След гр. Рила пътят се извива като бърза река, нетърпелива да се успокои в широкото пространство пред портите на Рилския манастир и оттам спокойна и смирена да се влее в манастирския двор. Поклонници от цялата страна и туристи от целия свят са пъстрото множество, което превръща двора на манастира в едно живо море. Живи капки в него ставаме и ние, членовете на една малка поклонническа група от енорията на храм „Св. Параскева” в Пловдив.

Радостно е, че срещаме сред поклонниците познати лица. Припомняме си думите на Псалмопевеца: Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!”/Пс.132:1/. Особено тук, в Рилската св. обител, при преп. Иоан Рилски чудотворец,  „основа на покаянието, пример на умилението, образец на утешението и духовното съвършенство…” /тропар на св. Иоан Рилски/… Тези думи на тропара ни задължават всеки път, когато дойдем в Рилския манастир за среща със св. Иоан, да изпитаме себе си дали самите ние сме стъпили на положената от него основа на покаянието; дали следваме примера на умиление, на духовна нежност и мекота в сърцата; дали сме образец на утешение чрез благост, кротост и търпение за хората с които живеем, работим и се срещаме всекидневно?! И тогава да просим от него уверени, че молитвата ни ще бъде чута…

Влизаме във величествения централен манастирски храм, посветен на Успението на Божията майка и най-напред се отправяме към раката със св. мощи на преп. Иоан. Коленопреклонно и с благословение шепнем най-простичката молитва към светеца: „Преподобни отче Иоане, моли Бога за нас”. Достатъчна е и тя стига да е принесена от „сърце съкрушено и смирено” /Пс.50:19/. Св. Иоан Рилски вижда и знае всички наши болки и радости, с който сме дошли при него и не е необходимо да бъдем многословни.

Поклонили се и благоговейно целунали светите мощи, отиваме да се поклоним и на чудотворната икона на Св. Богородица – Осеновска… Според житието на св. Иоан Рилски, през ХII в. мощите му се намирали в гр. Средец /дн. София/. Византийският император Мануил I Комнин /1143 – 1180 г./, който страдал от тежка болест, посетил града и след сърдечна молитва пред светите мощи получил изцеление. В знак на благодарност, императорът подарил на Рилския манастир икона на св. Богородица, на която ликът й е ограден от мощите на тридесет и двама светии.

Пустинята на св. Иоан Рилски

„Аз, смиреният и грешен Иоан, който не сторих никакво добро на земята, когато дойдох в тая Рилска пустиня, не намерих в нея човек, а само диви зверове и непроходими гори. И се заселих самичък в нея със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив. Небето ми беше покрив, земята постелка, а билките храна…” /”Завет на преп. Иоан Рилски”/

Изкачваме се по стръмната пътека към пещерата на Рилския чудотворец. Тишината и неземното спокойствие на всичко около нас ни пренася във времето на св. Иоан. Вървим нагоре по пътеката, оглеждаме се наляво и надясно и си мислим: ето, тези камъни и дървета може би помнят светия подвижник. Пазят спомена за неуморните му трудове в пост и молитва. Планинските потоци тук са благословени от ръцете му, събирали в шепите вода, за да утоли жаждата си строгия аскет и да възкликне: „И какво да въздам Господу за всичко, което ми даде? /вж. Пс.115:3/ Много са благодеянията Му към мене, защото погледна от Своята света висота на моето смирение и ми даде помощ да претърпя всичко, да претърпя не аз, но силата Христова, която е у мене, защото от Него е всяко добро даване, и всеки съвършен дар идващ отгоре”/”Завет…”/

