Св. прав. Йоан Кронщадски

Светият праведен отец Иоан, Кронщадски чудотворец, се родил на 19 октомври 1829 г. в далечния север на Русия – в село Сура, Архангелска губерния. Баща му, Иля Сергиев, бил беден църковен псалт. Новороденото изглеждало толкова слабо и хилаво, че от страх да не умре, родителите побързали веднага да го кръстят. Съгласно благочестивия православен обичай младенецът бил наречен Иоан в чест на свети Иоан Рилски, чиято памет светата Църква празнувала на този ден. Детенцето обаче не умряло. Полека-лека започнало да се поправя и расте, макар обстановката да била крайно бедна и животът му съпроводен с големи лишения. Отрокът Иоан се запознал отрано с безрадостната картина на бедност, скръб, сълзи и страдания и растял кротък, тих, замислен, особено отзивчив към човешките страдания и болки. Обичал природата, наблюдавал с любопитство живота на птичките и растенията и навсякъде виждал премъдрата ръка на Твореца. От всичко най-много го привличал Божият храм, където го водел баща му, когато сутрин и вечер отивал на богослужение. Вяра в Бога, пълна отдаденост на Неговата блага воля, любов към богослужението, към хубавото хорово пеене, вглъбена молитва, поучение чрез Светото Писание и житията на светиите – такава била духовната атмосфера, в която растял младият Иоан. Още на 4-5 годишна възраст той се прочул сред съселяните си със своята чиста детска молитва. “Ако се изгубел на някого конят, той отивал при малкия Иоан с молба да се помоли за добичето; случи ли се някаква беда или някой се разболее – пак отиват при него.”

На шест години с бащина помощ момчето започнало да се учи на четмо и писмо, но учението му вървяло трудно. Бащата събрал последните си средства и го отвел в град Архангелск, където било единственото за епархията духовно училище. Там детето изпаднало в състояние на безпомощност и ревниво приемало успехите на другарите си. Утешение намирало само в молитвата. И ето, една нощ, налегнат от тежка мъка, Иоан паднал на колене с гореща молитва за помощ и изведнъж като че ли го разтресло, като че ли завеса паднала от очите му, сякаш му се открил разумът; на душата му станало леко и радостно и той ясно си спомнил урока. Щом се съмнало, скочил от леглото, грабнал книгата и, о щастие! – започнал да чете леко и свободно, да разбира всичко и да запомня прочетеното. С две думи, толкова напреднал, че вече не се чувствувал като последен ученик, а до края на годината станал един от първите. След килийното училище постъпил в Архангелската семинария, която завършил като първенец през 1851 г. И бил приет на държавни разноски в Санкт Петербургската духовна академия. В това време починал бащата и бедната му майка заедно с двете му невръстни сестри останала без материална подкрепа. Скоро обаче Бог им помогнал. Ръководството на Академията предложило на младия и способен студент длъжността писар срещу 9 рубли месечно възнаграждение. Иоан приел работата с благодарност и редовно изпращал цялото си възнаграждение в къщи.

Младият студент обичал да размисля за чудното и любвеобилно Божие домостроителство за спасението на човешкия род и проливал горещи сълзи в желанието си да помогне за спасението на човеците. Той молел Бог да го удостои с благодатта на свещенството и с пастирството на духовно стадо. Молитвата на предания на Бога млад студент била чута и желанието на сърцето му – изпълнено. В пророчески сън той се видял, че служи като свещеник в чудно хубав голям храм на неизвестен град. Скоро сънят се сбъднал. През 1855 г. Иоан Сергиев завършил с отличие Академията. Същата година престарелият протойерей от Кронщад, Константин Несвицкий, се запознал с младия богослов, обикнал го и му дал за жена дъщеря си Елизавета Константиновна. Самият той се оттеглил на покой, а мястото му в кронщадската катедрала “Свети апостол Андрей Първозвани” заел зет му Иоан Сергиев.

