КРЪСТЪТ И КАК ТОЙ СЕ ПРЕЖИВЯВА В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА *

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит

Изпитвам особено вълнение, защото пред себе си имам хора, които се грижат за небето, а не за земята, хора, които всеки ден очакват слово Божие, за да го приложат, а не просто да го чуят.

Тези от вас, които сте идвали на Света Гора, сигурно сте забелязали, че навсякъде господства кръстът. Видели сте, че главните манастирски църкви са кръстовидни, куполите – украсени с разнообразни свещени кръстове, манастирските крила – разкрасени с кръстовидни украшения, пътепоказателите по кръстопътищата – и те са във формата на кръст, синорите между манастирите – обозначени с кръст, чешмите по сенчестите пътеки – и те имат кръст. Всеки манастир е невъзможно да не изложи на поклонение най-скъпоценната реликва – честното дърво на Господния Кръст.

Когато е облечен с цялото си одеяние – своето монашеско всеоръжие, всеки монах носи общо сто трийсет и четири кръста. В ръката си държи броеница с триста зърна, която се състои от две хиляди и седемстотин кръста. Така всеки монах във всеки един момент е обграден от хиляди кръстове, а самият той от своя страна пък е вграден в кръста Господен. Неговият преживян опит е кръстът, негова утеха е кръстът, негово оръжие е кръстът, негова радост, негов жребий, негово богатство е кръстът, животът му е кръст.

Но нима и цялата ни Църква, свещените ни храмове, светите съсъди и покривки не носят кръстове? Християните не носят ли кръст върху сърцето и гърдите си и ръцете им не описват ли върху тялото ден и нощ кръстния знак?

Това е естествено, защото кръстът е живият опит, притежание и знаме на Църквата.1 Извън Църквата хората, които не признават Църквата за своя майка2, гледат на кръста като на безумие3, като на религиозен символ, като на проклятие4 или като на нещо, достойно за похулване. Само един вярващ човек разбира уникалното му значение и може да преживее динамичната му енергия.

Затова нека видим какво е кръстът, който всеки ден ни заобикаля и ни освещава, и защо този свещен символ и форма има такава голяма употреба.

Нужно ли е обаче да ви го казвам? И последният от нас знае светилния на празника Въздвижение на Честния Кръст (14 септември), в който се казва, че кръстът е красота на Църквата, утвърждение на вярващите, пазител на вселената, слава на ангелите и поражение на демоните.

След като победи врага–дявол, унищожи силата му и съкруши войнството му, след като извърши делото на нашето спасение и отвори рая за нас, Христос ни завеща като свещена скъпоценност на земята една невидима стихия – Светия Дух, и една видима – Честния Кръст. Това небесно знаме, това Честно Дърво, което изобразяваме и целуваме, е видим знак на Самия Бог.

Както казва св. Атанасий Велики, кръстът е Христовата слава и чест, понеже чрез кръста са станали хиляди добрини: смъртта била потъпкана, проклятието било премахнато, адът бил ограбен, грехът бил заличен, възкресението станало право за всички, хората получили отново свободата си от робството на страстите, спасението било посадено, истинският живот избликнал от кръста.5 Кръстът станал наша всекидневна радост, битие и веселие.

Затова с право кръстът е един от най-почитаните от вярващите свещени предмети и е много трудно да намериш християнин, който няма кръст и не го почита и обича с цялото си сърце.

Един гимназиален учител трябвало да смени квартирата си, тъй като бил назначен в друг град. Пренесъл се, подредил квартирата си и отишъл в старото жилище, за да вземе това, което било останало. Когато в навечерието на новата учебна година се върнал в новото си жилище, го заварил обрано. Хванал се за главата натъжен, без да каже нито дума. Таейки обаче някаква дълбока надежда, започнал да рови сред изоставените вещи, които крадците изритали и захвърлили на земята като непотребни за тях. Не след дълго се усмихнал: всред изоставените вещи – бихме казали, всред останките от вещите му, очите му се напълнили със светлина и устата му се изпълнила със славословие. Намерил това, което търсел, това, което му било достатъчно, за да започне отново живота си, това, което работниците на суетата, крадците, изритали като излишно. Това бил неговият кръщелен кръст – дървен, но кръст, който от ранна възраст бил свикнал всяка вечер да целува и да пее сърдечно хваление пред Господа, Който е изобразен на кръста. Днес този поклонник на свещения символ не е повече гимназиален учител: той е учител в пустинята или по-скоро ангел в плът, който живее царството Божие, защото ключът от царството е кръстът. Толкова дълбоко е кръстът в сърцата на хората. Поради тази причина Бог не му го отнел. Ако го бил загубил, нямало да бъде възможно да започне отново и толкова просто живота си.

