Социално-етичните възгледи на патриарх Кирил

Свещеник Георги Гугов

Богатата и многостранна книжовна дейност на патриарх Кирил разкрива неговия съществен принос в областта на християнската етика и социология. Конкретен израз на своите интереси и научни занимания в тази насока той дава в монографията „Човекът и неговия труд“, изд. 1942 г. (второ изд. 1947 г.), както и отделни части от трилогията. „При извора“ (т. 1-1943 г., т. II– 1945 г. и т. III– 1946 г.)

Проникнал дълбоко в многообразието и противоречивостта на съвременната действителност, патриарх Кирил изработва свой собствен стил и метод за благовестие на евангелското слово. Със своята оригинална мисъл, вътрешен динамизъм и психологическо-аналитичен подход той разкрива отделните добродетели и пороци не абстрактно, а като реални състояния, присъщи на всеки човек.

Изхождайки от християнската антропология Патриарх Кирил разглежда човека не само като субект в социален аспект, но преди всичко като образ и подобие Божие, призван със своята свободна воля да допълни Богоустановената разумна закономерност и удивителна хармония. Обезценяването на човешката личност и достойнство променя смисъла на живота и поставя началото на онова трагично раздвоение в съзнанието на човека, което причинява много страдания и мъки.

Свободният стремеж на човека към общение с Бога е най-важната предпоставка за истинската свобода, която като вътрешна морална необходимост, реализация.i Според Патриарх Кирил, свободата е възможна там, където се утвърждава Христовия дух на любовта, а това може да бъде постигнато само чрез благодатното въздействие върху човека на Животворящия дух.

Задълбочено и аналитично той разкрива същността на греха като отрицание на Божията воля. „Духовното безгрижие“ii е онова първоначално състояние, което поражда греха и заглушава гласа на съвестта. Неговата трайна и устойчива сила се изразява преди всичко в омразата, завистта, користолюбието, лицемерието, лъжата, честолюбието и др. В каквато и форма да се проявява грехът, предизвиква морални и физически страдания, които се явяват като възмездие и естествени последици на „скритата причинност в живота“.

Патриарх Кирил е убеден, че пълноценното щастие и разумността са неделими. Разумният живот трябва да започва с готовност за саможертва и отхвърляне на себичността и омразата и да бъде съобразен с принципите и нормите на нравствения живот. Щастието, разбирано като стремеж към хармония и постигане на висше благо, се изразява в придобиване на духовно: зрение, чистота на сърцето, духовна власт над себе си, доброта, мъдрост, великодушие, благородство, Умереност и достойно носене на житейския кръст.

Изхождайки от тези позиции Патриарх Кирил представя християнството като „религия на силните“. Истинските християни са тези, които „имат Уши и сърца за мъдрата поука на Спасителя“, Същевременно онова, което може да направи човека силен и устойчив сред превратностите в живота е вярата. Тя го подкрепя и предпазва от съмнението, което води към бездействие и отчаяние. „Вярата е сила за навлизане в невъзможното“iii и нейното изповядване с въпрос на дълг, чест и отговорност за всеки християнин. Истинската вяра в Христа винаги е свързана с надеждата и любовта.

Християнската надежда, която ни се дарява като „залог на Духа в сърцата ни“ (2 Кор. 1:22) се състои не в някакво очакване за бъдещо блаженство, а преди всичко в непоколебима увереност във вечното тържество на доброто. Затова той я определя като „най-трезвият и най-реалистичен оптимизъм“, съществено различен от оптимизма на ония, които приемат, че човекът сам по себе си е едно добро същество. Според него това е така, защото да си убеден в непреодолимите последици на греха и в същото време да вярваш в превъзходното достойнство на доброто и в крайната му победа е наистина доказателство за „борческия, оптимистичен характер на християнството като религия“.iv

Любовта, подобно на вярата и надеждата, представлява също така божествен дар, при това един от най-прекрасните, без които животът е немислим. Напълно в духа на православната християнска етика Патриарх Кирил разглежда тази добродетел като „свръхценност“, която е „отвъдно обоснована“, т. е. тя има своите метафизически предпоставки ИЗВЪН материалния свят. Така хармонията в духовния свят намира конкретен израз в законите на нравствеността, насочвайки творческата енергия на хората към съвършенство. Той определя любовта като „щастие, което се самораздава“,v поради което жертвеността е нейният най-характерен признак.

Съществена характеристика на истинската любов е нейната всеобхватност, тъй като „любовта към Бога разширява до безпределност границите на любовта към човека“vi (включително и към враговете) и това предопределя единството на целия човешки род.

