Ганчо Велев. Един незабравим учител

Емил ПАРАЛИНГОВ

„Аз паднах, друг ще ме смени, и толкоз. Какво тук значи някаква си личност?“. Трудно ще се намери образован човек, който да не знае, че горните две изречения са цитат от стихотворението на Никола Вапцаров „Борба“. Мисълта, че всеки човек е заменим и на негово място може да дойде друг, както по-лош, така и по-добър, не е авторска на Вапцаров. Тя винаги е била жива и съществувала най-вече сред онези хора, които не са виждали в себе си образ и подобие Божие. Защото именно тези две неща превръщат човека в незаменим и безкрайно ценен. Като такъв той е уникален в Божиите очи, като такъв трябва да бъде почитан и от себеподобните. Една индивидуалност е несравнима с тази на другите. Затова всеки човек роден на този свят, когато го напусне, оставя след себе си празно пространство, което никой друг не може да заеме.

Никога няма да има дотолкова достоен човек, който да запълни онова празно място в сърцата, което остави смъртта на г-н Ганчо Велев, преподавател по църковна история в Софийската духовна семинария. Някой сигурно ще каже, че казаното дотук са празнословия, но най-трудно се намират думи, за да се опише или говори за загубата на човек, превърнал се в пример както на безкористна любов към църковноисторическата наука, така и на висок морал, непресторена скромност и безкрайна любов и готовност за себераздаване към всички, които за минута, час или повече са разговаряли с него. Колко са днес хората, които могат да пожертват личното си време, за да общуват по-дълго с теб? Защото Ганчо Велев не просто преподаваше църковна история, но и сам се учеше от тези, които бяха негови възпитаници. В него нямаше надменност към учениците или горделиво и високомерно поведение, което днес се среща у много университетски преподаватели към студентите. Той никога не забравяше, че също е бил ученик, че и той е питал, търсил и не всякога е разбирал, че е имал достойни наставници, станали и за него, бъдещия учител, пример за подражание.

Трудно е да се определи кое бе по-ценно за учениците на Ганчо Велев – времето от един учебен час по Обща църковна история или забързаните минути на междучасието, когато трябва да се кажат още много неща, а времето вече е изтекло. И официалните часове, и тези минути от междучасието си имаха свой особен чар. Както особено бе и времето, което той отделяше за непринуден разговор в парка на семинарията, на улицата или в трамвая.

Всъщност при общуването с него времето губеше своето значение. И кой би искал да прекъсне тихия благ глас на възрастния учител, чието голямо желание бе не да запомниш дата или събитие от църковната история, а преди всичко тези неща да ти бъдат полезни в твоя живот със значението си. Ганчо Велев не беше просто енциколопедичен ум, запаметил безброй исторически дати, а анализатор на събитията свързани с тях. Това, на което искаше да научи своите ученици, бе, че историята е полезна за човека само тогава, когато той се замисли върху нея. В противен случай от нея се повтаря онова, което е лошо, което носи нещастие и завършва с катастрофа за определен народ или за цялото човечество.

Ако някой се опита да намери писменото творчество на този изключителен историк, ще се учуди колко малко е то – публикации в „Църковен вестник“ и сп. „Духовна култура“ – за цял един живот, отдаден безрезервно на любимия предмет. Това е така, защото Ганчо Велев пишеше своите трудове направо върху сърцата на учениците си. Не върху хартията, която може да изчезне, да изгори или да бъде унищожена, а върху неунищожимото човешко сърце на дошлия при него да търси знания. Там трудът му се запазваше завинаги и намираше приложение чрез живота на човека. Той беше с висок морал, твърда православна вяра и привързаност към Българската православна църква. Обичаше я такава, каквато е, и ѝ остана верен до края на живота си, без в сърцето му да се роди и най-малкото желание да я реформира. Който се поучаваше от него, трябваше да бъде също такъв, в противен случай се оказваше слаб ученик.

Сигурно още много може да се напише за историка и човека Ганчо Велев и сигурно всичко дотук и на йота не достига до онова признание, което той заслужава, но е направено с любов и от сърце, посветено е на един забележителен учител. За него с пълна сила прилягат думите на св. ап. Павел: „С благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразна“ (1 Кор. 15:10).

Накрая ще споделя нещо лично. Видях за последен път г-н Ганчо Велев да се разхожда по ул. „Иван Асен“. Не му се обадих, защото много бързах, а той беше словоохотлив човек. Не можеше просто да го подминеш или да спреш само за едно бързо „Здравей“. Повече не го видях.

Простете ми, г-н Велев, че се оказах слаб ученик и не научих, че всяка разменена дума е едно обогатяване, че истинският богослов трябва да отдава времето си на другите, а не да се крие в него. Простете на всички свои ученици, които гледаха с насмешка на желанието ви да дадете още и още, за да няма празноти в знанията ни по църковна история. Простете на онези, които ви познаваха, но не споделиха с вас верността ви към Църквата. Простете и приемете поклона на всички, за които вашия благ глас никога няма да заглъхне.

Църковен вестник, бр. 2, януари 1999 г., стр. 7