Към вярата, историята и себе си – Поклонническо пътуване на преподавателите от катедра „История и Археология“ на ПУ до българския светогорски манастир „Св. Георги Зограф“ (Пътепис))

Димитър В. Димитров

На избрания войвода и победоносец Георги да съставим похвала като на наш ходатай и бърз помощник. А ти, великомъчениче, като имаш дръзновение пред Господа, освободи ни от всякакви беди, за да ти казваме: Радвай се, Георгие, велики победоносче.

(Акатист на св. великомъченик Георги Победоносец, Кондак 1)

Навръх празника на Независимостта, под палещите лъчи на последните летни дни на 2018 г., със значимата логистична подкрепа на ректорското ръководство и с личното участие на помощник-ректора Румен Киров, група от 12 души от Пловдивския университет, сред които 9 преподаватели от катедра „История и археология“, се отправихме на поклонническо пътуване до българската светогорска обител „Св. Георги Зограф“. Водени от ръководителя на катедрата доц. Георги Митрев и от главния вдъхновител и организатор на пътуването доц. Пламен Славов, преминахме през Стагира, родното място на Аристотел, спуснахме се покрай канала, прокопан по нареждане на персийския цар Ксеркс 1 (486 – 465) в северната част на полуостров Атон, и достигнахме по суша до пристанищния град Урануноли, разположен на западния бряг на Атонския ръкав на Халкидическия полуостров. От поклонническото бюро в града всеки от нас получи своя личен „диамонитирион“ – специална виза за достъп до Света гора. После се придвижихме до намиращия се в непосредствена близост пристан на Урануноли, откъдето се качихме на борда на препълнения с монаси и пилигрими от целия православен свят кораб, – носещ името на прочутия Химн във възхвала: на Божията майка и на едноименната чудотворна икона „Достойно ест“, която се съхранява в Карея, столицата на Атон. Около 10 часa отплавахме към „Градината на Пресвета Богородица“, както още е известна недостъпната за създания от женски пол Света гора Атонска. Пред нас като истински ориентир – и географски, но и духовен, в своята привидна непристъпност се извисяваше в синевата като (мета)физическа лествица между земната твърд и небесната необят връх Атон (2033 м). След близо едночасово пътуване по гладкото като тепсия лазурно море, корабът ни, който бе ескортиран и огласян през цялото време от ято кръжащи изгладнели чайки и гларуси, акостира на „Арсаната“ (пристанището) на „Св. Георги Зограф“, който е втора спирка по маршрута на ферибота след Хилендарския манастир.

Около самия пристан има здания за живеене и складове за храни. Някога там са се намирали митническа служба и хангар за манастирските лодки, построен през 1475 г. със средства, дарени от молдовския войвода Стефан Ш Велики (1457 – 1504). Сред постройките се откроява църквата „Св. Никола“. До Арсаната се издига вятърна мелница, за която се говори, че датира от времето, когато отец Матей Преображенски е бил в „Зограф“. В близост до нея стърчат останките от пристанитшната кула, за която преданието разказва, че е била построена по нареждане на цар Йоан Асен (1218 – 1241) за охрана на Арсаната. През 1517 г. е била издигната нова кула, до църквата „Св. Никола“, този път със средства, предоставени от молдовския войвода Богдан Ш Едноокия (1504 – 1517), син на Стефан Велики. На пристана ни очакваше специален транспорт (джип и камионче), изпратен от любезните ни домакини, с който изминахме неусетно иначе непрестанното стръмно изкачване от морския бряг до българската светогорска обител. След около 15-ина минути пред взора ни се откри величествената снага на манастира, който се намира на южната страна на полуострова, на около 3 километра: от морето, в една малка котловина, осеяна в зеленина от кипарисови, дъбови, маслинови, лаврови и други дървета. Неговата монументалност и височината на зданията му са наистина впечатляващи и наподобяват на могъщ късносредновековен замък, който е своеобразно архитектурно свидетелство за богатата история на Зографската обител.

