Пример за достойно свещенослужение и пастирство

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

По-малко от сто години са изминали от кървавото гонение, което претърпя Православната църква в Русия след „победата“ на Октомврийската революция през 1917 г. Настоящият Руски патриарх Алексий II справедливо сравнява повдигнатото от новата власт на „работниците и селяните“ гонение срещу Христовата църква с гоненията през първите три века на християнството: „Изповедническият подвиг на руските новомъченици е продължение на подвига на мъчениците от първите векове. Нашите доблестни Христови воини, както и техните далечни предшественици са пролели кръвта си и са отдали най-ценното – живота си – за Бога и ближните“, обвинени единствено в „християнска вяра и благочестив живот“.

По-голямата част от руските новомъченици, пострадали за вярата след революцията и о време на сталинските репресии, са духовници – епископи, свещеници, монаси, дякони. Един от тях е и св. Сергий (Сребрянски).

Преподобноизповедник Сергий (вмире Митрофан Василиевич Сребрянски) е роден на 1 август 1870 г. в село във Воронежкаобласт, в семейството на местния свещеник Василий Сребрянски. Като повечето момчета от свещенически семейства, Митрофан Сребрянски постъпва в Духовна семинария. Но след завършването ѝ той не поема по пътя на баща си, а както пише йером. Дамаскин „попада под влиянието на онази част от образованото общество (в Русия), която по това време била настроена против Православната църква“. Подвластен на такива идейни течения, но същевременно силно желаещ да е истински полезен на своя народ, Митрофан заминава за Варшава, където постъпва във Варшавския ветеринарен институт. Бащата, отец Василий, макар и неохотно, се съгласява с избора на своя син, пред това да бъде като „някои безумци, които се решават безсрамно и прибързано да се стремят към свещенство, и да го приемат, без да са призвани от Христовата благодат“ (св. Ефрем Сирин), каквито по това време имало немалко в Русия.

Но възможно ли е да се върви срещу Божия промисъл?

Въпреки лошото антицърковно влияние, под което се намира, Митрофан Сребрянски носи в сърцето си кълновете на православното домашно възпитание и семинарско образование, които започват да израстват… И докато следва ветеринарство във Варшава, в него се появяват известни съмнения „за правилния избор на своя път“. „В душата му гори пламенно желание да служи на хората, но достатъчно ли е да се ограничи с външното служение… да помага на селяните в грижата за стопанството“. Нещо гори в сърцето и не му дава покой (ср. Лука 24:32). Не е ли това Божият глас, който го призовава да приеме „духовното, свято, досточестно, безукоризнено… необикновено чудо… тайнството на свещенството“? (св. Ефрем Сирин). Сега Митрофан няма да сбърка, и в помощ за окончателния правилен избор ще бъде запознанството му в полската столица с Олга Владимировна Изполатовска, дъщеря на свещеник, за която много скоро се оженва.

На 2 март 1893 г. Митрофан Сребрянски е ръкоположен за дякон от Воронежкия еп. Атанасий. На следващата година е ръкопложен за свещеник от Острогожкия еп. Владимир. В душата настъпва покой… За три години младият свещеник ще премине през няколко местоназначения до окончателното му въдворяване за настоятел на строящия се Покровски храм в Орел, който ще бъде молитвен дом и на 51-ви драгунски Черниговски полк. Почетен патрон на полка е великата княгиня Елисавета Фьодоровна, по-късно преподобномъченица, чийто път по-късно ще се пресече с този на отец Митрофан.

Ако в началото паството се е отнесло с известно недоверие към непознатия млад свещеник, то неговите „искрена вяра, смирение, простота и липса на лукавство“, както и пълното себеотдаване на повереното му словесно стадо, много бързо кара хората да видят в него, макар и твърде млад, истински духовен наставник и пастир. Реалните измерения на „здравата връзка“ между пастир и паство са бързото завършване на Покровския храм и откриването към него на неделно училище и богата библиотека. През 1900 г. за „добра пастирска дейност“ отец Митрофан е награден със златен нагръден кръст с драгоценни украшения…

Такова е началото на свещеническия път на бъдещия преподобноизповедник Сергий. Виждайки ревността му в душегрижието, Бог скоро го призовава на още по-висока степен на служение.