Как обаче кръстът се свързал толкова дълбоко с душите на християните и толкова неотлъчно и неразделно с живота на цялата Църква? Как душите успяват да бъдат обсебени от кръста?

Както знаете, човекът бил създаден поради любов от всесветите и пречисти и боголепни ръце на Единия и Истински Бог, Създателя на небето и земята. Затова и човекът познал своя Господ, Бог и Създател, Който бил за него в рая незаменим приятел и му предлагал постоянно опияняваща компания. Колко ли откровени разговори е имал с Бога! Всеки един от тях бил духовен пир, божествена наслада, тайноводство6, водещо човека към по-съвършено познание на Бога и по-точно Негово подражание, към по-пълно общение с божествения живот и по-дълбоко усвояване на нетварната и твърде приятна светлина на богоначалното лице. Празнично и съвсем щастливо било съжителството му с трислънчевото божество.7 Често пъти всеки от нас, заемайки мястото на Адам, ходещ в рая, усеща и преживява това лично. Сутрин в рая Бог изпреварвал човека, за да го вдигне за славословие и наслада с безсмъртния живот. А той на свой ред вечер бързал да се поклони на своя Творец и да възпее Неговото триипостасно величество.

Но поради завистта на злоначалната змия, човекоубиеца дявол, след като се възгордял от сиянието на славата си, Адам пожелал да стане бог. Вдигнал богохранимата си глава срещу Своя закрилник Бог, мислейки си тайно и измамно, че би могъл той да стане Бог. Не било възможно обаче да стане Бог. Един е Бог, а ние сме Негов род.8

Затова той станал идол за себе си и започнал да обожава своя само-идол. Това грехопадение на прародителя тутакси прекъснало общението му с Бога, прекъснало единомислието, защото не било възможно един Бог да се намира в съгласие с един идол. Разумът на човека помътнял. Творението го намразило, въстанало срещу него9 и човекът останал съвсем сам, затворен в непоносимата си самота, „стенещ и треперещ”10пред Бога, разяждан от съвестта си, преследван дори и от земните зверове, небесните гръмотевици, бученето на бездната, отчайвайки се всекидневно от безизходиците на логиката си и от ужасните кошмари на душата си. Не се отделил само от Бога: отделил се и от Неговите творения. Бил изгонен от рая, а впоследствие бил гонен отвсякъде, бягайки от едно място на друго. Примамките на лъжеобожението му го захвърлили в тъмните и мъчителни подземия, които греховните му мисли отворили в самото му същество. Този прародителски грях изпонаранил не само него, но и човешката природа, човешкото сърце; предал се на целия род и личните грехове на всеки човек довършват това, което евентуално било останало след грехопадението на Адам. След като връхлетяла Адам, смъртта буквално захвърлила в пръстта достойнството на човека и станала негов неразделен кошмар.

Но „благословен Бог”[11], Който, „виждайки човека, когото създал с ръцете (Си), да загива, преклонил небесата и слязъл… въплъщавайки се наистина“12 и след като се разпънал за нас, бил погребан и възкръснал, създал условията за спасението, за общото възкресение и вечното общение и блаженство с Него, което дошло от кръста, преминало през гроба и възлязло до лоното на небесния Отец.

Оттогава всеки човек придобива чрез кръщението права над Божия живот, участва в кръста, смъртта и възкресението Му13. Сам Христос пострада, „като остави нам пример“14, за да вървим по стъпките Му, т.е. да участваме в Неговата смърт. Така кръстът Господен станал средството и начинът за това да Му подражаваме, единственият път, за да достигнем Божията слава и почивка.15

Пътят на кръста извървели всички светии и чрез него се осветили. Той е голямо Божие благословение, което милиони хора приели, преживели и постигнали всички обещания на Бога16, радвайки се заедно с Него на небесата. Той е преживян опит на всички онези, които напълнили рая и които, живеейки всеки ден тайнствено с нас, ни предават любовта и личното си преживяване на кръста.

Кръстът бил присаден в сърцето на човека, защото с него се съчетава всяка душа. Църквата предава това свое преживяване на всекиго от нас, дори и на последния грешник. Кръстът на Господа се промъква в нашето битие като храна и ние познаваме вкуса му в сърцето си.

След като нещата стоят така, братя мои, как можем ние в своя личен живот да преживеем кръста? Какво означава за нас словото Божие: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“17? Разбира се, знаем, както ни уверяват всички Отци, че „ако обичаш своя Владика, умри с Неговата смърт”18. Но как да умрем и ние със смъртта на Господа?