Още с пристигането си бяхме приети в новия архондарик (гостна) на манастира, предназначен за поклонници, който се намира на около 100-тина метра северно от внушителните зидове и единствения вход към манастира – масивната му порта от север. Поклонническият корпус е вдигнат във възрожденски стил от камък и дърво, електрифициран е и разполага с отлични санитарно-битови условия, като впечатлява с безупречната чистота в стаите и помещенията. Традиционната почерпка за добре дошли с кафе, чай и локум бе последвана от приветствена реч от страна на отец Георги, която обаче с всяко следващо изречение се превръщаше във все по-пламенна нравоучителна беседа, издържана в духа на православния монашески ригоризъм. Отецът изобличи материалните облаги и изкушения, укоризнено ни сгълча, сякаш за да пробуди вярата ни и да разчисти душите ни от светските тегоби, и ни призова за добродетелен и праведен живот чрез молитва и смирение. Получихме и строги наставления и предписания за това, как следва да се държи всеки един поклонник по време на престоя си в манастира съобразно установените монашески правила.

След силно въздействащото въведение, което рязко ни извади от преходната битийност на светското и ни потопи в спасителното благочестие на вярата, последва настаняване и кратка почивка за обяд. В ранния следобед при нас дойде отец Партений, историкът на българската светогорска обител. Оказа се, че той е не само пловдивчанин, но и възпитаник на Биологическия факултет на Пловдивския университет. Затова отецът искрено се зарадва не само на множеството научни издания, който занесохме в дар на манастирската библиотека, но и на юбилейния алманах на ПУ, където видя голяма част от преподавателите си. Отец Партений е получил като послушание нелеката задача да проучи и напише историята на „Св. Георги Зограф“. Както сами се убедихме, той е приел изключително присърце възложеното му предизвикателство и с монашеско рвение и изследователско усърдие се е посветил на изпълнението му. На задълбочените му познания за историята на българския светогорски манастир, която по негово собствено признание го е запленила още преди да избере усамотението на обителта, имахме щастието и удоволствието да се насладим в продължение на няколко часа, в които отец Партений ни потопи в миналото и архитектурата на Зограф.

Обиколката ни започна от центъра на манастирския комплекс – главния храм „Свети Георги“. Той представлява трикорабна, петкуполна църква с двоен нартекс. Издигнат е през 1801 г., стенописите му са дело на атонския монах Митрофан и са завършени през 1817 г., а прекрасният дърворезбован иконостас – през 1834 г. Въпреки че днешните манастирски сгради са от XVIII – ХIХ, а най-ранното споменаване на „Зограф“ в изворите е от 980 г., историческият разказ на отец Партений ни върна във времето на Българския Златен век, с преданието за основателите на манастира – тримата братя благородници от Лихнидион (Охрид) – Аарон, Мойсей и Йоан Селима. Съгласно „Сводната Зографска грамота“ (от ХVI – ХVII в.) „в лето Господне 6427 от Сътворението на света (= 919 г. от Р.Хр.)“ те се отказали от светския живот, напуснали своя град и се оттеглили на Света гора, където решили да основат общ манастир. При строежа на съборната църква не постигнали съгласие помежду си на кой светец да я посветят и оставили определената за храмова икона дъска неизрисувана, надявайки се на знак свише. И такъв действително бил получен, тъй като през нощта върху нея от само себе си се изписал образът на св. Георги, когото братята кръстили „Изограф“ („Самоизобразил се“).

В памет на това чудо манастирът получил името на великомъченика и бил наречен „Зограф“ (живописец). И до днес тази икона на св. Георги Победоносец се намира в наоса на главния храм на манастира и е неговата най-разпознаваема и прочута светиня. Това е и едно от най-старите запазени изображения на светеца, което според преданието се датира от времето на император Константин Велики (306 – 337) и е известно още като Фануилската чудотворна икона. Според свидетелството на Стефан Светогорец (български книжовник от ХVI в.) първоначално тя се намирала в манастирската църква на палестинското село Фануил, но след арабското завоевание на светите земи образът изчезнал ненадейно от дъската, върху която бил изрисуван. Самият свети Георги се явил насън на игумена на Фануилския манастир и му признал, че е намерил убежище на Света гора, в „Зограф“. След това явяване монасите от Фануиловия манастир заедно със своя игумен пристигнали в Светата Зографска обител и там намерили изоставилия ги образ на Свети великомъченик Георги. Те не пожелали да се завърнат в отечеството си, но останали завинаги в новоизбрания от техния небесен покровител манастир.

