Сред многото чудеса, които Господ Иисус Христос извърши, докато „живя между нас“ (Иоан 1:14), е и изцелението на дванадесетгодишната дъщеря на началника на синагогата Иаир, и на страдащата дълги години от кръвотечение жена (Лука 8:41-56).

„И ето, дойде един човек, на име Иаир, който беше началник на синагогата, и като падна пред нозете на Иисуса, молеше Го да отиде дома му, защото имаше едничка дъщеря, на около дванайсет години, и тя беше на умиране…“ (Лука 8:41-42).

Да си началник на синагога е висока длъжност с влияние и в религиозния, и в обществения живот на иудеите. Такъв човек се очаква да смята себе си, че не е „като другите човеци“ (ср. Лука 18:11) и да се поставя по-високо от тях. Иаир едва ли е бил толкова високомерен, но и за него със сигурност не било лесно да падне на колене пред един странстващ Учител, Който „няма де глава да подслони“ (вж. Лука 9:58). Много хора смятали, че Господ Иисус Христос е именно такъв, а още повече, че освен Господните ученици, около Него постоянно пълзели като тъмни сенки и искащите да Го уловят в нарушение на закона и пророците (вж. Мат. 21:46). Това били първосвещениците и фарисеите, хора от обкръжението на Иаир, разбиращи много добре, че чрез притчите си и всичко, което казва, Христос изобличава именно тях като лицемери и слепи водачи, водещи последователите си повече към геената, отколкото към царството Божие (ср. Мат. 21:45, 23:13-33). Как такива властимащи човеци ще реагират, когато видят или разберат, че един от техните е паднал „пред нозете на Иисуса“ (Лука 8:41). Че моли за помощ Този, Когото толкова много мразят и искат да погубят (вж. Марк 3:6)?

Но „кой баща… ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба“ (Лука 11:11)? Кой баща няма да направи всичко, каквото е необходимо, за страдащото му от тежка болест дете? Нима ще презре Лекаря, след като е чул за изцеленията, извършени от Него? Страданието не само смирява, но заличава и различията между хората. Пред болката всички са равни. Пред нея няма бедни или богати, умни или глупави, царе или слуги. Затова Иаир, пренебрегвайки високия пост и положението си в обществото, воден от дълбока скръб по умиращата си дъщеря, паднал на колене пред Онзи, в Когото виждал единствена надежда за изцеление на детето. Надежда, изразена и чрез конкретната молба какво точно да се направи. Той помолил: „Възложи върху ѝ ръце, за да оздравее, и тя ще бъде жива“ (Марк 5:23). Виждайки бащиното смирение и вяра, Господ Иисус Христос тръгнал заедно с Иаир към дома му (вж. Лука 8: 42)…

„А когато отиваше, народът се притискаше о Него. И една жена, която от дванайсет години страдаше от кръвотечение и която бе разнесла по лекари целия си имот и не могла да бъде излекувана ни от едного, приближи се изотзад, допря се до края на дрехата Му; и веднага кръвотечението ѝ престана“ (Лука 8:42-44).

Целият този народ бил пречка за кръвоточивата, но много ли иска тя? Не. Дори не търси, подобно на други страдалци, личен контакт, а казва в себе си: „ако се допра само до дрехите Му, ще оздравея“ (Марк 5:28). Нищо повече не желае. Само едно докосване до края на Христовата дреха, но извършено със силната вяра, че то ще я изцели от тежката, но и срамна болест. Защото кръвотечението, предизвикващо телесна нечистота при жените, се смятало за оскверняващо ги във времето на протичането му (вж. Лев. 15:19-24). А положението на тази жена било още по-обременяващо. Тя имала кръвотечение „по-дълготрайно от обикновеното ѝ…“ (ср. Лев. 15:25). Знаейки много добре закона за телесната нечистота, страдалката искала никой да не види и да не разбере, и дори Сам Христос да не усети допира, от който „веднага кръвотечението ѝ престана“ (Лука 8:44)…

Но нищо не може да остане скрито за Бога. Кръвотечението веднага спряло, но и Изцелилият го веднага разкрил на всички станалото: „Допря се някой до Мене, понеже усетих, че излезе сила от Мене“ (Лука 8:46). Христовите ученици се учудили: „Ти виждаш, че народът Те притиска, а питаш: кой се допря до Мене? Но Той гледаше наоколо, за да види оная, която извърши това. Жената пък в страх и трепет, като знаеше какво стана с нея, приближи се, падна пред Него и Му каза цялата истина“ (Марк 5:31-33).