Първо, кой не усеща дълбоко в себе си, че да преживявам кръста означава да изоставя греховния живот и да следвам Господа според благоволението и точната Му воля, че Господ е управителят на моя живот и че словото Му представлява основната храна за душата ми, правилото за живота ми и причината за съществуването ми? Кръст е дървото, на което Господ възлегна и бе разпънат. Кръст означава да изоставя себе си върху дървото, да загубя напълно самовластието си, невъзможността ми отсега нататък да насочвам себе си. Кръст означава живот на добродетел и благочестие, освобождаване на душата и тялото от страстите и похотите, готовност за борба до смърт за църквата и истината на божествените догмати; той означава „човек да бездейства за всичко неугодно на Бога”19, като в същото време с готовност благоугажда на Господа.

Когато вярващият размишлява така боголюбиво, Светият Дух го укрепява в разпнатия живот, за да може да осъществи унищожаването на всеки грях и едновременно с това придобиването на всяка добродетел. Светият Дух идва и го укрепява, когато се намира на кръста, и това, което е невъзможно да постигне той, го извършва Светият Дух.

Светият Дух ни предава „кръстоносната сила”20, както би казал св. Ефрем Сирин, която обезсилва не само измамите на лукавия демон, но и всичко, което би могло да ни отдели от кръста. Поривите на измъчената ми душа, уморена от греховете на цялата човешка природа, които (пориви) воюват срещу Бога и ме отблъскват от кръста, се разкриват, излизат наяве, изригват и мога да разпозная тяхната измамност. Оправданията биват посрамени. Човешката воля остава свободна, за да може да следва непринудено и с горящо сърце Бога. Човекът, който се оставя на силата на кръста, разцъфва. Придобива един живот, изпълнен със сила. Не се страхува да посрещне всяко неволно изкушение и за целта да изтърпи всяко доброволно изкушение, всеки подвиг и злострадание, живеейки дори като ангел в плът. Вярващият предприема най-големите подвизи, защото кръстът е действащ. Тялото му, това обиталище на Бога, стига дотам да предава прекрасно, непознато по естествен начин, духовно благоухание, душата му да чурулика, очите му да блестят световидни.

Разбира се, не са само тези доброволни подвизи на разпнатия живот; не е това, което съзнателно вършим всеки ден; не е подвигът на моето изменение, на моя нов живот по духовния ми път. Кръстът е нещо повече: той е подготовката, за да продължа още напред и нагоре; той е онова, което ми дарява безропотното и ведро претърпяване на неволните скърби, които съвсем неочаквано срещаме във всекидневния си живот. Колко ли пъти нозете ни щяха да се схванат и сърцата ни да се пречупят, ако преди това кръстът не успяваше да посади в нас търпение!

Толкова много са трудностите, които се изпречват и правят живота на човека жесток и дните му болезнени! Бихме казали, че това, което човек преживява, е онова, което се вижда, т.е. пречката, проблемът, тревогата, болката. Тези пречки обаче като спортни успехи каляват тялото на човека и затова Бог не ги премахва. Правят духа му да съзрее и го възпитават, откъсват го от земното и светското и го приучват да възлиза към „живия Бог“21. Хранейки се с Божието слово и вдъхновявайки се от него, човекът би могъл да съзрява, „от ден на ден да се подновява“22 и чрез знанието да се приближава все повече до Бога. Но сърцата ни са корави и жестоки неща могат да ни задължат да променим начина си на мислене и живот. И това са пречките, трудностите и скърбите, които, макар и да мразим, все пак стават първоначални стъпки към Бога. Те ни укрепяват и учат душата ни да следва разпнатия Христа.

Така силата на кръста превръща пречките в благодеяния, показва ги като божествени дарове, духовни запаси, поводи да славословим Бога.23 Въпреки това ние не се боим от нищо повече, отколкото от скърбите и от нещастията. Но това ежедневно преживяване на нещастията и болките, което непрестанно се търкаля пред краката ни, премъдрият Бог и промислител Отец превръща в средство за достигане на небето. Дава ни възможност не да преодоляваме пречките, но да ги претърпяваме, за да не изгубим царството. Така кръстът посредством пречките пренася нашето мислене и нашия ум от земята на небето и така придобиваме божествена мисъл.

Какво бреме се оказва за нас всеки ден дори самата ни професия, социалната ни среда, стремежите, неуспехите, душевните и телесните болести! Колко пъти нощем душите ни не могат да се успокоят и очите ни да се затворят! Пред лицето на тези трудности плътският човек се огъва, изморява се, негодува. Този, който например се бои от болестта и желае на всяка цена да оздравее, да избегне болката, да отдалечи смъртта, или този, който желае да преодолее служебния си проблем, когато всичко върви накриво, или да се промени обществената му среда, за да не бъде тя пречка за християнския му живот, попада във водовъртеж, по-лош от болката, прави живота си черен, усмивката му непрекъснато трепка и угасва, и само в смъртта ще намери покой. Всички тези пречки придобиват едно ново измерение в светлината на кръста и изведнъж нещата, които ни заобикалят и са насочени срещу Бога, започват да служат като съюзници или приятели, защото спирам да искам тяхната промяна и започвам да се променям аз.