Наред с Фануилската икона в главния храм „Св. Георги“ се съхраняват още две чудотворни изображения на светеца великомъченик. Едната е т. нар. „Аравийска икона“, която за първи път е спомената от св. Пимен Зографски през 1618 г. Според преданието тя доплувала през морето от Арабия в Света тора, до пристанището на Ватопедския манастир. Щом като научили за нея, монасите от останалите атонски манастири се стекли да я видят, като всеки от тях желаел да прибере иконата в собствената си обител, но „по волята на Бога и на страстотърпеца [мъченика] Георги“ тя по чудодеен начин избрала да се засели в Зограф. Много лодки опитвали да я приближат, но иконата се дърпала назад. Само лодката на братята от Зографския манастир успяла да я достигне и те я прибрали от морето. Тогава настъпил спор между „Зограф“ и „Ватопед“. Ватопедските монаси настоявали, че иконата е дошла в техни води, а зографските изтъквали, че тяхната лодка я е взела.

За да решат спора, монасите поставили иконата на гърба на необяздено муле с уговорката, че на чиято територия се спре то, на този манастир ще бъде присъдена иконата. Мулето стигнало до хълма срещу „Зограф“ и там умряло. Зарадвали се братята и занесли иконата в съборния храм, но на следващата утрин я намерили там, където я било оставило мулето. Това се случило няколко пъти, докато св. Георги не се явил на един от монасите и му казал, че ще остави иконата, ако му построят параклис на хълма и два пъти в годината, на 6 май и 16 ноември, правят литийно шествие до него. Днес на мястото, където се спряло мулето, се издига скитът (малката църква) „Св. Георги“ (построен ок. 1849 г.), на 10 минути разстояние, западно от манастирския корпус. И досега всяка година на Гергьовден и на 16 ноември (Малкия Гергьовден, когато са пренесени мощите на светеца в родния му град Лида) се извършва литийно шествие с Аравийската икона, което тръгва от главния храм и стига до малката черква, където се прави молебен, след което отново по същия път и начин се връща в манастира.

Другата чудотворна икона на Свети Георги е „Молдовската“, спомената за първи път през ХVII в. Тя е дарена от Стефан Велики, който получил чудодейна подкрепа от светеца и спечелил една от многобройните си битки с османците. Преданията около именуването на манастира и неведомото струпване на цели три чудотворни икони на св. Георги Победоносец са затвърдили вековната представа, че самият светец великомъченик е избрал това място за своя обител, което да обсипва със своята благодат и закрила, и са дали основания „Зограф“ да бъде наречен „Домът на Свети Георги“.

Освен трите чудотворни икони на светеца в олтара на главната манастирска църква е изрисуван и стенописен образ на Богородица Услишителница, която през ХIV в. проговорила на св. Козма Зографски и на молбата му „Богородице Дево, научи ме как да се спася!“, отговорила: „Уедини се и безмълвствай!“.

С особено въодушевление отец Партений ни разказа за още една забележителна светиня – неръкотворната икона на Богородица Предизвестителка, която се съхранява във втората, по-малка, съборна манастирска църква „Успение Богородично“. Тази икона е известна още като „Акатистна“, защото се появила чудодейно и проговорила на монах, когато той произнасял химна „Акатист“ във възхвала на Божията майка. В последните 140 години обаче иконата е по-популярна с името „Пожарна“, защото при пожара, обхванал манастира през 1873 г., след лития и молитва към нея от ясното небе рукнал дъжд и угасил пламъците. Отецът ни спомена и за други чудодейни намеси на божествената благодат, дошли от иконата при предотвратяване на пожар в манастира и неговата околност, случили се през последните години. Наред с почитта към тези светини огромно благоговение изпитахме и при вида и досега до множеството свети мощи (на св. апостол Андрей, св. апостол Матей, св. Мария Магдалина, св. Василий Велики, св. Амвросий Медиолански, св. Йоан Рилски, св. Евтимий Нови, св. Матрона Хиоска и св. Йоан Кукузел, на мъчениците св. Георги, св. Димитър Солунски, св. Харалампий, св. Прокопий, св. Стефан Нови, св. Петка, и др.), изложени за поклонение пред солея (издигнатото пространство пред иконостаса) на храма.

