„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

Ик. Емил Паралингов

Преподобни Паисий Светогорец казва, че лекарството за рака е постоянно пред очите ни. Това означава, че то може да е някоя добре известна билка, познато цвете или дори плод. Бог обаче все още не ни дава да го познаем като средство за преодоляване на коварната болест. Веднага някой може да попита: защо? Нима Бог иска да страдаме от болести и да умираме в тежки мъки? Не, Бог не желае човешкото страдание. Та нали Сам по Своята безкрайна любов към нас „отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” /Йоан 3:16/. И ние вярваме и изповядваме, че Сина Божий „бе разпнат за нас…и страда“ (Символ ва вярата).

Апостолът на любовта, св. ап. Павел ясно ни посочва единственото и главно Божие желание: „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината…” /1 Тим. 2:4/. „Бог е любов“ /1 Йоан 4:8/, а „любовта…зло не мисли” /1 Кор. 13:5/. Така и Бог не може да желае смъртта на човека, нито се радва, като го вижда прикован на болничния одър в смъртна опасност, а непрестанно търси начини да го оживи, да го излекува, да го дари с радостта на телесното здраве и духовните сили. На въпроса зададен от учениците на св. Йоан Предтеча: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Мат. 11:3), Господ Иисус Христос отговаря така: „Идете и разкажете Йоану,…слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…“ (Мат. 11:5).

Бог лекува, а не разболява. Бог оживотворява, а не умъртвява. Това прави човека сам по своята собствена воля когато избира да тръгне по пътя на греха, от който път, винаги се ражда смърт (вж. Иак. 1:15)…

Бог казва на Адам: „Загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах като казах: не яж от него, – проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръни и бодили ще ти ражда тя…“ (Бит. 3:17–18). Малко преди това се обръща към Ева с думите: „Кога си бременна; с болки ще раждаш деца…“ (Бит. 3:16). Тези страшни Божий отсъди са пожелани от самия човек. Те са резултат от неговият свободен избор да обърне гръб и пренебрегне на Божиите заповед и предупреждение: „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит. 2:16–17)…

Поради тебе“, се отнася за човека, не за Бог. Човекът е причина земята да започне да ражда „тръни и бодили“ и „с болки“ да се раждат децата човешки. В края на творческия процес когато „бидоха свършени небето и земята и цялото им войнство…“ (Бит. 2:1–2), видя Бог „всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31) и в него нямаше нито развала, нито смърт. Те дойдоха чрез човека както ясно пише св. ап. Павел: „Затова, както чрез един човек греха влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по – такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим. 5:12).

В Молебния канон на св. Богородица се казва: „От многото мои грехове боледува тялото, боледува и душата ми…“. Греховете са общите болести, вирусите поразяващи едновременно и тялото, и душата, защото те „не могат да съществуват поотделно“ (св. Максим Изповедник). Те заедно се ползват от плодовете на духа: “любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22–23). Но заедно участват и в делата на плътта: „прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, съблазни, ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива…“ (Гал. 5:19–21). И пак така заедно търпят последствията и от едното, и от другото – „правда и мир, и радост в Светаго Духа“ (Рим 14:17) или болести и смърт, които са „платката, що дава грехът“ (Рим. 6:23).

Господ Иисус Христос се обръща към разслабеният от тридесет и осем години с предупреждението: „ Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по – лошо“ (Иоан 5:14). Не е известно какво е сторил този човек преди толкова години, вероятно в младостта си, но то явно е било такова, че го е приковало на болничният одър. Може да е бил крадец прескачащ ловко под прикритието на нощния мрак оградите на чуждите домове, за да проникне в тях и ги ограби. Или подобно на блудният син рано поискал от баща си своя дял от наследството, напуснал бащин дом и отишъл надалеч от него да живее свободно и както си иска (Лука 15:12 – 13). Да живее убеден, че Господ „не дири сметка“ или по – лошо – думайки в нечестивите си помисли: „няма Бог“ (Пс. 9:25).

Но Бог има, и Бог дири сметка, защото затова и дойде сред човеците – „да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Не да накаже и унищожи, а да вразуми и спаси. А погиналото, отдалечилият се и забравил напълно за Бога човек разбира, че Го има и вдига очи към Него едва когато се окаже в плен на тежка и неизлечима болест или прахоса всичко което пак Бог му е дал да притежава, или в живота му най – неочаквано нахлуе някакво друго изпитание и се окаже сам и изоставен от всички. В това състояние той може да изпадне в униние и отчаяние, и да завърши живота си с извършване на единственият непростим грях – самоубийството. Но може да дойде в себе си, да осъзнае суетата и празнотата на живота без Бог, и без ропот да приеме, че болестта е повече възможност за лечение на душата отколкото наказание за тялото. Защото Господ не иска „смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Йез. 33:11).

