Архиманарит Дионисий Коптидис, Кипърска православна църква

Игумения Харитея била небесен човек и земен ангел. Нейният ум бил боговиден и тя усещала благоуханното дихание на благодатта на Светия Дух, която я съгрявала в любовта към Христа, възлюбен от нея от детство.

Без увеличение може да се каже, че в лицето на принопаметната Старица са намерили своето отражение словата от Свещеното Писание: Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер. (Прит. 31:10).

Тази изключителна и надарена с духовни дарове личност, в света Елени Хатзихару, се родила през 1915г. в село Атиену, на о. Кипър. След като завършила начално училище, започнала да помага на семейството си на полето, което имало добро социално и материално положение.

От най-ранна възраст сърцето ѝ пламтяло да посвети живота си на Христа, избирайки монашеския път-нещо непривично за тогавашната кипърска действителност, тъй като тогава в Кипър нямало нито един женски общежителен манастир. Волята ѝ да изпълни желанието си срещнало упоритата съпротива на родителите ѝ, които я скланяли към брак. По този повод тя писала в дневника си: ‚‚От деня, в който открих на родителите  намерението си, започна неовъбразим хаос. Те не очакваха от мене това и нежелаеха даже да чуят за монашество. Това им се струваше отвратително и те не се стесняваха да ми казват, че ще ги оскърбя и че съм длъжна да отстъпя. Денонощно между нас се водеше непрекъсната война‘‘.

В тези тежки моменти от живота си младата Елени намирала единстено прибежище в тайните срещи и кореспонденция със своя духовник – стареца Макарий Стовровуниот. Той и писмата му ѝ дали смелостта и надеждата за осъществяването на намеренията ѝ! Той през целия ѝ живот останал нейн духовен отец, утвърждаване и утешение, на когото тя дължала духовното си развитие.

През трудното време в дома си тя се отдавала на гореща молитва, даже и когато се трудила на полето и в дневника си написала така: ‚‚Господи, ако има твоя воля и Ти си ми отредил да стана монахиня, утвърди ме на този път‘‘. Дните минаваха и аз в очакване на отговор от Господа, прекарвах времето си в молитва и с надежда за изпълнение на времената‘‘.

Господният отговор не я накарал да чака, така че недостикът на утешение от хората се обърнал в утешително божествено вмешателство. По думите на самата приснопаметна Старица, тя никога не забравила ‚‚Неговия свят призив‘‘: ‚‚Спомняйки си този ден – писала тя, аз отново усещам божественото умиление и потръпвам, и замирам извън себе си от изумление пред величието на Бога, което съзерцавам и на което се оказах причастна аз, толкова недостойно и нищожно творение…

Беше неделен ден през август 1938 г. излязох на чардаха, за да отдъхна телом и да приведа мислите си в порядък, които бяха объркани и в противоречие една с друга… Но колкото и да се стараех, не ми се отдаваше даже и за малко да успокоя объркания си дух. Избухнах в ридания, които преминаха в умилена молитва. Духът ми дойде в мирно състояние и ме обхвана нещо подобно на сън. Чух като вой на вятър, като шумна тръстика,  които привлякоха вниманието ми, така че се обърнах на там, откъдето идваха звуците. В началото действително изглеждаше като вятър, но като започнах да се вглеждам, пред очите ми се откриваше величествено зрелище. Заедно с вятъра се откри човек, млад и прекрасен, в бели свещенически одежди със сини кръстове на ризата. Той не стъпваше на земята. Приближаваше се, сякаш летеше, сякаш се плъзгаше. Косите и брадата Му се развяваха от вятъра, а лицето излъчваше радост. Той се приближи до мен и преминавайки със стъпка напред, високо вдигна голям кръст и ми каза: ‚‚Върви след мене‘‘. Той последва вятъра и се чу пеене на милиарди гласове, а след това видението изчезна. Събуждайки се, веднага паднах на колене и избухнах в ридания… Възкликнах: ‚‚Идвам Господи, идвам‘‘, и плача. От този ден мислите ми бяха само за едно – как да успея да се избавя от светското и да се окажа в уединението на килията, така че между четирите стени изцяло да предам себе си на Бога.

