Спомени за отец Тадей

Желко Шешум

За пръв път чух за отец Тадей в средата на 80-те години на лекция в Богословския факултет в Белград от нашия известен психиатър и психотерапевт Владета Йеротич, професор по пастирска психология. Поразпитах и узнах, че монахът живее в манастира Витовница край Петровац на Млава в Източна Сърбия, и през май 1993 година тръгнах натам с приятели, които неведнъж бяха ходили при отец Тадей. Докато пътувахме към манастира, в съзнанието ми изплуваха много разкази, които бях слушал за този монах – за случаи на изцеление, за съвети и наставления, които бе давал. Любопитството ми бе разпалено още повече от разговорите между спътниците ми за техни лични срещи с игумена Тадей.

Когато пристигнахме в манастира, започваше вечернята. Срещнахме възрастен монах със стар подрасник. Той спря да ни поздрави. Не познавах монаха и не успях да попитам нищо за него. Приближихме се, поклонихме се и му целунахме ръка. За мое удивление старецът целуна всеки от нас по главата и ни благослови, а после каза, че е най-добре сега да влезем в църквата, понеже службата вече е започнала. Скоро след нас влезе игуменът на манастира – разбрах това по одеждите и по особеното достойнство, което се усещаше най-вече от походката му. След края на службата ми казаха, че точно това е отец Tадей – игуменът на манастира. Приближих се и му целунах ръка, изпросвайки благословение, без да осъзнавам, че това бе същият монах, когото бяхме срещнали при пристигането ни в манастира. Той ми изглеждаше съвсем различен от онзи скромен и приветлив монах. Сега пред мен стоеше среден на ръст, крепък, силен и открояващ се човек.

Прекарахме три дни в манастира. Сутрин ставахме рано и при звъна на камбаната от постелята отивахме право на утреня. Чистотата на въздуха и красотата на мястото въздействаха поразително на нас, градските хора. Старецът постоянно, подсмихвайки се, ни казваше да се разхождаме и да „дишаме въздух“. Удивлявахме се на случващото се с нас – през първия ден стотици проблеми гъмжаха в главите ни. На следващия ден те бяха не повечe от три, а на третия ден остана един-единствен въпрос. Умиротворихме се, смирихме се, почувствахме, че всички грижи отстъпиха на най-важното – че тук, в манастира, ни е хубаво. Беше ми нужно две години да пътувам до Витовница, за да разбера колко важно е смирението на ума.

Ходехме в манастира по време на войната в Хърватия, Босна и Херцеговина. Тогава действаха икономическите санкции от ООН, имаше голяма безработица, глад, бедност, хората, особено тези с малки деца и ограничени доходи, бяха разтревожени и уплашени. Имаше опасност от сблъсъци в Сърбия, а ние в градове като Белград и Нови Сад като че ли се бояхме повече от другите. Най-много ни измъчваше неизвестността. И една от най-важните причини много хора да посещават манастира бе надеждата да получат от отеца отговори на въпроси или поне намек какво ги чака занапред. Говореше се, че отец Тадей е прозорлив, има дар да вижда миналото и бъдещето. Чувах, че мнозина – селянии, граждани, неуки, неграмотни и високообразовани, вярващи и такива, които в объркаността си не разбират ясно в какво вярват, и такива, които изобщо не вярват в нищо – ходеха там да попитат монаха как да живеят занапред. Говорете се, че отецът не отказва на никого, приема всички и с любов ги благославя за из път.

Да постоиш под „облъчването“ на отец Тадей означаваше да получиш укрепване и да се утешиш. От него ни се предаваше някакво невидимо вещество, което човек не усеща, докато не го изразходи или най-малкото докато не се отдалечи от отеца. Тогава разбираш, че да бъдеш в мир и любов със себе си и с целия свят е наше естествено състояние, но не на падналото ни естество, а на вечното Божествено, създадено в нас по Божий образ. От ден на ден се чувствахме по-спокойни и по-свободни, а проблемите ни така или иначе постепенно се разрешаваха. Отецът сияеше от мир и любов и ми се струваше, че в разговорите ни сякаш, намирайки се в бурно море, се качваме на гърба на отеца, за да не потънем. От време на време в разговора ни с него, в дълбините на речта му усещахме безспорност на вярата и чиста истина, проверена чрез житейски опит, защото когато говореше, той изнасяше не от „човешката си памет“, както обикновените хора, а от дълбините на чистия си опит. Повечето от нас имахме усещането, че сме отново с баща си, който безмерно ни обича и разбира, на когото е необходимо да разкажем за греха и страданието си. Съвестта ни изгаряше, ужасно се срамувахме от самите себе си, сякаш бе настъпил часът на последния съд, след който връщане назад ще е невъзможно, и после сякаш се отваряше някаква врата, и ние от тъмен ъгъл се озовавахме в някакъв прекрасен и чист свят. Трябва да призная, че в онези минути усещах, че това, което излиза от този монах, излиза не само от него. Нещо се разпространява иззад гърба му и над него, сякаш се отваря някаква врата към безвременно пространство, към реалност, превъзхождаща нашата колеблива и мъглива действителност. Имах неизразимо чувство, че именно там повярвахме истински. И не само това. Почувствах, че това е мястото на нашето раждане, място, скриващо ни предназначението ни.

