нашето духовно напрежение. Да избягва общуването с хората за християнина не винаги е полезно.
В самотата човек остава почти винаги беден. И колкото повече се отдалечава от хората, толкова повече ще обеднява от това. Живеейки самотно отрязваме себе си от общия живот, от живота на целия организъм и в тази самодостатъчност засъхваме, тъй като в нея не се храним със сока на общия живот. Чрез общуването с другите хора се извличат неразкритите сили на човека, тези сили се задвижват от човешкия взаимообмен.
Общуването с хората обогатява нашата душа – тя разцъфва в зависимост от нашето сближаване с хората. Всеки човек е индивидуален, но той може да допълни недостигащото в себе си чрез общуване с целия огромен организъм на човечеството. Хората са Божии цветя; трябва да умеем като пчели да събираме мед от тези цветя, да обогатяваме себе си с индивидуалността на другите и да разкриваме себе си за другите.
Но понякога общуването ни е трудно, общият живот ни призовава, а ни се струва, че може би не сме готови за него… Нека винаги си казваме, че нашето общуване е наш християнски дълг. Всяка среща може да ни даде наистина много. Ако сме внимателни към хората, които ни заобикалят, непременно ще открием в тях ценности: светлина и добро. Във всеки човек има нещо прекрасно и само нашата греховност не ни позволява да го видим. Ние се срещаме с хората и в по-голямата част от случаите ги преценяваме неправилно, като гледаме към тях само отвън. Казваме: “Този е симпатичен, а този – не е..”
Често, виждайки някакви недостатъци у някого, започваме да страним от него, като решаваме, че това, което сме видели на повърхността в неговото поведение е определящо за същността на този човек. И много бъркаме, като не искаме да преодолеем това, което ни разделя с този човек. Обичаме да общуваме само с хората, които са ни приятни и към които имаме естествено разположение. А когато срещнем малко препятствие в общуването, употребяваме воля, за да го преодолеем. Трудно се говори с човек, към когото имаш предубеждение, но тъкмо това затруднение се налага да преодолеем.
Бог иска да ни събере заедно, а лукавият се старае да ни отделя един от друг. Такава е простата истина. С преодоляването на разделението ние опознаваме един друг в това единствено, което ни е дадено от Бога, това, което е нашата сила и ни дава благобитие. Грехът е разделил човешкия род. При победата над греха в себе си, хората взаимно се приближават, тъй като се връщат в своето първоначално състояние, случва се общността на човешката природа, сплотява се човешкото общество. Грехът ограбва човека. Като не преодоляваме това, което ни разделя, забелязваме не истинския живот на другия, а само външната му маска, която неправилно вземаме за действителност. Нашата разделеност и самост обезобразява живота ни, разваля началата и основите на битието, което би трябвало да имаме. Битие според Божието назначение на човека.
Обикновено ни се струва, че срещите ни с хората са случайни. Разбира се, не е така! Господ ни поставя един до друг в семейството, в обществото, за да се учим и обогатяваме един от друг, нали съприкосновението с другия човек трябва да създава светлина… Господ говори: “Ето, поставям ти задача. – Аз съм те поставил с този човек. Ти имаш в сърцето си талант, с който Аз съм те дарил. Разкрий го.” Бог, който дава живот на всяка душа й дарява някакви таланти, дава й и арена за действие и за разцвет на нейния духовен живот. А всеки човек е духовно неповторим. Ако неговото духовно богатство не бъде проявено, за него ще настъпи духовна смърт, ще изчезне Божията светлина в тази точка и в това човешко битие. Необходимо е всеки да се погрижи за своя духовен свят и да даде възможност Божията светлина да засияе в него. Защо не искаме, бавим се и протакаме момента, в който трябва да използваме тези сили, които се намират в нас? Чрез борбата с греха, живеещ вътре в душата ни ще освободим доброто в себе си, ще намалим злото и така ще намалее злото в света. И най-малкото усилие от наша страна ще прекрати нашата инертност и ще събуди нашето дремещо добро, ще го изяви.
На всеки са дадени различни таланти. И Бог ще попита всеки: Защо ти не направи това, което беше длъжен да направиш? Задачата, която стои пред всеки е да умножи таланта, даден му от Бога. Хората обикновено казват: “Аз нямам никакви таланти”, защото си мислят за талантите на учените, художниците, обществените деятели… но много по-важни са талантите на сърцето, с които Бог е надарил всеки човек. Талант е приветливостта, отзивчивостта, състрадателността. Разкриването на тези таланти като природни свойства на душата ни е в нашите ръце.
А тези наши таланти, разбира се, се разкриват само в живо общуване с хората. Ние сме свързани с различни нишки един с друг и трябва с тези нишки да създаваме общност и единство в нашия живот. Болезнено е да осъзнаваме, че много хора страдат от самота. Обособяването и отделянето на хората един от друг угнетява човека, а единението, обратно, дава бодрост, тъй като човек чувства, че не е изгубен в света. Единението между хората е нишката, прехвърлена от земята към небето, към Бога, към Центъра, в Който е нашето единение. Единството, което идва от сърцето на един към сърцето на друг има една посока – към Бога, защото единението в човешка общност е живот, а разделението е смърт. Нашият живот идва от Бога, натам сме се упътили.
Единението между хората е благо, което ни носи радост. Радост от това, че живеем. Близостта и приятелският дух е житейски закон и този, който го погази, страда. Ние всички сме създадени по Божий образ. Това означава, че Божият образ е това, което ни съединява. В днешния сив живот дори не считаме за нужно да разкрием това, което ни е дадено от Бога, а то на практика би могло да ни сближи. Приемаме разделеността за истинско битие и не полагаме усилия да я преодолеем. Състоянието на разделеност ни лишава от радост във всекидневния живот и не ни позволява да разкрием своите ценности.