През 1904 г. започва руско-японската война. На 11 юни с. г. за Далечния изток заедно с 51-ви драгунски Черниговски полк заминава и отец Митрофан. Йером. Дамаскин пише: „За свещеника нямало никакво съмнение, нито помисъл да се откаже от изпълнение на свещеническия си дълг.“ Отец Митрофан е абсолютно убеден в необходимостта да бъде на фронта. Тук мнозина православни войни ще загинат, но те не бива да напуснат този свят без изповед и причастие. Затова „навсякъде по бойното поле, където имало възможност, отец Митрофан устройвал походна църква и извършвал богослужение“. „Под огъня на неприятеля… напътствал ранените и погребвал убитите“… В началото на 1906 г., той се завръща в Орел, на а 12 октомври с. г. е възведен в сан „протойерей“ и отличен с нагръден кръст с Георгиевска лента за „изключителни пастирски заслуги във военно време“.

Отец Митрофан продължава с голяма любов и усърдие да ръководи своето паство до 1908 г., когато получава покана от великата княгиня Елисавета Фьодоровна (решила да приеме монашество след убийството на съпргуа ѝ, великия княз Сергий Александрович през 1905 г.), да поеме духовното наставничество на основаната от нея в Москва

Марто-Мариинска девическа обител

Отец Митрофан пристига в Марто-Мариинската обител в края на 1908 г. За неговото служение тук, за грижата му за духовното израстване на монахините най-ясно свидетелства самата княгиня Елисавета в писмата си до своя сродник руския император Николай II. В едно от тях княгинята, вече игуменка на обителта, пише: „Господ благослови това наше дело чрез свещеника… Той е пример за чистота, прост живот, толкова скромен и висок по безграничната си любов към Бога и Православната църква…“

През 1916 г. временно управляващият Московска епархия Волокаламси еп. Фьодор внася в Св. Синод предложение за награждаването на отец Митрофан с правото да носи по време на богослужение митра за „полезната му работа в обителта“. Отличието „митрофорен протойерей“ му е връчено на 2 октомври с. г.

Настъпила революцията от 1917 г. За „победилата“ болшевишка власт Православната църква била естествен идеен враг…

Още в края на 1917 г. въоръжен отряд от работници и студенти нахлува в обителта, за да арестува сродницат ана императора игумения Елисавета. Но на прага той е посрещнат от отец Митрофан, духовния наставник на обителта: „Кого сте дошли да арестувате? Тук няма престъпници. Всичко, което е имала майка Елисавета, е отдала на народа. С нейни средства е построена обителта, църквите в нея, приюта, болницата. Нима това е престъпление?“ Безстрашието, с което отец Митрофан изрекъл това, жертвоготовността му и „светостта на честното му лице“ (св. Димитрий Ростовски) смутили нападателите и „разбрали, че вършат недобро дело“, те напуснали обителта.

На 20 март 1919 г. се навършвали двадесет и пет години оте свещеническото служение на отец Митрофан. В края на с. г. той и съпругата му Олга, които „живели години в съпружество, отгледали трима племеника – сираци, сами желаели да имат деца, но Господ не изпълнил това тяхно желание и виждайки в това Божията воля за тях“, приели монашество с благословението на патриарх Тихон. Отец Митрофан бил постриган с името Сергий, а спъругата му с името Елисавета. В началото на 1920 г. отец Сергий е възведен в сан „архимандрит“ – с това започва неговият истински изповеднически подвиг.

През 1922 г. – пише йером. Дамаскин – безбожната съветстка власт започнала изземването на църковните ценности от храмовете“. В отговор на този кощунствен акт патриарх Тихон излязъл с призив към духовенството да не допусне това поругаване на светините. В резултат „много свещеници били арестувани, а други – разстреляни“.

Отец Сергий е арестуван на 23 март 1923 г. След четири месеца в затвора в очакване на дело, на 24 август е заточен в гр. Тоболск. Освободен е от заточението през февруари 1925 г., но месец по-късно отново е арестуван за „Антисъветска дейност сред монахините в Марто-Мариинската обител“ и изпратен в затвора Бутурки. Докато е там, самата обител е затворена, една част от монахините са заточени на рзлични места из Тверска епархия, а друга – в Средна Азия. Отец Сергий е освободен от затвора с. г. на 2 юли, но му е забранено да живее в Москва. По това време, вече със сериозни здравословни проблеми, той и монахиня Елисавета

поемат кръста на изгнанието заради Словото Божие

Установяват се в с. Владичино, Тверска епархия, където преди революцията свещеник е бил прот. Владимир Изполатовски, бащата на сестра Елисавета. Първите две години от престоя тук отец Сергий посещава местния Покровски храм само молитвено – без да взима участие в св. Литургия. Но когато през 1927 г. започва и да служи, голямата част от духовните му чеда, разпръснати от репресиите, като научили местопребиваването му, започнали да го посещават и образували около него малка църковна община. В лицето на отец Сергий се изпълнили Христовите думи: „праведните ще блеснат като слънце“ (Мат. 13:43). Хората се обръщали към него за помощ и много от тях по вярата и молитвите на праведника получавали изцеление на телсните и душевни болести.