От тогава, както казала, застанала в хоругвата на Кръста и взела окончателно решението да тръгне по монашеския път. През 1945  г. оставила света и се заселила в идиоритмичния манастир ‚‚Преображение Господне‘‘ в Каймакли, тъй като тогава в Кипър нямало нито един действащ общежителен женски манастир. През 1949 г. в свещената Ставровунийска обител се удостоила с великия ангелски образ с името Харитея. Записките в дневника ѝ за този ден свидетелстват, както и целият ѝ живот, за добродетелното и ревностно устроение, което винаги я отличавало. За този ден записала в дневника си така: Сега като войн на Христа, облечена в Неговата броня, аз стъпвам на пътя на подвижничеството с решимост по-скоро да умра в този подвиг, отколкото да отстъпя на наветите на врага, който, както чух и в чина на пострижението, никога няма да ме остави на мира‘‘. Изпълнена с духовно въодушевление, както сама себе си характеризирала по-късно, тогава си строяла въздушни замъци и далечното и изглеждало близко, а неравните пътища – гладки. Но скоро се убедила че състоянието на духовния живот в обителта не я удовлетворява, поради идиоритмията и липсата на ръководство, затова молитвите и пламенното ѝ желание се насочили към това да си тръгне от там и да се сподоби да живее в общежителен манастир. Цели осемнадесет години в търпение и издръжливост били необходими, за да дочака това. Най-накрая през 1962 г. с разрешението на тогавашния Кипърски архиепископ Макарий III на старица Харитея и на други две сестри Теофано и Евпраксия, които тръгнали заедно с нея, било възложено да се поселят в намиращия се в руини манастир на свещеномъченик Ираклидий, с цел възстановяването и възраждането на общежитието в него. (Св. Ираклидий бил ученик и последовател  на апостолите Павел, Марк и Варнава. Родил се в Кипър в семейство на езически жрец. По време на пътуването на апостолите през Кипър, той се запознал с тях и бил повикан да ги последва. По пътя бил кръстен в река Солион (с. Калапанайотис) и вече през 49 г. след завръщането си в Тамасос, приел епископски сан. Св. Ираклидий живял в пещера,  на мястото на която сега се намира манастирът, посветен на неговото име. Просвещавайки в християнство хората, той извършил немалко чудеса: възкресявал мъртви и изцелявал болни. На 60-годишна възраст мъченически загинал от ръцете на фанатик-езичник и бил погребан в същата пещера. Паметта му Православната църква почита на 17 септември.

През IV-V век до пещерата на св. Ираклидий местните жители построили църква в негова чест, а по-късно и манастир, който сестрите сварили напълно разрушен. Мощите на св. Ираклидий се съхраняват във възтановения му манастир.)

Когато за първи път дошли да разгледат манастира на св. Ираклидий, сестрите ги обхванал ужас: стар, разрушен, необитаем, без входна врата и без път, който да води към нея, без вода, без светлина, без кухня – без всичко необходимо за живеене. Като си спомняла по-късно за това Старицата казвала, че се възхищава на дръзновението, тогава пробудено в тях, в стремежа им за възстановяване на обителта и с помощта на свети Ираклидий. Но трябвало доста дълго време, за да се избавят от разните гадини, загнездили се в манастира.

Не след дълго броят на сестрите се увеличил и през 1966 г. старица Харитея официално била Възведена в сан игумения на манастира. За избора си писала така: ‚‚Водена единствено от любовта, взех върху себе си такава отговорност, без да отчитам мащаба на трудностите. Общежитлелният начин на живот и присъствието на духовника ми даваха дръзновение, така че и трудностите не ми се струваха толкова големи‘‘.

Старицата, въоръжавайки се с доблест на душата си, действен характер, и с чисто подвижническо устроение, жертвеност и самоотречение, възродила от руините това свещено и апостолско място на покаяние, влагайки в него частици от сърцето си. Всичко, което имало в манастира, било обилно оросено от сълзите на молитвите ѝ и потта на трудовете ѝ. За времето на нейната изуменост, архитектурният комплекс на манастира претърпял многочислени обновявания и пристроявания. Основно били отремонтирани и разширени манастиреките корпуси, реставрирана и украсена била съборната църква и игуменският корпус, построени били работилници, трапезария, стаи за настаняване на поклонници. Бил изграден и параклис в чест на св. Йоан Предтеча, като мозаечните подове във вътрешните коридори направили сестрите.