Стигаме до малката църквица при пещерата, където е живял преподобния. От дясно на входната врата е гробът на дядо Ефрем Босия. Винаги съм искал да науча нещо повече за този рилски подвижник от недалечното ни минало. Но кой се е потрудил да опише живота му и да го направи известен на благочестивите християни у нас? Никой! А ни е необходимо да знаем, че и в трудните времена на атеизма и богоборчеството в България е имало хора които без страх, с добрия подвиг са се подвизавали и вярата са опазили /ср. 2 Тим. 4:7/… Сигурно и днес все още има такива, които помнят дядо Ефрем. Помнят как ги е посрещал при гроба на св. Иоан Рилски, благославял ги е, изпращал ги е… А когато оставал сам, принасял Богу молитви за всички поклонници, дошли да потърсят помощта на светеца… Дано Бог просвети тези хора и те споделят своите спомени за стареца за полза на благочестивите православни християни у нас…

Смирен поклон пред гроба на дядо Ефрем и ето ни пред гроба на св. Иоан Рилски. Тук заставаме на колене. Пред този, които се е молил коленопреклонно денем и нощем, не можем да стоим изправени. Притворното пространство, където е гробът на св. Иоан, е малко, но се изчакваме.  А и времето сякаш е спряло… Това усещане за безвремие е още по-силно в пещерата, където се е подвизавал св. Иоан. В нея е много, много тъмно. Тази тъмнина обаче ни изпълва със сила, припомняйки ни, че светлината на вярата в мрака свети, и мракът я не обзема /ср. Иоан 1:5/. А тук всичко е пропито от вярата на св. Иоан Рилски. Тихо запяваме тропара на светеца…

Скалата на молитвата

„И като намери една много висока скала веднага възлезе на нея, както някога Моисей боговидецът възлезе на Синайската планина. И той получи като Моисей богописани заповеди, само че не на каменни скрижали, а върху скрижалите на сърцето. Оросяваше скалата със сълзите си, а с всенощните си бдения и въздишки „принасяше стократен плод от своите трудове, като сам беседваше със Самия Бог, с леки крила към небесата се възземаше, като търпеше нощния мраз и дневната жега. Всевиждащият Бог, като гледаше това негово доблестно търпение, му даваше невидима сила и издръжливост …”

Пред тази чудна скала, поела сълзите на св. Иоан, мълчалив свидетел на молитвения му героизъм, сме застанали сега. Намираме се на духовно бойно поле. На него ние, дошлите от света на житейските грижи, т.е. на духовното безгрижие, трябва да молим Рилския чудотворец само за едно: да ни помогне да имаме винаги пред очите си свършека на неговия живот и да подражаваме на вярата му /ср. Евр. 13:7/. Защото „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” /Евр.13:8/… Св. Иоан Рилски ни завеща да пазим православната ни вяра „без порок и примес от всякакво злословие”, без да се увличаме от разни чужди учения /ср. Евр.13:9/. Да стоим добре в нея и да държим преданията, които светите отци са ни оставили, без да се отклоняваме нито надясно, нито наляво от тях…

Бдението

Макар и навън все още да е светло, в централния манастирски храм дневната светлина постепенно се подготвя да отстъпи на онази чудна, „тиха светлина”,  която изпълва сърцето с особено молитвено настроение, подготвящо го за вечерното богослужение. Поклонниците изпълват храма. По единично или на групи, всеки намира своето място. Свещениците са близо до десния клир. Скоро те са призовани в светия олтар. Сред тях съм и аз. По Божия милост, допущението на св. Иоан Рилски и с благословението на Адрианополския еп. Евлогий – игумена на Рилската св. обител.

Облечени във фелони и епитрахили излизаме през царските двери, за да посрещнем архиереите – Драговитийски еп. Даниил, викарий на Неврокопския митрополит Натанаил, и игумена на Рилския манастир – Адрианополския еп. Евлогий. Радвам се, че ще мога да се срещна отново с еп. Даниил. Първата ни среща през м. март 2008 г. бе протекла в подобна ситуация. И тогава бяхме група поклонници, дошли за една вечер в Хаджидимовския манастир „Св. вмчк Георги”, на който епископът е брат. Тогава в нощната тъмнина той се бе приближил съвсем тихо и незабелижимо до нас и никой не можа да познае в него епископа, от когото трябва да си вземе чинно благословение. Дори когато го попитахме кой е, много скромно, повече притеснен, се бе представил: епископ Даниил. На всички ни бе направило впечатление искреното смирение на този млад и най-нов архиерей на Българската православна църква…