Можем да кажем, че след прародителския грях животът на човека е труд, пот и кръв – и у дома му, и в сърцето му, и в обкръжението му. Наша всекидневна храна и питие са тези преживявания. Какво трябваше да направи Бог, за да спечели нас, човеците, които не се прилепваме към Него, а се грижим за тях? Тях Бог възприема човеколюбиво и промислително, за да ги използва като покана към нас: приема ги като свещен договор24, който улеснява копнежа ни към съвършенство и обожание, пътя ни към небето. Внася ги и ги събира в нашата сметка „заради Своето име“25, казвайки: Аз ще те спечеля чрез тях. Те, които са всички суетни, но при тях се спира сърцето ти, ще станат средства за твоето спасение.

Още повече, когато човек страда заради Същия Този Бог, тогава разбирате колко повече тази болка е едно свидетелство за Божията любов и свидетелство за възлюбването на Бога от човека.26 Това е една дарба директно от Бога. Затова св. Атанасий казва: „Имащият спокойствие в този свят да не се надява да получи вечния покой… Но вечният покой е за онези, които с много скръб и утеснение са изминали този живот“.27 Има мъченици, има преподобни, има сърца, които прегърнали доброволните подвизи на своите скърби, за да угодят на Бога. Има толкова много, достигнали святост посредством болката, която принесли на Бога. Но ние, многото, не смеем да се решим на болката. Срещаме болката и оттук ни улавя Бог.

Ще ми кажете: Защо Бог действа тъй? Защо не променя нещата? Защо не направи живота ни лесен и удобен, така че да можем да сме погълнати повече от Него? Защо иска да падам? Защо иска най-свещените неща, дори от дома ми и от сърцето ми, да ме нараняват? Защо Бог със Своята сила и Своята благост не прави живота ни лесен, така че, необезпокоявани от такива скърби, да можем да обичаме само Него?

Бог не иска животът на вярващия да е тежък, а напротив – той да живее в пълнотата на Неговата радост. Но нашите сърца са корави от греха, който ние носим и сме приели по съвет на демона. Корави са от желанията и успехите ни и не се пречупват лесно, за да избликнат обич към Христа и да се напълнят от присъствието на Неговата любов; следователно, нужно е нещо тежко, което да удари сърцето – като болката, която го разлюлява и обърква. Колко пъти човек би предпочел да умре, отколкото да го боли! Бог обаче оставя тази болка като истинско Свое благодеяние, казвайки: Тук съм Аз; докато си мислиш, че си срещнал болка, виж, срещаш Мен.

Особено смисълът на кръста за човек, живеещ в света, се открива в скърбите и в ежедневното мъченичество, не толкова в обществото, колкото в самото семейство. Домът ни е свещен. Освещава се от иконите ни, любовта ни, копнежа ни по Божието царство, който изявяваме всеки ден. Въпреки това, както се оказва от опита ни, нашият дом е най-грапавата арена. Това благословено семейство е същевременно напоен с кръв колизеум, най-тежкият спорт, който никой не би очаквал и въпреки това е длъжен да се сблъска с него.

Несъмнено монашеството е нещо различно. Монахът постъпва в манастира, предпочитайки „да бъде при прага на Божия дом”28. Манастирът е място, което не подготвя монахът, а което самата Църква е устроила със своя собствен опит и го е направила такова, че човек да може удобно да прекарва живота си. Църквата се е погрижила да изолира по възможност от монашеския живот всички неволни затруднения, които създават проблеми на човека и го карат да се препъва и пада. Намерила е отъпкан път за духовен живот, проходим и удобен в денонощното присъствие на Бога и непрестанното общуване с Него. Манастирът е място, където човек може да живее необезпокояван. Разбира се, твърдоглавият ни егоизъм, този звяр, разкъсващ душите, които настояват да го прегръщат, остава и се пренася и в него; но и той бива обезоръжен всред приготвеното от Църквата и от Господа обкръжение.

Монашеският живот е широк булевард, където монахът може да тича по-бързо след Господа с помощта на бързите превозни средства на безмълвието, послушанието, всекидневното богослужение, бдението, изобщо – с монашеския начин на живот.

Семейният живот обаче, опрян на великото тайнство брак, по своята природа е изпълнен със скърби. Църквата знае, че тези, които пристъпват към брачно общение, „ще имат грижи за плътта“29, затова ги благославя и възприема болките им като боготворящи елементи. Отивам в манастир, защото във всеки един момент съм пред Божието лице. Отивам в брак заради Бога и срещам скръбта. Но и тук Бог се навежда, възприемайки скърбите като Свои. Приема ги така, както би приел подвизите на светиите.