Веднъж при посещение на манастираседяхме с отеца в гостната и разговаряхме на различни теми. Един приятел попита дали може да се моли за близките си. „Може да се молиш, само че хубаво си подложи гърба – отговори отецът и се наведе напред в креслото така, сякаш носи нещо тежко на гръб. – Не знаеш какво носи другият върху себе си, а искаш да поемеш товара му върху си. Трябва добре да видиш какво бреме носи ближният ти и колко можеш да понесеш. Ако искаш,въпреки това се моли, но тогава добре се приготви да си подложиш гърба. Желаейки добро на някого, човек трябва добре да огледа и обмисли всичко, за да не би старанията и грижите да се обърнат на зло вместо за добро. Така, желаейки да стори добро, човек може силно да си навреди, ако не е достигнал до достатъчно ниво на духовно развитие. Ако някой съзнателно се нагърбва с това, трябва да знае какво ще му се наложи да издържи и претърпи“ – завърши отецът. Отговорът удиви не само приятеля ни, но и всички нас. А пък аз си спомних как на първите уроци по физика изучавахме закона за скачените съдове.

Отец Тадей обикновено четеше мислите ни и винаги намираше начин да каже нещо вразумително. Винаги ни разпитваше как живеем и каква с обстановката в Белград и когато отговаряхме, че в Белград е уморително и тежко да се живее, отецът казваше, че това се дължи ка „мисленото поле“ – прекалено много лоши мисли, това създава лоша атмосфера.

Някои наши приятели, които отдавна посещаваха този манастир, ни казаха, че понякога отецът без никакъв повод започва да разказва някакви случки и примери от живота. По-късно някой от присъстващите разбираше, че той е разказал това за него или е отговорил на негов важен въпрос. Думите, с които отецът ни напътстваше, имаха голяма тежест и въздействие.

Виждал съм хора, които идваха при отеца като пребити след ураган птици, а си тръгваха с озарени, светли лица, винаги спокойни. Дори тези, които получаваха нежелателни за тях отговори, приемаха съвета без възражения и недоволство. Никога от никого не съм чувал отецът да не е бил прав за някого, макар да познавам хора, които продължаваха да живеят постарому, без да приемат нищо или почти нищо от отговорите на отеца за тях.

Веднъж той ми разказа накратко как през 1932 година дошъл в манастира, когато лекарите му давали само 5 години живот поради състоянието на белия му дроб. Но тогава не му било съдено да умре. Преживял и Втората световна война, и много години след нея. Разказвал ни е, че постоянно е живял в уединение, и от 1975 година, когато започнали да идват хора, му било доста тежко. „Вътрешно много се съпротивлявах и молех Господ да ми помогне и да ме освободи от това.

И Господ ми помогна… и игуменството дойде точно навреме.“ Отец Тадей девет пъти бе избиран за игумен на манастира и до последния си ден казваше, че така и не е успял да обикне това назначение. Въпреки преклонната си възраст (над 80 години), той имаше много задължения и при това почти винаги се радваше на живота. Казваше ни да се молим за целия свят без изключение. По време на последната война ни казваше да се молим и за „неприятелската страна“, „Господ да ги помилва“. „Хората, които не вярват в Господ, вършат зло – казваще ни отецът. – Те са извън сиянието на любовта. Като християни, трябва да се молим за тях и те да се спасят от пъкъла на злото и омразата, които са ги обзели.“

„Мир и любов в сърцето“ – постоянно повтаряше отец Тадей.

Източник Зрънца добромислие, Православно отечество, 2020 г.