Духовната радост, осенила ни от благодатта на зографските светини, се примеси с възторга и умилението от древната и славна история на манастира, за която пламенно и увлекателно ни разказваше отец Партений. Нямаше как да бъде другояче, като се имат предвид бележитите личности, оставили своя диря в българската светогорска православна обител, сред които се открояват царете ктитори Йоан Асен и Йоан Александър, духовните просветители и светци – св. Теодосий Търновски, св. Евтимий Търновски, св. Козма Зографски, св. Йоан Кукузел, Григорий Цамблак, св. Пимен Зографски, Софроний Врачански, Иларион Макариополски, Захарий Зограф, както и, разбира се, родоначалникът на Българското възраждане и патрон на нашата алма матер – св. Паисий Хилендарски. Всъщност през целия XVII век Зографският манастир е водещият център на българската историография. Родолюбивите монаси от светогорската обител запалват искрата на българското национално съзнание чрез своите исторически съчинения. Синхронно с Паисиевата история излиза изпод перото на анонимен монах и „История вкратце о Болгарословенском народе“, по-известна като „Зографската история“. Към този историографски кръг може да се причисли и йеросхимонах Спиридон Габровски, който дълги години бил монах в манастира и при написването на своята „История во кратце о болгарском народе словенском“ се е опрял именно на анонимната Зографска история. До тези заключения достигнахме, беседвайки с отец Партений, докато обхождахме манастирските крила. От тях южното е най-скоро ремонтирано със средства, отпуснати от българската държава, докато в най-окаяно състояние е т.нар. „Банска махала“, която несъмнено има нужда. от благодетел от ранга на Паисиевия брат Хаджи Вълчо, дарил средства за обновяването (през 1758 г.) на източното (Банско) манастирско крило – четириетажна каменно-тухлена масивна постройка с десетки килии, гостни стаи и стопански помещения в приземните нива. В интерес на истината в момента тече активна реставрация на източното/Банско крило, но процесът е по-продължителен заради естеството на геоструктурата и мащабите на строително-ремонтните дейности. Всеки етаж от вътрешната страна се опасва от балкони (докси) върху аркадни колонади – явление типично за представителните балкански манастирски комплекси от този период. В източната част са вместени и три параклиса, украсени със стенописи през ХVIII век: „Св. Димитър“, „Рождество на св. Йоан Предтеча“ и „Преображение“. Ктитор на стенописната украса на параклиса „Рождество на св. Йоан Предтеча“ през 1768 г. е хаджи Василий от Ловеч със синовете си Недялко и Костадин. Отправихме благоговеен взор към келията, в която се предполага, че св. Паисий е пребивавал и е завършил своята знаменита „историйца“, след което се изкачихме по стръмните стъпала до камбанарията с часовниковата кула, обновена през 1861 г. Оттам на срещуположното западно крило забелязахме много интересно проявление на патриотичния дух на днешните зографски монаси – монтиран ветропоказател с формата на самолет, който от едната страна е с цветовете на родния трибагреник, които ясно се виждат, когато вятърът духа от юг. Когато има северен вятърветропоказателят пък сочи към богохранимия Йерусалим. Тъй като най-често вятърът в котловината духа откъм Бяло море, т.е. от юг, в повечето дни ветропоказателят е обърнат на север, към България.

(Следва продължение)

Източник Пловдивски исторически форум, кн. 2. Година ΙΙ. 2018