Когато за пръв път прекрачил прага на кронщадската катедрала, младият свещеник замрял в трепет, защото видял храма, който много преди това му се представял в детски видения. Оттук нататък целият му живот и пастирска дейност протекли в Кронщад. По това време градът бил място за административно интерниране от столицата на разни престъпни люде. Освен това там имало много неквалифицирани работници, които се трудели предимно на пристанището. В повечето случаи те живеели в жалки колиби и землянки, просели и пиянствали. Безверие, сектанство, друговерие, да не говорим за пълното религиозно безразличие, процъфтявали тук.

Точно към тези нравствено погиващи люде, презирани от всички, насочил вниманието си младият пастир, изпълнен с дух на истинска Христова любов. Точно сред тях започнал дивния подвиг на своя самоотвержен пастирски труд. Ежедневно посещавал мизерните им жилища, беседвал, утешавал, грижел се за болните и им помагал материално, раздавал всичко, каквото имал, даже до обувките и дрехите си и обричал на крайна нужда себе си и жена си. Поради това съпругата му Елизавета Константиновна била твърде недоволна (и главно от това, че той почти, а може би изобщо не живеел с нея като съпруг със съпруга, а като брат със сестра. Известно е, че тя никога не го наричала другояче освен “брат Иван”). Веднъж, в недоволството си подала оплакване пред духовните власти, искала дори развод, но отец Иоан останал непреклонен:

– Аз съм свещеник – казвал той, – значи и дума не може да става: аз принадлежа на другите, а не на себе си.

И младата презвитера лека-полека се превърнала, макар и не без ропот отначало, в милосърдна сестра, която започнала да помага усърдно на своя мним съпруг в неговото високоблагородно служение.

“- Щастливи семейства, Лиза, и без нас има достатъчно много, а ние с тебе нека се посветим на служение Богу.”

И все пак, като не желаел да я мъчи наравно със себе си, отец Иоан ѝ предоставил да получава заплатата му на преподавател по закон Божий и да живее с нея, а сам той благотворил изключително със сумите, които негови почитатели изобилно и ежедневно му жертвували. И тъй, кронщадските бедняци, изметът на обществото, които отец Иоан със силата на своята състрадателна пастирска любов направил отново хора, като им върнал загубения човешки образ, първи открили светостта му, а много скоро за това научила и цяла вярваща Русия.

Един занаятчия разказва за себе си необикновено трогателно:”Тогава бях на 22-23 години. Сега съм старец, но добре помня как за първи път видях батюшката. Имах семейство и две деца. Работех и пиянствах. Семейството ми гладуваше. Жената скришом просеше. Живеехме в неугледна тясна стаичка. Връщам се веднъж не много пиян. Виждам някакъв млад батюшка седи, държи на ръце синчето и му говори нещо ласкаво. Детето слуша сериозно. Мен все ми се струва, че батюшката беше като Христос на картината “Благославяне на децата”. Понечих да изругая… но очите на батюшката, ласкави и сериозни, ме възпряха: стана ми срамно… Наведох очи, а той ме гледа – право в душата ми гледа. Започна да говори. Не смея да предам всичко, което казваше. Говореше за това, че у нас в къщичката е рай, защото там, където са децата, винаги е топло и хубаво, и за това, че не е нужно този рай да се заменя с кръчмарския дим. Не ме обвиняваше, не, всичко оправдаваше, само че на мен не ми беше до оправдание. Отиде си той, а аз седя и мълча… Не плача, макар че на душата е така, както пред сълзи. Жената гледа… И ето от тогава станах човек.”

Необичайният подвиг на младият пастир започнал да предизвиква упреци и обвинения от всички страни. Дълго не признавали искреността на неговите намерения, надсмивали му се, клеветяли го, устно и в печата, наричали го налудничав. По едно време епархийското началство дори забранило да му дават заплатата на ръка, тъй като щом я вземел, всичко, до последната копейка, раздавал на сиромасите, за което го викали на обяснение. Отец Иоан мъжествено понасял изпитанията, без да промени начина си на живот в угода на нападащите го. И с Божия помощ победил всички и всичко. За онова, заради което в първите години от неговата пастирска дейност му се присмивали, оскърбявали, клеветяли и преследвали, впоследствие започнали да го прославят, като разбрали, че пред тях е верен последовател на Христа, истински пастир, полагащ душата си за своите овце.