Постоянно слушаме: “Няма вече добри хора”. Как да няма добри хора? Сред нас и около нас има хора и с образование, и с душевни качества, със сърце, и само заради външната, сива обвивка ние не ги забелязваме и с това зариваме и своите, и чуждите таланти. Ние сме лениви и лукави раби. Казваме, че не можем да умножим своите таланти, макар че е казано: “Хлопайте и ще ви се отвори”.
Във всяко сърце трябва да се търси съкровище. Съкровища се търсят толкова често, но не душевни. Могат да ни попитат: “Защо да ги търсим?” – Ще отговорим: “За да се обогатите истински”. Виждаме само външното у хората и не забелязваме нищо съществено, не намираме съкровището, което всеки има в себе си. Трябва да се търси талантът в сърцето; това съкровище е източник на блага. Но как да се постигне това? – Необходимо е напрежение и труд. Без труд, казват, няма да извадиш риба дори от рибарника. Ако великите таланти, които са получили от Бога големи дарования е трябвало да се трудят, за да има плодове тяхната дарба, колко повече трудът е нужен за обикновените хора?!
За да се доближим до човека, трябва да се вгледаме в неговото сърце, което възприемаме като негов, наш център. Христос е казал, че всичко излиза от човешкото сърце: “Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо” (Лука 6:45). Добротата е Божий дар, нея можеш да я умножиш десетократно. Върху вродената доброта е лесно да се въздигне добродетелта. Свети Йоан Златоуст казва: “Чудесата не са в това да правиш велики дела. Чудо е, ако злият стане добър”, защото тогава се побеждава естествената нагласа, “съблича се вехтия човек и се игражда новата твар в борбата с греха”. Когато се бори с греха, човек се усъвършенства и това го сродява с Бога. Човекът, който побеждава греховете в себе си, намира най-добрите страни от своята душа и в същото време започва да вижда скритите съкровища в човека до себе си, за които не е подозирал преди. Когато носиш грехове в себе си, това те прави предубеден и излишно предпазлив – сякаш се боиш от другия човек и не се радваш на новите срещи, на новите случки през своите дни. Дори обмисляш как да не се срещнеш с този или онзи човек. А когато побеждаваш греховете в себе си, е някак лесно и просто да се доближиш до другия и да го заразиш с добро. Ако имаше начин да видим хората отвътре, щяхме да разбираме по-лесно тяхната същност. Но, нека започнем със себе си – задачата не е лесна и трябва да се принуждаваме.
Ако сме в добри отношения с хората, сме сякаш озарени с искрите на някаква чиста светлина, носим със себе си нещо невидимо, от което и живеем. Бог изпраща мир чрез нас, за да разкрием своите богатства. И ако парче по парче съберем откритото от нас добро и светлина ще се събере толкова много! Ако събираме частици светлина, в тази светла атмосфера и сами ще се изпълним със светлина и тогава ще се разгори нашето окаменяло сърце. Процесът на търсене на светлина се превръща неусетно в момент на духовно просветление: красотата на това, което търсим неусетно изпълва с красота нашата душа, защото търсим нещо безсмъртно и Божие.
Докато търсим съкровището в нашата душа неминуемо ще отскубнем плевелите, които са намерили място в сърцето ни. Очистването им ще бъде истинско благо, което ще ни върне радостта от живота. Това благо е стъпка към възможността да видим Бога, момент от нашия духовен растеж, защото е казано, че “чистите по сърце …ще видят Бога”. Добрите моменти, частиците добро ни обновяват, водят ни към вечната светлина.
Божествената светлина, която ще намерим в себе си и в другите ще ни направи зрящи, а когато зрението ни е отворено за цялата красота на хората и света, то ние няма да влагаме всичките си сили в незначителни неща. С Божествената светлина като с фенер, човек ще осветява своя път и тогава ще вижда и в другите хора същата светлина – отблясък на Божествената светлина. Сега не може да я види, заради тъмнината, която ни обгръща. Но ако можехме да почувстваме светлината, която идва заедно с Божията благодат, ще разберем, че всичко се е променило наоколо и вражеските нападения ще изгубят своята сила. Когато дойде Божията светлина ще обърнем към Бога разпилените лъчи от светлината си, която Той ни е заповядал да умножаваме в един фокус. Само с тази светлина и само в нея ще можем да видим красотата на другите.
Ако в общуването с другите възникват затруднения, ако лукавият създава бури в нашето сърце и там става тъмно, трябва да се обърнем към Бога за помощ, призовавайки мислено Неговото име. Този момент е духовен. Човекът, обхванат от страст се намира в тъмнина и може да направи и наговори много глупости. Трябва възможно най-бързо да се обърне към Бога в минутите на слабост. Господ ще внесе светлина в тъмнината. В творческия акт на своето обръщане към Бога, човекът призовава светлината и светлината от Бога идва в неговото сърце, а това означава, че Самият Господ слиза в сърцето, освещава го и остава там.
Когато Бог се възцари в нашето сърце, тогава тъмнината е преодоляна и ще навлезем в друго място на битието: в нов и радостен живот. В сърцето настъпва време на радостта и мира, усещаме това единение, за което така жадува душата. Самостта ни ограбва, самотата е преди всичко тъга. А християнската вяра е любов и братска грижа, живот, в който трябва да бъдеш близо до другия, да вникнеш в неговите нужди и да преживееш с него паденията и радостите. И когато се стремим да се доближаваме до другите, за да им помагаме и за да потърсим в тях доброто, Сам Бог заживява сред нас: “Защото дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20).
Превод от руски: Дария Захариева