Без любовта, справедливостта, която като добродетел е била позната и в езическия свят, би загубила своя смисъл и съдържание и ще се състои само в едно „бездушно отношение на човек към човека“.vii

Въз основа на трите класически добродетели – вярата, надеждата и любовта, се формират и останалите християнски добродетели: смирение, милосърдие, справедливост, търпение, благодарност, искреност и др.

Излагайки това свое широко разбиране за ролята на християнските добродетели Патриарх Кирил смята, че пътят на изграждане на царството Божие в живота на хората е вече открит и принципите и ценностите на този път са подредени съгласно изискванията на разума и съвестта. Според него това е така, защото над всичко стои Божията воля, като закон на справедливостта и хармонията, а след това останалото, което е необходимо за живота, а не обратното, както е било в стария, езически свят.

Особено показателен израз на своето отношение към социалните проблеми патриарх Кирил дава чрез монографията си „Човекът и неговият труд“. В нея той изключително задълбочено и аналитично разглежда труда като „неизбежен и щастлив жребий на нашия живот“viii, който съпътства човека в неговото вековно историческо развитие и стои в основата на всяко едно творческо постижение в духовната и материална култура на човешката цивилизация. Според Патриарх Кирил освен социални, трудът има и дълбоко нравствени измерения. Моралната преоценка на труда бе извършена от християнството. „Христос, който дойде да вдигне проклятието на греха,“ подчертава Патриарх Кирил, „вдигна и презрението, с което хората бяха проклели своя труд“ix т е. с възстановеното достойнство на човека Спасителя. Възвърна достойнството и честта на труда. Така с издигане ценността на човека се издига и ценността на труда и превръщането му в добродетел. Затова трудолюбието е чувствително към нравствения порядък на обществото и е зависимо от неговия морал. Равнището на просветеност оказва безспорно влияние върху отношението към труда и поради това във времена на нравствен упадък и разложение качеството на духовния и материален труд се е понижавало.

Като всеобщ закон на напредъка, духовно-културният, материално-производителният и общественият труд възпроизвежда вътрешната енергия на обществения организъм, поради което трудът трябва да се разглежда не сам по себе си, а във взаимовръзка с други социални явления: наука, изкуство, култура, образование, политика и др. Според него това е така, защото човешкото общество представлява органическо единство, а не някакъв случаен сбор от хора, които могат да съществуват отделно и независимо един от друг. Религиозно-нравственото начало е в основата на обществото и затова нравственият закон трябва да осмисля всички дейности на човека. Затова Патриарх Кирил смята, че политиката не трябва да се превръща в поприще за неумолими борби за власт, пари и слава, а преди всичко в средство за запазване на единството на обществото, при което всеки човек според призванието и отговорностите, които носи ще се стреми към постигане на общото благо. В противен случай „неовладяния стремеж към обществена значимост ще доведе до трънясване на безнравствено и безкултурно насилие“.x

От тази гледна точка Патриарх Кирил разглежда естетиката и изкуството като такива сфери на човешката дейност, които също трябва да служат на истината и доброто. Естетическите и творчески заложби са дар Божий и затова всяка истинска красота носи в себе си някакво сияние на Божествеността, чрез което вдъхновява, поражда благоговейно чувство и устремява към Бога. Това обстоятелство, според Патриарх Кирил, определя и религиозния смисъл на естетическото образование.

Освен посочените произведения Патриарх Кирил превежда и издава през 1934 г. книгата на германския католически богослов и философ Тилман Пеш „Християнска философия на живота“, както и труда на унгарския проф. Тот „Сред природата“, изд. 1938 г., което също представлява известен принос за изясняване на някои въпроси и проблеми свързани с християнската етика и социология.

Забележителната творческа дейност на Патриарх Кирил може да бъде обяснена с онези мотиви, които той разкрива в словото си, произнесено през 1952 г. в Софийската Духовна Академия „Св. Климент Охридски“ при провъзгласяването му за „д-р на богословието хонорис кауза“: „Моите книжовни и научни занимания са имали един основен подтик и това е било вярата ми в Христа, любовта ми към евангелското слово и към св. Православна Църква. Църковно-поучителните ми книжовни творби са рожба на тази вяра и любов. С тях исках да послужа на Оногова, в Когото дълбоко вярвам и Когото беззаветно обичам.xi В тази искрена изповед се разкриват и истинските мотиви и предпоставки, които обуславят неговото благодатно църковно и обществено служение.

i Пловдивски митрополит Кирил. При извора. Пловдив. 1945. с.56

ii Пос. съч..с. 30:

iii Пос съч с 109

iv Пос съч с 109

v Пос. съч.. с. 207,

vi Пос. съч.с 192

vii Пос. съч.. с. 116

viii Пловдивски митрополит Кирил. Човекът и неговият труд. Пловдив. 1942. С. 

ix Пос. съч.. с. 102

x Пос. съч.. с. 172

xi Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски. 1951-1952. с. 3.