“Трябва да се обича всеки човек и в неговите грехове, и в неговия позор – казвал отец Иоан, – не трябва да се смесва човекът – този образ Божий – със злото, което е в него…” С такова съзнание отивал при хората, като побеждавал всички и ги възраждал със силата на своята истинска, пастирска, състрадателна любов.

Скоро се разкрил и неговият дивен дар на чудотворец, който го прославил в цяла Русия и далеч зад пределите ѝ. Невъзможно е да се изброят всички чудеса, извършени от него. Невярващата интелигенция в Русия и нейният печат умишлено премълчавали тези безбройни явления на силата Божия. Но все пак твърде много от тях били записани и запазени от вярващите.

По молитвите на светия праведен Иоан ставали, стават и сега, след неговата блажена кончина, множество дивни чудеса. Чрез молитва и възлагане на ръце той изцерявал болни от най-тежки болести, на които медицината била безпомощна да помогне. Изцеренията ставали както насаме, така и при голямо множество хора, а често пъти и от разстояние. Достатъчно било да се напише писмо на светеца или да му се изпрати телеграма, за да стане по Божия милост чудото на изцелението. По молитвите на Божия угодник проглеждали слепи, парализирани ставали от постелята, душевноболни оздравявали, бесове били прогонвани. Художникът Животовски описал как над една местност, страдаща от засуха и застрашена от горски пожар, се излял по чуден начин дъжд, след като оотец Иоан възнесъл там молитвата си. Чрез молитвата на праведника се изцелявали не само руски православни люде, но и мюсюлмани, евреи и обърнали се към него чужденци. Този велик дар на чудотворство бил резултат от великите му подвизи – молитвен труд, пост, самоотвержени дела на любов към Бога и ближния.

Скоро за цяла вярваща Русия свети Иоан станал стълб на Православието, утешител, помощник в беди и скърби, изцелител на душевни и телесни немощи, пример за подражание. И ако в първите години от служението си той търсел и ходел при народа и то в пределите на Кронщад, сега народът отвсякъде, от всички краища на Русия, се устремил към него. Ежедневно в Кронщад пристигали хиляди желаещи да го видят и да получат помощ от него.

Още по-голям бил броят на писмата и телеграмите, които идвали на негово име. Пощата в Кронщад трябвало да открие специално отделение за кореспонденцията му. Наред с писмата и телеграмите при него се стичали огромни суми за благотворителност. За размера им можело само да се предполага, понеже щом ги получел, той веднага ги раздавал. Смята се, че през ръцете му минавали не по-малко от един милион рубли годишно – огромна сума по това време. С тези пари отец Иоан хранел всеки ден хиляди бедняци, построил в Кронщад особено учреждение – “Дом на трудолюбието” – с училище, църква, работилници, сиропиталище, детски дом, приют за жени, нощен дом, лечебница, библиотека, народна кухня. Основал в родното си село женски манастир, въздигнал там и голям каменен храм, а в Санкт Петербург построил женски манастир, посветен на свети Иоан Рилски, където бил погребан впоследствие.

В периода на своята всеруска слава пастирът, за жалост на кронщадци, трябвало да изостави преподаването на Закон Божий в градското училище и в класическата гимназия, където учил децата повече от 25 години. А той бил забележителен педагог. При него мярка за поощрение не били оценките, нито заплахите за наказание. Успехите се раждали от топлото му, задушевно отношение към самия предмет и към учениците. Затова при него нямало изоставащи. Децата очаквали часовете му и жадно се вслушвали във всяка негова дума. Това била жива беседа на пастира-отец със своите деца, която се запечатвала в паметта за цял живот. Свети Иоан обяснявал на педагозите необходимостта да се дава преднина на човека и християнина в обучението, а въпросът за науките да бъде на втори план.