Сърцеведецът Христос разкрива чудото, за да покаже на събралото се разнородно множество какво означава силата на вярата в Него. Също така за да усили и надеждата на Иаир. Господ знае, че съвсем скоро тя може да бъде разколебана. „ Докато още говореше, дойде някой от дома на началника на синагогата, и му рече: дъщеря ти умря; не прави труд на Учителя“ (Лука 8: 49)… Няма по-страшна вест за един родител. Но донеслият вестта не е бил свидетел на чудото с бързото спиране на кръвотечението при жената. Такъв е бил Иаир. Затова точно той трябва да вярва, че същата сила, която е изцерила кръвоточивата жена, ще възкреси и умрялото момиче, защото тази сила „изцеряваше всички“ (Лука 6:19). Той не бива да се съмнява, нито да се страхува. След като е чул казаното на изцерената жена: „Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!“ (Лука 8:48), да се вслуша в насочените към него окуражителни Христови слова: „Не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде“ (Лука 8:49-50). Вярата и надеждата му трябва да останат неразколебани, дори когато в дома му „всички плачеха и ридаеха… защото знаеха, че тя е умряла“ (Лука 8:52-53)…

В прочувственото си слово „Пази вярата си, българино брате“, св. Николай Велимирович предупреждава човека, търсещ Бога: „Зли ветрове те удариха от всички страни… Тези три ветрове са: неверието, кривоверието и маловерието. Неверието иска да подсече корена на твоята душа… Кривоверието иска да изкриви твоето сърце и душа, и характер, както ги е изкривило у своите последовници… Маловерието иска само да се наричаш християнин, но да не бъдеш такъв… Безверието иска да разбие кандилото на твоята душа. Кривоверието иска да налее вода вместо елей в кандилото ти. Маловерието ти дава свободата да държиш кандилото си както искаш, само не желае да го види запалено. Това са три зли ветрове, които са ударили твоята душа в тия дни…“

Неверието казва на Иаир: „Дъщеря ти умря…“ (Лука 8:49). То упорито смята, че нищо не може да се направи пред лицето на природните закони за живота и смъртта. По-лошото е, че обрулените от него не искат да позволят на други да повярват и да следват вярата си… Съмнението е отровното семе, посято от сатаната още в сърцето на Ева: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ (Бит. 3:1). То шепне и на Иаир: „Не прави труд на Учителя“ (пак там). Безсмислено е. Всичко свърши… Маловерието в слабостта си намира опора в подигравките: „…смееха Му се, защото знаеха, че тя е умряла“ (Лука 8:52-53).

„А Той, като отпрати всички навън и я хвана за ръка, извика: момиче, стани! И възвърна се духът ѝ; тя веднага стана; и Той заповяда да ѝ дадат да яде…“ (Лука 8:54-55)…

Божиите чудеса се разкриват само пред имащите смирени сърца, за да ги възприемат (ср. Иаков 4:6). Те не са за очите на присмехулници. Те са бисер, който не бива да бъде хвърлян на свинете (вж. Мат. 7:6). Съмнението, маловерието и неверието са точно тези нечисти животни, които ще ги стъпчат с краката си, ще ги обругаят и унизят (пак там). Та нали и при множество свидетели чудесата що „извърши Иисус“ (вж. Иоан 21:25) биваха отричани от книжниците и фарисеите. Заслепени от злоба, те отхвърлиха дори чудото с възкресяването на четиридневния мъртвец Лазар и търсеха да уловят и убият не само възкресилия го Господ Иисус Христос, но и самия Лазар, „защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса“ (вж. Иоан 11:57, 12:11).