Сред мъката и страданието живелият в „преяждане, пиянство и житейски грижи“ (вж. Лука 21:34), изстинал за Бог и нехаещ за спасението на душата си човек, стига до прозрението на блудният син: „Колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм достоен да се нарека твой син…“ (Лука 15:17 – 18). Прикованият на болничен одър ще погледне към небето и поеме пътят на завръщането си не с обездвиженото си тяло, но със съкрушено и смирено сърце, каквото Бог не ще презре (вж. Пс. 50:19). В затворничеството на болестта е призован да принесе Богу Манасиевото покаяние и Давидовото изповедание…

Манасия бил син и наследник на престола на благочестивия иудейски цар Езекия, но за съжаление на бил като баща си. Той вършел неугодното „пред очите на Господа“ (4 Цар. 21:2) и заедно с народа си постъпвали „по – лошо и от ония народи, които Господ изтреби отпред лицето на израилевите синове“ (2 Парал. 33:9). Заради гнусните му дела Господ се отдръпнал от него и оставил асирийци да го нападнат и пленят. Окован и свързан с вериги, Манасия бил откаран във Вавилон, където в плена си наченал да моли Господа, своя Бог: „Господи, Вседържителю, Боже на отците ни, на Авраама, Исаака, Иакова и на тяхното праведно потомство…Многобройни са моите беззакония, Господи, многобройни са беззаконията ми…Аз съм прегърбен от многото железни окови, та не мога глава да подигна, и няма почивка за мене, защото Те прогневих и сторих зло пред Тебе: не изпълних волята Ти, не спазих заповедите Ти,…И сега прекланям колената на сърцето си и Те моля за благост. Съгреших, Господи, съгреших и зная беззаконията си, но прося и Ти се моля: прости ми, Господи, прости ми, и не ме погубвай с беззаконията ми, не ме осъждай в преизподнята…“ (2 Парал. 33:11-12, 36 гл.).

И Бог се приклони към него, чу молбата му и го възвърна в Иерусалим на царството му. И разбра Манасия, че Господ е Бог“ (2 Парал. 33:13).

А Давидовото изповедание, изповедта на разкайващия се за греха си цар (2 Цар. 3-4, 15-17) кому не е известна. Всеки православен християнин водещ редовен молитвен живот произнася покайните Давидови слова: „Помилуй ме, Боже по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях, защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене. Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших; тъй че Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд…“ (Пс. 50:1-6).

Признанието на цар Давид: „съгреших пред Господа“ (2 Цар. 12:13) накарало Господ да снеме от него греха му и прости прегрешението му.

Всички болести, „всяка рана, всяка болка, всеки бич…“ (из Молитва против всяка немощ) на страшната диагноза изплющяващ най – неочаквано над човека, дори когато смята, че е в разцвета на силите си, или каквато и друга беда или злощастие да го сполетят, са онзи тревожен камбанен звън който трябва да проникне дълбоко със „сила и мощ в душите на хиляди и хиляди люде, събуждайки ги от греховния им сън, привеждайки ги към покаяние“ (из Акатист на оптинските новомъченици Василий, Терапонт и Трофим).

Грехът е мъртвешки сън. Затова и св. ап. Павел се обръща към спящите в смъртната сянка на греха с призива: „Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). Господ се обръща към призовал Го в немощ телесна: „Господи, ако искаш, можеш ме очисти“, с утешителните слова: „Искам, очисти се!“ (ср. Мат. 8:2-3). А край одъра на мъртвия Сам се смилява и казва: „Тебе думам, стани!“ (Лука 7:14).

Но Бог е и този който предупреждава: „Ето ти оздравя, недей греши вече…“ (Йоан 5:14). Човек сам ще реши, дали възприемайки с радост проявената към него Божия милост, ще се окаже трънлива почва, отново задушена от „грижи, богатство и светски наслади“ и не принасяща плод (Лука 8:14). Или ще се потруди да бъде добра земя, „добро и чисто сърце“ даващи неувяхващите плодове на „най – висшата добродетел,…любовта към Бога и ближния“ (преп. Гавриил Ургебадзе).

Иконом Емил Паралингов