Ако си представим как протичал денят на пастира, ще разберем и почувствуваме тежестта и величието на неговия безпримерен подвиг. Всеки ден той ставал в 3 часа през нощта и се приготвял за отслужване на Божествена литургия. Около четири часа се отправял към храма за утреня. Тук вече го очаквали тълпи от поклонници, жадуващи да получат поне благословение. Чакали го и множество бедняци, на които раздавал милостиня. По време на утренята той четял сам канона, като придавал на това четене голямо значение. Изповедта преди началото на Литургията поради големия брой желаещи да се изповядат била обща, но тази обща изповед и на участници, и на очевидци произвеждала потресаващо впечатление.

Както свидетелствуват негови съвременници, миряни и съслужители, извършваната от свети Иоан Божествена литургия не се поддавала на описание. Ласкав поглед, ту умилителен, ту скръбен, молитвени въздишки, сълзи, вътрешно проливани, поривисти движения, огън от свещеническа благодат, потресаващи мощни възгласи, пламенна молитва – това били някои от чертите на неговото служение, което представлявало непрекъснат пламенен молитвен порив към Бога. По време на богослужението той наистина бил посредник между Бога и човеците, ходатай за техните грехове, живо звено, съединяващо земната Църква, за която се застъпвал, с небесната, сред членовете на която духом пребивавал в тези минути. Всички възгласи и молитви произнасял така, сякаш грейналите му очи виждали пред себе си Господа. Сълзи на умиление се леели от тях, но той не забелязвал – отец Иоан преживявал цялата история на човешкото спасение, чувствувал дълбоко и силно любовта на Господа към нас, съпреживявал Неговите страдания. Служението му въздействало върху всички присъстващи. Наред с вярващите, които идвали, имало и такива, които се съмнявали, други го гледали с недоверие, трети били дошли просто от любопитство. Но всички се прераждали и чувствували как ледът на съмнението и неверието постепенно се стапя и се заменя с топлотата на вярата. След общата изповед обикновено се причастявали толкова много хора, че на светия престол имало по няколко големи чаши, от които няколко свещеника едновременно приобщавали вярващите. Нерядко причащението продължавало повече от два часа. По време на Литургията носели писма и телеграми направо в олтара и още тук отец Иоан ги прочитал и се молел за нуждаещите се.

След края на Божествената литургия, съпровождан от хиляди вярващи, той излизал от храма и се отправял за Петербург за посещение на болни, които чакали неговата помощ. И рядко се връщал в къщи преди полунощ. Нерядко нощем не му оставало време даже за спане. Да живее и се труди така било възможно единствено при наличието на свръхестествената благодатна Божия помощ.

Славата за свети Иоан била тежък труд и велик подвиг. Достатъчно било само да се покаже и около него мигновено израствала тълпа от жадуващи поне да се докоснат до чудотвореца. Почитателите му даже се хвърляли след бързо препускащата карета, хващайки я за колелата, с опасност да бъдат осакатени.

По желание на вярващите пастирът трябвало да предприема пътувания до различни градове на Русия. Те били истински триумф на смирения Христов служител. Стичали се десетки хиляди люде, обзети от благоговение и страх Божий, с вяра и желание да получат целително благословение. Когато свети Иоан пътувал по реката, тълпи народ тичали по брега, а мнозина при приближаването на парахода заставали на колене. На 15 юли 1890 г. храмът в Харков не могъл да побере молещите се. Не само в него, но и на площада около него не могъл да се вмести народът, който изпълвал всички съседни улици. В самия храм хористите били принудени да пеят в олтара. На 20 юли отец Иоан извършил молебен на Съборния площад – присъствували повече от 60 000 души. Това се повтаряло и в другите градове на Поволжието – Самара, Саратов, Казан, Нижни Новгород.

