Човешкото поведение е контролирано от нашето разположение

Автор : схиархим. Йоаким Пар

Тази сутрин ще говоря за нашето поведение в колектив. Нашето поведение винаги се контролира или, дори може да се каже, е програмирано от нашето разположение. Животът на християнина е живот на благодарност – той е благодарен първо на Господ и после на своя брат, на своя ближен. Абсолютната противоположност на благодарността е себелюбието, любовта към себе си, вманиачаване в себе си, проява на интерес към другия само, ако това е свързано с теб. А ориентирът върху себе си е винаги гордост. Гордият човек не е благодарен. Гордият човек не обича. Той си мисли, че обича, но не обича. Той проявява желание или интерес към някого другиго само по отношение на това, което може да получи от него. Фокусът за него е винаги самият той.

Християнството е абсолютно противоположно – то винаги е ориентирано към Бога и към другите. Когато някой човек не разбира, доколко се самоунищожава, и му откриваш истинското християнско послание, той винаги остава шокиран. Какво означава да обичам някого? Как мога да обичам хора, които не мислят за мен, които ме ненавиждат, защо трябва да давам милостиня на мързеливите, които не работят, докато аз работя много, защо трябва да се грижа за някого, който не прави нищо? Християнството се намира в абсолютна конфронтация или, дори може да се каже, е падение за разсъдъка на падналия човек, който живее в грях, смята Бога и всичко, което е свързано с Него, с Христовия призив и с християнството, за безумие. Християнството застава на пътя на светското разбиране за живота, то няма никакъв смисъл за света, и затова казват: „Кой се нуждае от това? Аз живея в съгласие с този свят, защото той е истински”. Физическият свят и Божието творение са истински, но човешкото разбиране за намирането в този свят е унищожено и изопачено от греха.

Когато живееш с други хора, както правим ние в манастира, първото, за което мислиш, е това, какви са другите. Виждаш толкова много различни характери, различни хора – имаш работа с различни индивидуалности. Много неща те дразнят в твоите братя, виждаш много неща, които им липсват. Но всъщност се дразниш, защото всички тези проблеми ги има в теб.

Една от емоциите, която съпровожда самостоятелния или съвместния ни живот с други, е гневът. Гневът произлиза от гордостта. Гневът идва от любовта към себе си. Гневът произхожда от себелюбието. Човек, който обича себе си, лесно се дразни. Всичко, което не му угажда, го разстройва. Човек, който обича себе си, е пълен с тщеславие. Той обича да повтаря: „Ами аз?”, „Къде е моето?”, „Вижте какво мога да направя”, „Вие не ме познавате”, „Защо той получава, а аз не получавам?” Проявяваме ревност, обичаме да ни хвалят – хвалбите са празни, не означават нищо, но гордият човек ги обича. Гордият човек ненавижда критиката. Ако си горд, и най-малката дума за теб, която не ти харесва, те озлобява, кара те да се защитаваш, настройва те за борба. Ако си горд и някой ти е казал нещо, което смяташ за осъждащо или критично, веднага започваш да се оправдаваш и да обвиняваш другия човек.

Гордият и гневлив човек също така е ненаситен. Той винаги се опитва да получи нещо за себе си. Виждал съм нещо, което е тъжно, но в същото време е и смешно. Самото действие беше тъжно за човека, но той не разбра, какво стана. Имахме вечеря, за която бяха приготвени вкусни неща. Един човек отиде да си вземе още, а аз трябваше да оставя нещо в кухнята. Човекът не ме видя, беше обърнат с гръб. Той си слагаше нещо в чинията, огледа се, видя, че няма никой, и си сложи още. Аз си помислих: никога не ни се е случвало да останем без продукти. Дори този човек да си е сложил малко, той е мислил само за себе си, а моят брат още не е ял. Помислих си: колко е самотна тази душа. Много по-важно е какво другите мислят за теб, а не какво ти мислиш за себе си.

Друга форма на гнева, освен раздразнението, желанието да те хвалят, е голямата любов към удоволствията. Когато удоволствието ти се прекъсва, когато не ти позволяват да го имаш, се освирепяваш. Тъй като не мога да получа, каквото искам, съм гневен през останалата част от деня, седмицата, годината, защото целта на моя живот са удоволствията, развлеченията и самоугаждането.

И след това най-великото занятие на себелюбивия, влюбения в себе си човек, егоиста, ненаситника, раздразнителния, обичащия хвалбите, са похотливите мисли. Той желае да има, да консумира всяко нещо, което види. Той не може да мине по улицата и да не погледне някой с похотлив поглед, да не желае постоянно да удовлетворява апетита на своята похот. Всичко това разпалва гнева, а той още повече влошава нещата.

