Биография на ставр. свещик. Аспарух Стоичков

Ставрофорен свещеноиконом Аспарух Стоянов е роден на 8 февруари 1915 г. в с. Радуил, Самоковско, в сърцето на Рила планина. В този ден по християнския календар бил празника на св. Три светители, което дало повод на майката да определи на шопски диалект бъдещето му: „Оно се роди на „Три светителе“ и ке ми стане поп.“ Селският учител – кръстникът – му дал името Аспарух.

И наистина, сред многочленното семейство от четирима ратя и две сестри, той от малък се отличава с любознателност и любов към учението. През 1921 г., едва шестгодишен, е записан в селското училище, където завършва трети прогимназиален клас. В училището по това време преподават завършилият Казанската духовна семинария в Русия Антон Станков, завършилият Духовната академия и специалност „класически езици“ в СУ Александър Милев, впоследствие професор по древни езици в СУ, Радко Поптодоров – семинарист, а по-късно преподавател в Духовната академия. Те оставят незаличими следи в съзнанието на будния младеж и помагат да се оформи желанието му да се подготви за духовник. Александър Милев дори написва молбата му до Ректора на Софийската семинария. През 1929 г. се записва в Педагогическата гимназия в гр. Самоков, но скоро напуска по финансови причини. Голямото семейство живее в бедност и не може да си позволи да отделя средства за храна и квартира в околийския център. Но всички смятат, че той не бива да остане с това образование, пък и той самият е много любознателен и мечтае да продължи да учи. Братята му и селските младежи се обръщат към него с „попе“. Кандидатства в Софийската духовна семинария, но не е приет, защото не може да пее по ноти.

Тъй като всяко лято прекарва в Рилския манастир и помага на монасите в ежедневните им задължения, той се включва и завършва шестмесечен църковен певчески курс, организиран от Светия Синод. През 1931 г. кандидатства отново и е приет в Семинарията. Бедността е толкова голяма, че отива да се запише и да получи униформата си, а брат му го чака, за да вземе неговите дрехи и обувки. Изключително скромен и мълчалив, той овладява предметите старателно и с интерес. Донесъл със себе си споменът за простичките семейни ценности, – кръстенето на баща му преди да започне работа и кратката молитва „Хайде, Боже, помагай!“, къпането на шестте деца преди празник, обличането на новите дрехи и отиването на църква, запаленото привечер кандилце пред единствената икона, тихия шепот на родителите пред иконата преди лягане – го кара да се усамотява и постоянно да мисли за Бога. По този повод татко споделяше:

Мислех за Бога, но вярата ми не беше твърде съзнателна и просветена. Представях си Бог суров, жесток и страшен и съжалявах за лошавините, които съм сторвал. Прекалена скромност, дори вредна, и смирение крайно и тъпо. Чувствах, че имам дарби – умествени способности, – но не ги проявявах, а покривах и потъпквах. Все давах преднина на другите.

Спомням си отговорите на учителските въпроси изготвях в ума си винаги правилно и преди другите, дори преди най-силните, но нямах кураж да отговоря преди тях, да не помислят много нещо повече за мен. Мнозина, дори без да знаят нищо, се фукаха и парадираха, било като подслушали отговора от мен или от други, така напредваха, а аз оставах назад в сянка. Но независимост от моята свитост, те оценяваха знанията и подготовката ми и ме назначиха „Шопенхауер“.

Забелязват го и преподавателите му. Особена обич показват Неврокопският епископ Борис, ректор на Семинарията, Траянополският епископ Антим, бивш ректор, и преподавателите епископ Кирил, по-късно Патриарх на България, и иеромонах Партений. След дипломирането му предлагат преподавателско място в Семинарията, но той отказва, твърдо решен да стане свещеник.

Завършва с пълен отличен през 1937 г. и, когато се връща на село горд от успеха си, никой не споделя неговата радост, защото семейството се увеличава с едно гърло. Проблемът е, че след Септемврийското въстание, в което участвал най-големият брат, той бил осъден на смърт и в последния ден помилван заради застъпниеството на царски висш офицер, спасен от дядо ни в Балканската война, който го изнесъл на гръб от бойното поле, където бил ранен. В замяна бащата трябва да заплати солидна гаранция при цялата бедност. По-малкият брат Иван по цял ден играе хазарт в Чамкория с богати безделници, а бащата е принуден да плаща дълговете му. Голямата сестра Цветана се запознава с Христо Смирненски и възприема идеите му, чете и разпространява списанието „Червен смях“, заради което често „гостува“ в затвора. Единствено Аспарух не се вълнува от политика, чете много и основава кръжок за православна просвета на младежите от селото, подкрепян от отец Стефан Джаов, за когото до последния си ден говори с много любов и признателност.