Камбаните възвестяват идването в храма на двамата епископи. Предстоящ за вечерното богослужение ще бъде еп. Данийл. Иеродяконът, винаги спокойният и много благ о. Нектарий, на когото дължим нашето настаняване в Рилския манастир, възлага на раменете му архиерейската мантия. С архиерейския жезъл в лявата ръка и благославящ множеството изпълнило храма с кръста в дясната ръка, Негово Преосвещенство, съпровождан от игумена еп. Евлогий, се отправя към архиерейския трон…

Вечернята започва. На вън е вече тъмно. Епископ Даниил чете предначенателния Псалом 103 „Благославяй, душо моя, Господа!…” Бавно и внимателно с молитвена вглъбеност изрича думите, родени в сърцето на св. прор. и цар Давид…

„Господи, Боже мой, Ти си дивно велик; със слава и величие си облечен…” /Пс.103:2/… ”Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения…” /Пс.103:24/… ”Ще пея Господу през всичкия си живот, ще пея на моя Бог, докле съществувам… Благославяй, душо моя, Господа! Алилуия!” /Пс.103:33,35/

Господи, возвах к Тебе… Да се изправи моята молитва като кадило пред Тебе… Съсредоточени са клиросните певци, когато запяват тези стихове от Псалтира. Моята молитва е молитвата и на човека до мен. Онзи отляво. И този от дясно. Стоящият пред мен. И зад мен. Моята молитва е нашата молитва… Нашата молитва е моята молитва… Всички в този момент сме едно в Христа Иисуса… Едно сърце и една душа…

Певците запяват „Слава”–та на входа. Иеродяконът, о. Нектарий, издига кадилницата. В полумрака на притихналия съборен храм през северните двери излизаме ние, служещите свещеници. Богомолците скланят глави. Вървиме бавно, водени от мелодията на песнопението. После се нареждаме от дясно и от ляво на еп. Даниил. Архиереят благославя кадилницата. Застанал пред царските двери, о. Нектарий я издига още пo-високо. „Премъдрост, прости!”. Целият храм запява: „Свете тихий…”

„Тиха Светлина от светата слава на безсмъртния, светия и блажен небесен Отец, Иисусе Христе! Като стигнахме до залез слънце и видяхме вечерна светлина, възпяваме Отца, Сина и Светия Дух – Бог. Сине Божи, Който даваш живот, достоен си през всички времена да бъдеш възпяван с приятни гласове: затова и светът Те слави”.

Бдението продължава… Залез слънце отдавна е минало.  Вечерната светлина, която ни помага, погълнати от молитвата, да възпяваме Триединния Бог, идва от хилядите пламъчета на горящите спокойно свещи и кандила. От ореолите на светиите. От благия и изпълнен с любов поглед, с който ни наблюдават от иконите и стенописите. От раката с мощите на св. Иоан Рилски. Един по един поклонниците минават с поклон покрай нея и отиват при  очакващия ги с търпение игумен еп. Евлогий, за да ги помаже с елей от горящото до него кандило…

Идва време за чудните  слова на Богоприемеца, праведния Симеон: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля…”

Ето го, Твоя народ, Боже… Стекъл се сега в Рилската св. обител да почете успението на дивния Твой угодник… Омиротворени излизаме от храма. Всеки се отправя към отредената му за почивка келия. Вървим бавно през манастирския двор.  Плътта в този късен час е наистина немощна, но духът е бодър /Мат.26:41/. Нощното небе е изпълнено с безброй трептящи звезди. В действителност те не трептят, а говорят. Една през друга разказват за хилядите чудеса, на които са станали свидетели през вековете. Чудесата на св. Иоан Рилски… Едно от които е и това благословено денонощие в Рилската св. обител.

17 и 18 август 2010 г.

Автор: Прот. Емил Паралингов

Фотография