Винаги е имало и ще има хора, за които ще се отнасят думите на св. прор. Исаия: „с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря“ (Мат. 13:14-15).

Както и винаги е имало и ще има подиграващи и надсмиващи се над вярата, подобни на търсещите да убият и Лазар, не пощадиха Спасителя Христос, дори когато Го разпънаха на Кръста. Св. ап. и ев. Матей свидетелства за тях: „И, като Го съблякоха, облякоха Му багреница; и сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски!… И след като Му се наприсмяха, съблякоха Му багреницата, облякоха Му Неговите дрехи и Го поведоха на разпятие…“ (Мат. 27:28-29, 31). По-късно, висящ на Кръста, „първосвещениците заедно с книжниците и стареите и фарисеите се присмиваха и думаха: други спаси, а Себе Си не може да спаси. Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него…“ (Мат. 27:41-42)…

В житието на св. Силвестър, папа Римски, има забележителен случай. Римските иудеи по внушение на „изконния враг на християнството – дявола“, непонасящ „църковния мир и разпространяващата се светлина на благочестието“, предизвикали св. Силвестър на диспут по въпроси на вярата в присъствието на св. Константин Велики. Целта им била да изобличат и посрамят християнската вяра като неистинна и измамна. В един момент от разговорите те поискали да се намери и доведе пред тях „голям и свиреп бик, и твое величество и всички присъстващи веднага ще се убедят, че няма друг Бог освен…“ проповядваният от иудеите. Водачът им Замврий казал: „Ако аз прошепна нещо на ухото на бика, той веднага ще издъхне. Защото смъртно същество не може да понесе името Божие и не може да остане жив този, който чуе това име“ (Жития на светиите, януари, с. 92).

Странната им на пръв поглед молба била изпълнена и когато бикът бил намерен и доведен, Замврий „му прошепнал нещо на ухото и бикът начаса, издавайки силен рев, се затресъл и паднал мъртъв“. Това направило потресаващо впечатление и хулителите на Христовото име тържествували, но св. Силвестър, знаейки, че не Бог, Който е казал: „Аз моря и съживявам…“ (Втор. 32:39), е умъртвил бика, а „бесовете,… използвали всички средства за създаване на пречки за усилване на християнската вяра“, предложил по същия начин Замврий да „оживи бика със същото Божие име, с което го е умъртвил…“. Или сам той, Силвестър, по вярата си в силата Христова „чрез призоваване на Неговото свято име…“ ще възкреси убития бик.

Замврий заявил, че „не може да бъде бикът да оживее“, но ако това стане, ще изповяда, че „Христос е Бог“ и ще приеме Силвестровата вяра, като „същото казали всички иудеи“. Тогава св. Силвестър, „преклонил колене, се помолил усърдно и със сълзи на Бога, а след това, като станал и издигнал ръце към небето, произнесъл на глас пред всички: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий и Боже, Ти, Който можеш да умъртвяваш и да оживяваш, да поразяваш и да изцеляваш, благоволи чрез призоваването на Твоето пресвято и животворящо име да оживиш бика, който Замврий умъртви чрез призоваване на бесовете, защото настъпи времето да се извършат Твоите чудеса за спасение на мнозина, чуй мене, Твоя раб, в този час, за да се прослави Твоето пресвято име!“

След това св. Силвестър се изправил, приближил се към мъртвия бик и с висок глас казал: „Ако проповядваният от мен Иисус Христос, роден от Дева Мария, е истинен Бог, то вдигни се на краката си и като оставиш предишната си свирепост, бъди кротък!“ И бикът „начаса оживял, станал и стоял тихо и спокойно“. Замврий и всички свидетели на чудото възкликнали в един глас: „Велик е Богът, Който проповядва Силвестър!“…

