Изминаха десет години от внезапната кончина на Пловдивския митрополит Арсений. Внезапна за нас, които бяхме постоянно около владиката, но не и за него. Месец по-рано по повод едно лекарство, което му бях предложил заради възникнали болки в стомаха, ми бе казал: „Дяконе, аз вече нямам нужда от такива лекарства. Мен вече ме очаква св. Петър”. Предчувстваше, че краят на земния му живот приближава и Господ го призовава при Себе Си.

Разбира се, че възразих и се усмихнах недоверчиво. Но вечерта на 12 срещу 13 октомври домашният телефон звънна и чух страшната вест: „Владиката почина…” Не, не, не. Не можеше да е вярно. Само преди два дена на пейката пред митрополитския дом обсъждахме нови книги, които предлагах да се закупят за митрополитската библиотека, и бъдещи свещенически ръкоположения. Но беше вярно. Безпощадно вярно…

От 20 април 2002 г. до кончината му на 13 октомври 2006 г. бях негов дякон. Или един от дяконите му. Колко време е това? Четири години и няколко месеца отгоре? Няма значение. Важното е, че и един ден до митрополит Арсений беше незаменима пастирска школа, по-добра от който и да е университет и семинария. Защото учихме не от книга, а от живия пример на Стареца. А колко много можеше да се научи от него…

Най-напред и главно на безрезервна, безкористна и чиста любов към Църквата. С нея искаше да зареди бъдещите свещеници много преди ръкоположението им. Имаше навика да ги вика при себе си в митрополията заедно със съпругите им, не толкова на разговор, колкото бащински да ги настави. Помня думите му, когато отидохме с моята съпруга при него, месец преди дяконското ми ръкоположение. Беше началото на март, но все още студено, затова и голямата печка в приемната бе запалена. Седнахме близо до нея и дядо Арсений ни каза: „Обичайте Църквата и ѝ служете с ревност. Тя никога няма да ви остави. И хората няма да ви оставят, ако видят, че сте честни и им служите с любов…” На изпращане ни каза още нещо, което в действителност повтаряше постоянно, и което се старая никога да не забравям, а именно: „Църквата не ни е бащиния…”

Веднъж ми каза: „Дяконе, Църквата може и без теб, и без мен”. Колко ме заболя тогава от думите му! Почти се обидих. Как така, Църквата може без мен. Сега знам, че е прав Старецът. Църквата може без мен, и без всеки един от нас, но ние не можем без нея. Не влизаме в нея, за да я спасим или променим, а ние да се спасим и променим. От каква гордост и прелест трябва да сме обладани, за да мислим, че ние спасяваме нея – Църквата Христова…

Онези, които направиха разкола в БПЦ, не бяха ли водени от подобни измамни горделиви мисли. Предателството им спрямо родната ни църква бе и лично предателство спрямо онези, които ѝ останаха верни. А сред тях, сред верните на църквата, не просто бе, а стоеше като гранитна скала срещу разбеснелите се разколници митрополит Арсений… Колко страдаше владиката за нанесената на църковното тяло рана, рана разкъсала и сърцето му. Колко го е боляло от нея само той си знаеше. Но успя да опази Пловдивска епархия цяла и стабилна в тези смутни години. Върналите се с покаяние прие с бащинска любов…

Имаше любовта на хората. И той също обичаше пасомите си. Най-вече онези прости и обикновени хорица по села и паланки, които го посрещаха с истинска радост, когато посещаваше селските енории на обширната Пловдивска епархия. Във всяко село имаше хора, към които се обръщаше поименно, макар че ги бе виждал само един път по-рано и то преди години. А как се радваха те – баба Иванка и Стоянка, бай Георги и дядо Димитър, че владиката се обръща към тях по име, че е запомнил имената. Че им обръща внимание и ги пита за здравето, за децата, дори за реколтата им. Пред очите ми се извършваше едно чудо. Тези възрастни селски хора ставаха като деца. А владиката помнеше имената им, защото за него те бяха обичните на Бога, а оттук и на него, поверени му от Архипастиря Христа чеда.

Израз на неговата любов към хората бе и желанието му много често да се прибира след служба пеша от катедралния храм „Успение Богородично” до митрополията. А колко много обичах аз тези импровизирани разходки. Ще тръгнем от катедралата и след някое време ще спрем. Светът преминава забързан покрай него. Светът, за когото преди минути по време на светата литургия се е помолил да снизходи над него мира от небето /из Велика ектения/…

Гледа дядото витрините, гледа хората, колите. Едно одобрява, друго не. Накрая ще каже: „Хайде, дяконе, да се прибираме”…

На 13 октомври 2006 г. Бог прибра при Себе Си Пловдивския митрополит Стареца Арсений.

Прот. Емил Паралингов