В нашия дом се сблъскват, много повече откъдето и да било другаде, проблеми социални, семейни, финансови, съпружески, свързани с раждането и отглеждането на децата, въпроси относно характерите. Никак не е лесно постижение двама души, мъж и жена, да живеят като един в непрестанна любов, обич и нежност, взаимно уважение и подчинение, в здраво единство до смърт „в Христа и в църквата”30. Разделянето, дори и разногласието, което се среща всеки ден в семействата, словесният спор между съпрузите, пронизващите удари на егоизма и на собствената воля представляват истински ад. Но нима и решението за твърдо съгласие и любов между съпрузите не е мъченическо? Дори смъртта им не може да заличи тази твърда любов в семейството. Ако би могла, апостолът нямаше да говори, че е трудно някой да се реши на брак. Трябва всеки ден да проливаме кръвта си върху свещения олтар на семейството си, за да можем да живеем.

Да прибавим ли също разочарованията от развитието на децата ни? Даваме им живота си, душата си, истината, вадим залъка от устата си и го даваме на нашите утроби и идва час, когато те разбиват мечтите ни, които сме имали за тях. Разбиват на парчета егоизма на бащата, разкъсват сърцето на майката или почернят престижа на семейството. Колко горчилка пият родителите, когато виждат децата им да вървят не така, както те искат! Това е една всекидневна действителност. Идва час, когато детето казва: „Татко, изживял си живота си, ще го живея сега и аз, както желая”. – „Защо?” – „Свободен съм, зная какво трябва да правя.“ Какво ще направят тогава родителите? Или какво ще направят и децата, когато утре ще свият свое собствено гнездо. Любов,сълзи, търпение, отстъпки и надежда в невидимия Бог.

Нека си спомним, че сред грижите, тръните, различните перипетии и нужди, колкото и да желаем, не успяваме нито да се помолим, нито да почетем, нито да поговорим, а често дори да се погледнем един другиго в очите! С други думи, не са само трудностите, тръните и грижите на живота ни, но и проблемът, че те не ни позволяват нито да живеем надеждите си и любовта си, нито да размишляваме за небето. Всеки ден решаваме да се променим, да се молим и да четем, но пак сме все така непоправими. Как да се спаси тогава мъжът? Как да се спаси жената? Как да се спаси детето, което сме родили, за да направим небесен принц? Правим каквото можем, но то не е онова, което желаем. Ще се борим. Но дори и да се борим?

Това, което в крайна сметка запазва семейството и осветява измъчваните хора в света и ги прави по-приятни пред Бога, са именно тези техни мъчения, кръстът, който дори несъзнателно, но смирено носят пред Бога и казват: „Това имам, Боже мой. Това приеми като благовонна жертва31 от сърцето ми.“

Тук се изпълнява буквално словото на св. Йоан Златоуст: „Кръстът е за душата, която е готова, която желае за смъртта и не се стреми към никаква разпуснатост“32. И в този, и в следващия момент, и в по-следващия преживявам смъртта ми всред това преследване на болката. За Мен, казва Бог, кръстът на скърбите е твоето признание, Моят собствен кръст. Поради тази причина кръстът осветява и очиства съпрузите, прави тяхната любов да узрее и я предоставя като жертва пред Господа.

В живота и най-вече в семейството няма място за никаква почивка. И ако имаме някакво развлечение, то ще е началото на по-голямо търпение. Всичко иска нашето търпение. Всеки ден трябва да съединяваме нашите беди, мъчения, борби с кръвта на Господа, пролята на кръста, и така да свързваме своите малки кръстове с Неговия.

Веднъж, в деня на Христовото възкресение, авва Пахомий сложил малко зехтин в гозбата, която не се състояла от нищо друго, освен от „стрита сол“. Понеже било Пасха, искал да достави малко утешение на своя старец, преподобни Паламон. Когато старецът забелязал това, „започнал да плаче, казвайки: „Господ се е разпънал, а аз ям зехтин?“33. Той преживявал дълбоко тайнството на кръста и не могъл да приеме за себе си дори малко зехтин, който щял да му достави някакво утешение. Колко неща има около нас, за които можем да кажем: „Моят Господ се е разпънал, а аз правя това?“. Не си спомняме за разпнатия и възкръснал Господ, спомняме си за нашите собствени неща!

Родителите обаче, заради кръста Господен, нека претърпяват всяко притеснение, докато се окажат и те заедно със светиите на небесата, посрещайки и покланяйки се на подножието на нашия Бог. Всяка скръб, която понасяме заради Бога, колкото и да е малка, казва св. Исаак, е по-висша от всяко голямо дело, което се извършва без скръб.34 Той говори това за монасите, но то важи и за вас, поради търпеливото съгласие и снизхождение на нашия Господ.

Нека сега видим как Бог отговаря на нашите всекидневни разпъвания.