Отец Иоан бил и забележителен проповедник, говорел просто, най-често без особена подготовка, импровизирано. Не търсел красиви слова и оригинални изрази, проповедите му обаче се отличавали с необикновена сила и дълбочина на мисълта, с изключителна богословска ерудиция при цялата си достъпност и разбираемост даже за неуките хора. Във всяка негова дума се чувствувала особена сила, която била отражение на силата на духа му.

Въпреки изключителната си заетост пастирът намирал време да води дневник, в който ежедневно записвал мислите, които му идвали по време на молитва и съзерцание, в резултат на “благодатно озарение на душата, с което се удостоявал от всепросвещаващия Божий Дух”. Мислите от този своеобразен духовен дневник, издадени в три тома под заглавие “Моят живот в Христа”, представляват истинско духовно съкровище и се нареждат до творенията на великите отци на Църквата и подвижници на християнско благочестие.

Забележителен паметник на святата личност на отец Иоан и неизчерпаем материал за назидание са освен това трите тома негови проповеди в обем 1800 страници. Словата и поученията му са истински полъх на Светия Дух и разкриват неизследимите дълбини на Божията Премъдрост. Основна мисъл във всички негови творения е необходимостта от истинска гореща вяра в Бога и живот по вярата в непрестанна борба със страстите и похотите, преданост към православието и православната Църква като единствено спасяваща.

Тежкият подвиг в служение на ближния през последните три години от живота му преминал под знака на мъчителната болка, която кротко и търпеливо, без да се оплаква, праведникът понасял. Продължавал да отслужва ежедневно света Литургия, да се причащава със Светите Тайни и да проповядва. Болките в главата били постоянни, но всеки ден от началото до края на светата Литургия те го напущали и това било времето на истински блажен живот в Христа.

“Благодаря на Моя Господ за изпратените ми страдания за предочищение на моята грешна душа. Ще я оживи Светото Причастие.” И той се приобщавал всеки ден, както преди.

На 10 декември 1908 г., като събрал остатъка от силите си, отец Иоан за последен път извършил сам Божествена литургия в Кронщадския съборен храм. А на 20 декември 1908 г. в 7 часа и 40 минути сутринта великият праведник мирно починал в Господа, като предсказал предварително деня на своята кончина.

На погребението му се стекли десетки хиляди хора. Пространството от Кронщад до град Ораниенбаум и от Балтийската гара в Петербург до Иоановия манастир в Карповка било заето от огромно множество плачещ народ. Толкова много хора не се били стичали на нито едно погребение до сега, случай безпрецедентен в цяла Русия. Погребалното шествие било съпровождано от войскова част със знамена, военни оркестри изпълнявали “Колко славен”, по улиците на града стояли войници в шпалир. Съгласно нареждането на царя траурната процесия минала покрай Зимния дворец и зданието на Светия Синод, където било забранено преминаването на подобни шествия. Чинът на опелото извършил митрополитът на Санкт Петербург – Антоний, заедно със сонм от епископи и многочислено духовенство. Ония, които успели да целунат ръката на покойния, свидетелствували, че тя не била студена и вкочанена. Чували се възгласи: “Залезе нашето слънчице! На кого ни оставяш, скъпи отче? Кой сега ще помага на нас, сиротните, немощните?” В опелото обаче нямало нищо скръбно, то напомняло по-скоро светла пасхална заутреня и колкото повече напредвала службата, толкова повече растяло и крепнело празничното настроение у молещите се. Чувствувало се как от ковчега излизала някаква благодатна сила, която изпълвала сърцата на присъствуващите с неземна радост. За всички било ясно, че пред тях лежал светец, праведник, чиято любов и ласка обгръщала дошлите да му отдадат последна почит.

“Необходимо ни е всеобщо нравствено очищение, всенародно дълбоко покаяние, промяна в нравите – от езически на християнски, да се очистим, да се умием със сълзите на покаянието, да се примирим с Бога и Той ще се примири с нас.”

Паметта му се чества на 20 декември.

Източник: „Жития на светците“, м. октомври, изд. Зографски манастир