Какво да правим с цялата тази бъркотия? Как да се променим? Любовта е единственият начин да победим всичко това. Но тъй като ние не знаем нищо за любовта, това е много трудно. Мислим си, че любовта е нещо, което е за нас, а тя никога не е за нас, тя винаги е за другия. Ние прекарваме целия си живот, погълнати от себе си. Най-великата мантра, която си повтаряме, е: „Ами аз?” Когато ориентирът съм аз, любовта е невъзможна. Ние не можем да я разберем. Как мога да съм щастлив, животът ми да е прекрасен, ако мисля за теб, а не за себе си. Това е нашият подход, нашето отношение.

Когато чуваме, че Господ така е обикнал света, че е отдал Своя Единороден Син, не го разбираме. Неговият Син е дал живота си за нас, защото ни е обичал, а ние казваме: „Колко искаш?” Аз не ти давам част от себе си, а ти предлагам пари. Няма нищо по-изопачено и неистинско от човек, който е самовлюбен, защото не сме предназначени да обичаме себе си, а другите.  Това може да се сравни с нещо, което е направено с една цел, а се използва за друга. Абсурдно е. Преди много години в щат Ню Джърси бях на погребение при семейство румънски роми. Те дойдоха в църквата в Ню Джърси – не си спомням от колко време служех там – шест или осем месеца. Имах служби в събота и неделя, но останах в църквата и в понеделник, защото трябваше да се свършат някои неща. Звънна се на вратата. Трима човека на средна възраст стояха пред вратата. Разбира се, бях облечен така, както съм сега. Проведохме следния разговор:

– Ти свещеник ли си? – попитаха ме те.

– Какъв глупав въпрос. А вие как мислите? – отговорих им.

– Наш роднина почина. Искаме да му направим погребение.

– Той православен ли е?

– Разбира се.

– В коя църква ходите?

– В православна.

– В коя по-точно?

– В която и да е.

– Кога за последно вие и този човек сте ходили на църква?

– Когато той се жени.

– А на колко години е той?

– На 65.

– Защо избрахте точно тази църква? – попитах ги аз.

– Другите свещеници ни отказаха, защото не ходим на църква, – бяха много честни хората.

Казах им, че ще го погреба. Когато приключихме всичко, ги попитах, с коя погребална агенция работят. Помолих ги да се обадят в агенцията, за да съгласуваме нещата. Обади  се представителят на погребалната агенция и каза: „Отче, тези хора имат много необичайно искане. В завещанието на този човек пише, че иска да бъде погребан в най-ценното за него, в това, което е обичал най-много – неговия мерцедес.” Казах: „Не.” Обади се съпругата му и каза, че се е заклела пред Господа, че ще погребе мъжа си така, както е искал той. Отговорих й: „Няма значение. Аз не мога да го направя.” Те докараха този малък мерцедес на гробищата, паркираха го до могилата, после го напълниха с цветя и помолиха работещите на гробището колата да стане цветна леха, за да бъде мерцедесът близо до починалия. Абсурдността беше в това, че той беше мъртъв. Мерцедесът не се предполага да бъде гроб или леха, той е кола.

Понякога приличаме на този човек. Използваме тялото си не за това, за което е предназначено от Господа, а за неправилни цели. Мислим, че тялото е създадено за удоволствия, затова се стараем да му угаждаме, колкото се може повече. Това е абсурдно. Изглеждаме като мерцедес с тези цветя. Дори по-лошо, като мерцедес с мъртъв човек вътре. Ако нещо не използваме за цели, предвидени от Господа, го правим отвратително. И мнозина от нас са отвратителни, защото сме изопачили целта на нашето съществуване.

Началото на освобождаването от гнева и гордостта е любовта към другия. Гневът може да се контролира, ако можем да контролираме езика си, когато сме развълнувани, когато сме готови да избълваме купища мръсотии от устата си. Ние имаме абсолютно неуместна любов към себе си и когато някой ни докосне, става взрив. Мнозина от нас постоянно живеят в самоугаждане и преследване на удоволствия. Ставаме сутрин и започваме да мрънкаме, раздразнителни сме, защото не сме си угодили, не сме направили себе си щастливи. Виждаме Христос в нашия ближен и не искаме да имаме нищо общо с Него, защото обичаме себе си, а не Него. Поздравяваме хората с вкиснали физиономии, с раздразнение, или изобщо не ги поздравяваме, защото сме горди и обичаме себе си. Тези от нас, които лесно се гневят, дълбоко в себе си носят ненавист към другите. Проявяваме ревност. Понякога се стремим да навредим на ближния така, както са ни навредили на нас. Изпълнени сме с горчилка, защото не сме получили това, което сме очаквали да получим.

Когато се появява светлина, тъмнината изчезва. Когато се появява любов, изчезва гневът, ревността, гордостта. Затова трябва да осъзнаем, че благодарността е форма на любов. Ако сме благодарни на ближните си, сме такива, защото сме благодарни на Бога за живота, за любовта Му към нас, за способността да Му отговаряме с любов, благодарни сме за това, че сме хора. Любовта към себе си не е човешки акт. Това е приблизително същото, както да напълниш с цветя този мерцедес.

Източник: Православен свят