Първо, Господ ни предоставя сила да прибягваме към Него. В нашите скърби и разпъвания ни помага да станем силни лъвове, способни да носим заедно с Христа кръста на спасението. И не само това, но и божествената благодат ни извежда „в покой“35 и дарува блажена утеха на сърцата ни. А тази утеха е толкова по-голяма, колкото подвигът е наш, ние го принасяме на Бога, не го срещаме.

Също така Господ довежда душите ни до съкрушение и преобръща скръбта в радостотворна скръб, която като сладко вино весели живота ни. Радостотворната скръб, която за един светец е нещо избрано, нещо богодарувано, на нас ни се дава много лично, според мярката на собствената ни нужда и по начин, по който ние можем да я преживеем в Църквата. Така живеем, предвкусвайки онова, което Господ ни е обещал: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“36. Наистина, няма човек, който да скърби и да насочва поглед към кръста Господен, и да не получава това веселие. В скръбта се разширява сърцето ни37, така че да бъде подготвено за божествени посещения. Има много дълбоки посещения и много тайнствени, както и такива, които прави и на най-бедния и грешен, и на намиращия се в лъвска яма и опалвана от греха пещ.

„Преминаваш ли през изкушения, трудности? – казва св. Синклитикия. – Чувстваш ли се така, сякаш си изпитван с треска? Не се тревожи. Скърбите са преддверие на другата стая.“ Кое е то? „Мястото за почивка“. Както отиваш на мястото за почивка, за да забравиш труда си и да можеш да продължиш, тъй и Господ първо приготвя мястото за отдих, преддверието на небесната почивка и след това ни позволява да понесем кръста си.38

Нищо в света не е случайно. За живота ни и за всички неща в него се грижи Владиката Христос.39 В болката и в горчивините ни Светият Дух идва насреща ни и произвежда богодарувана радост. Често пъти не осъзнаваме присъствието Му, защото сме погълнати от всекидневните си грижи. Но Той, духайки където желае40, духа и в сърцето ни и го разхлажда. Като балсам се излива над нас божествената утеха. Божията милост слиза от небето и изпълва живота ни. Колкото повече са нашите скърби, толкова повече са Божиите посещения41, говори Божието слово, което непрекъснато четем в църква. Но нека продължим.

По този начин Бог ни отвежда по-високо. Не се задоволява с това да ни дарува духовни наслади и душевни утешения, но ни прави и съобщници на светиите. Монахът в манастира всеки ден се занимава със светиите и живее с тях; но вие в света? Както Господ, чрез кръста Си, направил едно паство, от ангели и човеци, за радост на небето и земята42, тъй и ние чрез кръста си се причисляваме към това общо паство, светлото общение на светиите. Светиите, които имат такава любов към членовете на своето тяло, са обърнати и наведени към нас. Ние се молим и ги споменаваме, а те споменават нас. Светиите се навеждат повече към страдащия. Скръбта е свързващо средство със светиите, прави ни техни съобщници.

Изглежда, че този, който се разпъва, живее на земята; в действителност е възкръснал и живее с Господа на небесата. Животът ни не е просто това, което се вижда, но това, което е скрито и се разбира с тайнствените ни сетива или поне с вярата в Светата Църква. Следователно разпъваният живее с Господа, защото Господ е Този, Който е изобразен на кръста и в нашата скръб. Господ е на небето, а ние „възхождаме на небесата. Ставаме небесни жители.“43 Придобиваме много опитности – недоразвити, наистина, но които са имали и светиите. Те с по-тежки скърби, ние с по-леки, колкото можем да носим на раменете си.

Скърбящият вярващ приема божествено просвещение и започва да свети. Иначе как би могъл да не се огъва и рухва, ако не бе укрепяван по тайнствен начин от Бога. Как би могъл да вярва в Бога, Когото забравя всекидневно? Как би могъл да вярва в Църквата, която разглежда само като човешка организация? Как би могъл да вярва в Бога, когато отива да се причасти и не усеща нито сълзи в очите си, нито капчица помощ в сърцето си? Изглеждаме слепи, но в нас непрестанно идва Бог и ни предава нещо от Себе Си. Ако го нямаше това тайнствено преливане на божествените свойства в сърцата на вярващия народ, не знаем дали този народ би могъл някога да оцелее. Болката винаги привлича погледа на Бога.

И кой може да отрече, че с болката се опрощават дори греховете на скърбящия вярващ, който, пречупен от страдания, накрая отива пред свещеника и изповядва не толкова греховете си, колкото ужасите, които всекидневно преживява? Изповядва се и ти очакваш да каже за какво нещо се кае. А той ти разказва подробно за болката си, която е нещо преходно, човешко, социално. Би трябвало да не й отдава значение, да я оставя на Бога, но болката го занимава, болката изгаря сърцето му.