Заедно с отговорността за възстановяането и разширяването на манастира Старицата в продължение на трийсет и четири години носела върху себе си тежкия кръст на духовното ръководство на сестрите. С безкрайна любов, разсъждение, смирение и привързаност към отеческата традиция тя се стараела Христос да яви своя лик в сърцето на всяка от сестрите, което изисквало огромно търпение и великодушие, тъй като всеки човек има различен характер и особености: ‚‚За да се сформира и започне да се развива духовният организъм – писала в дневника си – наставникът трябва да плаче заедно с плачещите и да се радва с радващите се. Той трябва да се спуска на нивото на всеки от братята или сестрите и да има сила да го удържи от падение и да го върне към своята цел и обети, дадени пред разпнатия Иисус. За това е необходимо да вместиш в себе си огромна любов, голямо търпение и умение. Това съвсем не е леко, защото хората често ги обременява онова, което са наследили от по-рано, поради ограниченост на ума, така че те са обладани от егоизъм, себелюбие, упорство и гордост‘‘.

Игумения Харитея широко отворила сърцето си, за да вмести и да покрие всички питания, разстройства и слабости на всяко от своите духовни чеда. Освен това по силата на характера си избягвала най-тоталитарното налагане на правила и се стараела да постигне резултат, пробуждайки в сестрите взаимна любов и сама им служела за пример на подражание, както във външните си прояви, така и по отношение на вътрешното духовно дело. Едновременно с духовното ръководство на сестринството, тя много често поемала върху себе си материалните и духовни грижи на Всеки, който търсел нейната помощ, споделяйки с него неговата болка и трудности. Въпреки всички обременя-

ващи я грижи и трудности, които изпитвала от посещаващите я, от време на време болести, вратата на килията и сърцето ѝ винаги били отворени за всеки ‚‚Христос‘‘, както наричала всеки, който се обръщал към нея за помощ. Тези от свещенослужителите, монасите и миряните, които я познавали лично, изпитвали към нея чувства на най-велико благоговение, уважение и любов, а нейната най-чиста душа се отзовавала на това с плодовете на Светия Дух – най-сладки и препрости. Макар и да се налагало в живота да преживее много скърби, проливайки реки от сълзи, и  срещайки големи трудности и сериозни препятствия, тя умеела със своето доблестно състояние, което винаги я отличавало, и с продължителни нощни молитви да разреши всяка трудна ситуация, винаги възлагайки надеждата си на Божия Промисъл.

Блажената Старица имала опитно познание за същността на монашеския живот, често казвала, че монашеското житие е дар, даден от самия Бог, а не дело на човеците. В едно нейно писмо писала: „Бог, изпълнен с любов към човека, пожелал да има особен дял на земята за свое прославяне. Той благоволил да ни избере, да ни призове и да ни отдели от света към великата Си слава – нас, които нямаме никакви достойнства‘‘.

Разбира се, Старицата никога не омаловажавала ценностите и значението на живота в брак, но винаги подчертавала, че за всеки християнин първостепенно значение има живота по Божията воля, дали в брак или в манастир. В едно от писмата си тя пише: „Все се канех да ти напиша много и да те просветя относно Великия подвиг на девството, на което даже апостлол Павел не настоявал в своите послания, защото това е ангелско достойнство, което малцина дръзват да възприемат като непосилно бреме. Не всички могат да го вместят, но можещият го вмества‘‘.

Игумения Харитея наричала монашеския живот ангелско житие, тъй като всецяло е посветен на подражаване на ангелите и славословие на Бога, в утвърждаване на неговия завет: „Светлина на света са монасите, а светлина на монасите са ангелите‘‘.

Блажената Старица имала опитно познание за същността на монашеския живот, често казвала, че монашеското житие е дар, даден от самия Бог, а не дело на човеците. В едно нейно писмо писала: „Бог, изпълнен с любов към човека, пожелал да има особен дял на земята за свое прославяне. Той благоволил да ни избере, да ни призове и да ни отдели от света към великата Си слава – нас, които нямаме никакви достойнства‘‘.