Смъртта винаги отстъпва когато пред нея застане „Началника на живота“ (вж. Деян. 3:15). Така било с починалия син на Наинската вдовица (вж. Лука 7:12-15). Мъртвецът чул Христовия призив: „Момко, тебе думам, стани!“ и „като се подигна, седна и почна да говори; и и Иисус го предаде на майка му“ (Лука 7:14-15). Така било и с Лазар, който от четири дена бил в гроба и вече миришел (Иоан 11:39). Смъртта, отнела живота и разлагаща тялото на Лазар, го освободила от плена си след като Господ Иисус Христос извикал към гробната пещера: „Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи“ (Иоан 11:43-44). Пред смъртното ложе на Иаировата дъщеря застанал „Началникът на живота“ (вж. Деян. 3:15) и я призовал към живот с думите: „Момиче, стани! И възвърна се духът ѝ; тя веднага стана...“ (Лука 8:55).

Иаир и жена му се почудили, когато видели дъщеря си жива и напълно здрава (Лука 8:56), но в това няма нищо чудно. Защото Господ Иисус Христос казва „на вярващите в Неговото име“ (вж. Иоан 1:12): „С името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави“ (Марк 16:17-18). Нали така станало с „един човек, хром от майчина утроба“, просещ портите на Иерусалимския храм (Деян. 3:2). В отговор на молбата му за милостиня св. ап. Петър му казал: „Сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Ииуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го, и веднага му заякнаха стъпалата и глезените, и като скочи, изправи се и проходи, и влезе с тях в храма, като ходеше, скачаше и хвалеше Бога“ (Деян. 3:3, 6-8).

Хромият бил известен на целия град Иерусалим, затова виделите го да ходи се изпълнили „с ужас и почуда от това, що се бе случило с него“ (Деян. 3:10). Към тях св. ап. Петър се обърнал с думите: „Мъже израилтяни, какво се чудите на това, или какво сте се вгледали в нас, като че ли със своя сила или благочестие сме направили тоя да ходи? Бог на Авраама, на Исаака и на Иакова, Бог на отците ни, прослави Своя Син Иисуса… И заради вярата в Неговото име, името Му укрепи тогова, когото гледате и познавате, а вярата, що е чрез Него, му даде изцеление пред всинца ви“ (Деян. 3: 12-13, 15-16)…

Страдащата от кръвотечение жена повярва в себе си, но делото от вярата ѝ бе разкрито пред всички. Началникът на синагогата с вяра потърси Лекуващия „всяка болест и всяка немощ“ (Мат. 4:23) и по вярата му Господ изцели дъщеря му. Известният български проповедник прот. Иван Кондаков казва в една своя проповед по темата: „В стаята на умрялата Иаирова дъщеря се дава на цялото човечество едно насърчение и завладяващо обещание: за Бога няма ограничения. Той е господар и на смъртта. Господ Иисус Христос показа не само при тоя случай, че душата съществува и може да се възвърне в тялото с небесна сила. Той възкреси и други мъртъвци и накрай Сам понесе погребение и смърт, за да ни покаже, че Бог е Господар на живота и в царството на смъртта Той ни води към друг живот“…

Но този друг живот „не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Паспортът за влизане в него не е здравето на тялото, а чистота на душата от всеки грях. Затова и Вратата към вечният живот – Господ Иисус Христос (ср. Иоан 10:9) ясно казва: „По-добре е за тебе да влезеш в живота без ръка или без нога, отколкото с две ръце и с две нозе да бъдеш хвърлен в огън вечний;… по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена“ (Мат. 18:8-9). И „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат. 16:26).

На нея – богодаруваната душа, – дори и когато е „почти на умиране“ от „кървавия убийствен грях, защото всеки грях е убиец и заколител на душата…“ (блажени Теофилакт Охридски) ѝ е необходимо много малко, за да възкръсне за нов и чист в Бога живот. Само едно докосване до Иисусовата дреха, до безкрайната Божия милост, едно падане в нозете Христови и тя „спасена ще бъде“ (Лука 8:50).