Чрез болката Бог улавя човека, защото тя докосва самото му същество и Бог я използва като уловка, чрез която издига сърцето му към Себе Си.44 Така, вървейки от скръб в скръб, има възможност да вкусва радост върху радост. И животът му, освещавайки се, лека-полека напредва, бидейки приет от Бога като един духовен живот.

Скърбим ли? Притесняваме ли се? Небето ни приготвя чест, Господ ни издига към по-високо достойнство.

По Своята мъдрост и безгранична любов Господ, като не намира нищо, което да е постижение на нашата собствена сила, заради което да ни се отплати с вечния Си живот, смирява Своето величие по още един начин, приемайки нищожните ни прояви на болка и жертва като носене на Неговия кръст. Бог приема „двете лепти“45 на болката, вместо един милион. Какво да кажем ние? Да кажем както св. Игнатий Богоносец: „Моята любов се е разпънала”46. И аз живея само разпънат. Обичам само разпънат.

Нека не се оплакваме и нека не обвиняваме Бога за всички нещастия, които срещаме във всекидневието си. Имаме чувството, че Бог ни забравя, не ни чува, не отговаря на молитвите ни, че обръща нещата надолу с главата за нас, но това не е така. Бог е един добър кормчия, Който невидимо ни следи и едновременно с това ни оставя да въртим кормилото на живота си сами, защото никога не приема да отнеме свободната ни воля и да влезе в ролята ни. А когато види, че кормилото се отклонява, Той го грабва, за да насочи душата ни към Себе Си. Разбира се, нямаме духовни възможности, но имаме своите грехове, които ни смиряват пред Бога47; и както сме наведени, прегърбени, идва Господ поради голямото Си дълготърпение, защото ръцете Му, които бяха прострени и разпънати, са ни сътворили и устроили48. Разпростряха се и се разтвориха, за да могат да прегърнат и обхванат нас, духовно дрипавите. Гласът му се чува през вековете: „Носих ви като на орлови крила и ви доведох при Себе Си“49. Приближава очите Си към нашите, затова не можем да Го видим, дъха Си до нашия дъх, честното Си тяло в нашето непотребно тяло. Както пророк Елисей се прострял върху мъртвото тяло и поставил своите телесни членове върху тези на умрялото дете50, по подобен начин прави и Бог с нас. Действието на пророка символизирало непрекъснато продължаващото приближаване и допир на Бога до нас.

Изпитваме болка: и това ни прави впечатление. Болката обаче е кръст, а кръстът е Сам Бог.

Особено през Великия пост се покланяме на Честното Дърво; нека му се покланяме и мислено в сърцето си, когато скърбим. Нека превърнем болката си в издигане на очите и сърцето си към небето, а това наше издигане нека бъде една малка молитва към Господа. Нека Му поискаме Неговата милост. Той знае, че се нуждаем от нея, и вече е близо до нас, но нека ние изиграем своята роля. Нека Му говорим в оня час и нека Му кажем, не както казват другите – „къде е Бог“, но: „Господи мой и Боже мой; Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“. Можеш ли да се усъмниш, че Господ е не просто близко, но и в теб, в момента, в който думите излизат от устата ти? Думите излизат и Той влиза в сърцето.

Днес празнуваме св. Мария Египетска. Целият й живот бил един голям подвиг. И подвигът й бил кръст. Както знаем, отишла да се поклони на Честното Дърво във всесвещения храм „Възкресение Христово“ и била привлечена от Разпнатия Господ. Елате и ние в нашето тяло, напоявано от честната кръв на нашия Христос, да намерим пипнешком раните на Този, Който привлече нея и възкръсна заради нас, и да вкусим от плодовете на Неговото славно възкресение.

Превод: Алексей Стамболов, Константин Константинов
Източник: „За Надеждата в Бога. Осем слова за духовно израстване“, архим. Емилиян Симонопетрит. Издание на Храм „Св. Прпмчца Параскева“, гр. Пловдив (2016)

* Беседа в гр. Драма, 4 април 1982 г.

[1] Синаксар на Неделя Кръстопоклонна.

[2] Вж. Κυπριανου Καρχηδονος, Περὶ τῆς ἑνότητος τῆς Καθολικῆς Ἐκκλησίας 6, PL,503 A (=CSEL, T. III, 1, Wien 1868, S. 214).

[3] 1 Кор. 1:18.

[4] Гал. 3:13.

[5] Ρήσεις καὶ Ἑρμηνεῖαι Παραβολῶν (περὶ τοῦ ἁγίου βαπτίσματος) 125, ΒΕΠΕΣ,τ. 35, σελ. 73, στχ. 28-33.

[6] Γρ. μυσταγωγία – въведение в тайнствата. – Бел. прев.