Тя винаги се проявявала като истински и опитен духовен наставник, преживявайки за всяка сестра в изкушенията ѝ Божията благодат. Огромният опит и любов я направили опитен духовен водач във възпитанието на сестрите, нейното безгранично милосърдие, снизходителност и разбиране на множеството монашески слабости и страсти, позволявало да противодейства на много неизбежни изкушения. Такива изкушения, както често казвала, очакват всички, които водят духовна борба. Подвизаващият се на това поле на борбата християнин, и още повече монах узнава, че за да угоди на Иисус Разпнатия, трябва всеки ден да води борба със страстите си, умъртвявайки себе си, за да живее само заради Христа, като всеки носи своя кръст по пътя си, в съответствие с апостолските думи: „Живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и Възкръсна (2 Кор. 5:15)‘‘. Често нашият кръст – това сме самите ние с нашите страсти, недостатьци и слабости. Много често Старицата говорела с желанието да подбуди сестрите към преодоляване на изкушенията с подобаващо устроение така: „Монашескаят живот е кръст, сестри, не се поддавайте. Ние трябва, без да щадим себе си, да изкореняваме нашите страсти. Иначе какви ще се явим пред Жениха Христос?‘‘

Последните две години от живота си тая прекарала прикована на инвалидна количка заради проблем с гръбнака. Но последната година станала истинско мъченичество за нея, защото към всичко това се прибавили и нетърпими болки от онкологично заболяване и в безкрайните нощи тя се измъчвала от безсъние, поради нарушаване на дишането. Това изпитание Старицата понасяла с голямо търпение, издръжливост и мълчаливо, без да роптае и да се оплаква, в молитва, преподавайки по този начин на сестрите своя последен урок. На 13 април 2000 г. В четвъртък на петата седмица от Великия Пост тя преминала при Господа, разкривайки блажената си кончина, предната вечер, когато сестрите чели Великия покаен канон на св. Анарей Критски в болницата, Старицата сама произнасяла: „Помилуй ме, Боже, помилуй ме‘‘, докато сутринта не чули как казва: Да бъдат обърнати назад, задето ме хулеха ония, които ми казваха: о, добре, добре! (Пс. 69:4)‘‘.

Накланяйки се на лявата страна, тя плюла три пъти, после плюла още по-силно и  продължила с думите: „Да се зарадват и развеселят за Тебе всички, които Те търсят, Боже, и да казват: „Непрестанно, да се възвеличи Господ, обичащите Твоето спасение (Пс. 69:5)‘‘.

Молитвата била непрекъснато на устата до последния ѝ дъх. Пример за такава молитва към Небесния жених намираме в дневника ѝ: „Боже мой, Тебе моля, недостойната твоя рабиня, за помощ и благодат, които аз в изобилие вкусих по безкрайното твое милосърдие. Ти изля богатството на своята благост върху мене недостойната, не ме оставяй без своите благодеяния, за да мога да нося твоя кръст до последното си издихание, да служа на твоята слава и да се явя достойна за това призвание, което Ти ми приготви. Причисли ме, Боже мой, към святите и духом, и телом. Не ме оставяй заради моите знайни и незнайни прегрешения. Не презирай моята нищета пред Тебе, скръбната и отчаяла се. Не ме оставяй сама, Боже мой, в моите пристрастия, но ми подай твоята благодат, така че тя, пребивавайки с мен, да ми помага да се подвизавам и да остане с мен до края‘‘.

Очевидно, блажената старица Харитея била личност, сформирана под въздействието на нейния изцяло преподобнически живот, безграничната саможертва заради ближния, истинска любов и непоколебима вяра в Твореца на всичко. Неизменно утвърдена в кръстната жертва на Богочовека Христа, тя черпела в нея сили за продължаване на своето подвижническо изкачване, както сама казвала.

Дълбоко съм признателен и смятам, че това е действие на Божия Промисъл, по чиято милост се запознах със старица Харитея и се надявам, че нейните молитви ще помогнат и на нас да се удостоим с Божията милост. Молитвите ѝ да бъдат с нас. Амин.

Източник Православно слово, бр. 91 / 2021 г.