„Спокойният“ живот във Владичино продължил до 1932 г., когато хора, „чиято съвест постоянно била изобличавана от богоугодния живот“ на отец Сергий, направили срещу него донос пред местната власт. В доноса се казвало: „…от амвона призовава за единение и поддръжка на Църквата… В резултат на неговите проповеди в с. Гнезци категорично отказват да се включат в колхоза. Така свещеник Сребрянски се явява политически вреден елемент.“ На 14 февруари 1932 г. отец Сергий е арестуван и срещу него е заведено дело за подривна антисъветска дейност сред селяните…

Буди възхищение отговорът, който отец Сергий дава на 10 март с. г., когато е призован на разпит: „Към революционерите се отнасях като с престъпници, нарушаващи спокойствието в страната… В проповедите си говорех, че тях трябва да ги предават в ръцете на правосъдието… Събитията в Москва и другите градове от 1905 г. (февруарската революция) считах за престъпни, насочени против царя, отечеството и Църквата… вярвах в монархията като орган на управление… В проповедите си съм говорил още за равенството между бедни и богати единствено на началата на християнството… За виновен не се признавам!“

На 23 март въз основа на това „самопризнание“ срещу отец Сергий е формулирано следното обвинение, по което е и осъден: „Обвиняемият Сребрянски като служител на култа от дореволюционно време до 1930 г. е водил активна борба против революционното движение… Октомврийската революция не произвела никакво впечатление в Сребрянски, а през 1922 г. той усилено подкрепя контрареволюционните призиви на патриарх Тихон да се укриват църковните ценности. Като поддръжник на монархическия строй, обвиняемият е водил системно антисъветска агитация с цел срив на предприетите от съветстката власт мероприятия в селата, използвайки религиозните предразсъдъци на масите, каквото деяние е наказуемо.“ Присъдата е произнесена на 7 април – пет години каторжен труд в Сибир. По това време отец Сергий е на 62 години.

Но каторжническото село на р. Пинега, където е изпратен, за него ще бъде не място за страдание и мъка, а онази благодатна за боготърсене, богопознание и богосъзерцание пустиня, към която се стремят истинските подвижници на вярата.

„Отец Сергий и тук водил подвижнически живот и бил в постоянно молитвено настроение“, пише йером. Дамаскин. „Давал духовни съвети и утешавал страдащите. И тук станал известен като добър духовен старец, на когото каторжниците поверявали болките си.“ Да споделят каторжническия живот с него, в селището дошли сестра Елисавета и духовното чедо на отец Сергий от Орел Мария Зиморина, приела по-късно монашество с името Милица. Те живеели заедно в една къща, която превърнали в малка манастирска община.

Отец Сергий е освободен от каторга през 1935 г. заради влошеното му здравословно състояние. След кратък престой в Москва се заселва окончателно в с. Владичино, където се „посвещава изцяло на духонвите си чеда и тяхното спасение“. Въпреки че повече не е преследван от съветската власт, му е наложено последно наказание, което за него е по-тежко от всичко, претърпяно до този момент – да не служи до края на живота си… Но и това той претърпява със смирение, както личи от казаното на свещ. Квинтилиян Вершински, бивш лагерник и свидетел на последните години от живота на отец Сергий: „Вие сте щастлив, много щастлив, защото стоите пред престола Божий, а ето аз за своите грехове и недостойнство съм лишен от тази милост Божия.“

Отец Сергий Сребрянски умира на 23 март 1948 г., на 78 години. На своите духовни чеда малко преди кончината си обещава, че никога няма да ги остави. Бог, дарил го приживе с дар на прозорливост и чудотворство, удостоил и светите му мощи със силата да облекчават елесни и душевни недъзи на идващите при гроба му за поклонение. Причислен е към лика на руските свещеномъченици от първата половина на двадесети век през 1999 г. Един от последните съвети на отец Сергий към духовните му чеда е: „Лоши хора няма, има само хора, за които много трябва да се молим“.

Дякон Емил Паралингов

по „Мученики, исповедники и подвижники благочестия Русской православной цееркви XX столетия“ от йером. Дамаскин (Орловский)