[7] Тук под „божество” (гр. θεότης) се има предвид божествената природа. – Бел. прев.

[8] Деян. 17:28.

[9] Вж. напр. Συμεων Ν. Θεολογου, Ἠθικὸς 1, 2, στχ. 66-77, SC 122, σελ. 190.

[10] Срв. Бит. 4:12, 14 (по 70-те).

[11] 2 Кор. 1:3 и др.

[12] Утреня на Рождество Христово, 3-ти тропар на 1-ва песен от 1-ви канон.

[13] Рим. 6:3-6

[14] 1 Петр. 2:21.

[15] Вж. Ισαακ Συρου, Ἀσκητικά 4, σελ. 17: „Ἡ ὁδὸς τοῦ Θεοῦ σταυρὸς καθημερινός ἐστιν”.

[16] Евр. 11:33.

[17] Мат. 16:24. Марк. 8:34.

[18] Ιωαννου Χρυσοστομου, Εἰς Φιλιππησίους ὁμιλία 13, 1, PG 62, 277.

[19] Вж. Γρηγοριου Παλαμα, Ὁμιλία 11, Εἰς τὸν τίμιον καὶ ζωοποιὸν Σταυρὸν 20, PG 151, 140B.

[20] Εὐεργετινός, τ. Γ’, Ὑπόθεσις 28, 4, σελ. 333.

[21] Вж. Пс. 83:3.

[22] Вж. 2 Кор. 4:16.

[23] Вж. Συμεων Ν. Θεολογου, Κεφάλαια πρακτικὰ καὶ θεολογικὰ 101, Φιλοκαλία, τ. Γ’, σελ. 256; Ιωαννου Χρυσοστομου, Οὐ μόνον δέ, ἀλλὰ καὶ καυχώμεθα ἐν ταῖς θλίψεσιν 3, PG 51, 161.

[24] Вж. αββα Φιλημονοσ, Λόγος πάνυ ὠφέλιμος, Φιλοκαλία, τ. Β’, σ. 247, στχ. 35-36.

[25] Срв. Мат. 19:29. Лук. 21:12.

[26] Вж. Притч. 3:11-12. Рим. 8:35-39.

[27] Περὶ παρθενίας 18, PG 28, 273A.

[28] Пс. 83:11.

[29] 1 Кор. 7:28.

[30] Еф. 5:32.

[31] Вж. Еф. 5:2.

[32] Εἰς Φιλιππησίους ὁμιλία 13, 1,PG 62, 276.

[33] Βίος (πρῶτος) ἁγίου Παχωμίου 7, Halkin, с. 5, стих. 16-24.

[34] Ισαακ Συρου, Ἀσκητικά 16, σελ. 57.

[35] Пс. 65:12, по 70-те.

[36] Мат. 5:12.

[37] Пс. 4:2, по 70-те. Срв. в синодалния превод: „В утеснение ти ми даваше простор“.

[38] [Μ. Αθανασιου], Βίος καὶ πολιτεία τῆς ἁγίας Συγκλητικῆς 98, PG 28, 1548BC.

[39] Μ. Βασιλειου, Ἐπιστολὴ 101, PG 32, 505-508: „За всичко се грижи Владиката по Своята благост“.

[40] Иоан. 3:8.

[41] Пс. 93:19: „Кога се умножават моите скърби в сърцето ми, Твоите утешения услаждат душата ми“. Вж. Ιωαννου Χρυσοστομου, Ὅτι τοῖς ἀγαπῶσι τὸν Θεὸν πάντα συνεργεῖ εἰς ἀγαθὸν 2, PG 51, 167.

[42] Четвъртък сутрин, утреня, гл. 1, стихира на „Хвалите“.

[43] Вж. Γερμανου Β’ Κωνσταντινουπολεωσ, Τῇ τρίτῃ Κυριακῇ τῶν νηστειῶν καὶ εἰς τὸν ζωοποιὸν σταυρόν, PG 140, 652Α: „Гледайте каква школа по добродетел е кръстът. Гледайте къде завежда подражателите (си) разпятието Христово. Изкачва ги на небето. Прави ги небесни жители, наследници Христови.“

[44] Ιωαννου Χρυσοστομου, Ἐξήγησις εἰς τὸν ψαλμὸν 114, 1 PG 55, 316.

[45] Срв. Марк. 12:42.

[46] Πρὸς Ρωμαίους 7, PG 5, 693A: Ὁ ἐμὸς ἔρως ἐσταύρωται. Срв. българския превод: „Моята похот бе разпъната на кръст“, в: Светоотеческо наследство. Изборник, София: Омофор, 2001, с. 37.

[47] Пс. 106:17, по 70-те: „Заради своите беззакония те се смириха“ и др.

[48] Пс. 118:73.

[49] Изх. 19:4.

[50] 4 Царств. 4:34.