Често споменава, че още като семинарист му възлагал да носи менчето и китката и да ръси домовете вместо него по Йордановден.

Всяко лято той прекарва в светата Рилска обител, където участва в богослуженията като певец и помощник. Така осигурява и своето препитание.

Желае много да бъде свещеник, но няма средства да плати необходимата такса, както и да си купи расо, калимявка и др. потребности. Няма и приятелка, а за да бъде ръкоположен, трябва да е женен. Затова решава да продължи да учи и да работи. Кандидатства и е приет в Свободния университет – специалност „Консулски отдел“. Денем е на лекции, а вечер е келнер в ресторант. Междувременно се разболява от воден плеврит и влиза в болница. Не след дълго напуска университета.

Когато през 1963 г. отидохме с татко при неговия съученик от Семинарията д-р Петър Вутов, тогава Председател на Комитета по култура, бивш посланик на България в САЩ, с молба да провери защо не съм приета в СУ – класическа или арабска филология, – за пръв път разбрах, че заедно са записвали Свободния университет и че благодарение на баща ми са вземали успешно изпитите по чужди езици. Д-р Вутов каза, че ако някой заслужавал да завърши, това е татко, но явно Животът си е имал други планове за него.

Остава му само един единствен изход – трябва да намери по-заможно момиче от религиозно семейство, което да е съгласно да стане презвитера, да му помогне във финансовите проблеми.

С тези намерения през октомври 1937 г., със своя съученик Атанас, братовчед на мама, пристига в Първомай, където е представен на много млади жени като кандидат-жених. Понеже бил много хубав, макар и нисък, момите много го харесали. Само мама го одумала, че е „мъник“, понеже бил по-нисък от нея.

Само че баба, силно вярваща, решила, че нейната мечта да ожени дъщеря си за свещеник, се е сбъднала, и го харесала много. Канила го на гости и така уговорили сватбата. А татко имал само 20 лв. в джоба, които пазел за пътни. След една седмица заминали за село ис е оженили на 24 ноември 1937 г.

На Тодоровден 1938 г., след полагане на архиерейски изпит, е ръкоположен за дякон в църквата „Света Богородица“ в гр. Пловдив. На другия ден в храма „Света Марина“ е ръкоположен за свещеник от временно управляващия Пловдивска епархия Неврокопски митрополит Борис, който му предлага да го назначи за преподавател в Софийската духовна семинария, но татко отказва. Причината е съпругата му, която казва, че се е омъжила за бъдещ свещеник, а не за да става софиянка. На 15 март 1938 г. го назначава за свещеник в катедралния храм „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Неврокоп. Тук през януари 1939 г. се ражда дъщеря му Мария.

Тъй като до сватбата презвитерата не се е отделяла от родителите си, започва да го моли да се приберат по-близо до Борисовград. Дядо Борис не може да намери свободна енория в Пловдив, а не иска да го прати на село с тези знания, ораторски и певчески възможности и му предлага място в София. Отново отказват и настояват да бъдат преместени в Пловдивска епархия, дори и на село. Тогава Чирпан и околията били към Пловдив; на 30 септември 1940 г. напускат Неврокоп, изпратени от целия град със съжаление и обич. Преместват се в с. Плодовитово, Чирпанско, където работи от 1 октомври 1940 г. до 31 март 1949 г. От общината му определят терен за построяване на къща, който те изплащат на части, и 10 декара нива за обработване. В периода1942 – 1944 г. е командирован в Гевгели, Вардарска Македония, като енорийски свещеник. Живее в с. Крумово (сега Йосифово) и обслужва селата Удово и Пирава. След няколко месеца при него отиват жена му и дъщеря му.

След Великден 1944 г. се прибират в България. Започват да строят къща, като цял ден месят слама с кал и правят кирпич. Татко, и без това доста мъргав, от работата на открито почернява още повече.

В Плодовитово заварват разквартирована немска част. Германците се държат изключително възпитано, като наричат дори селянките „мадам“. Един ден кметът с някакъв германец отива край реката да търсят младния свещеник и не го познават. Кметът се обръща към татко: „Манго, къде е попчето?“ Чак след като татко се разсмива и лъсват зъбите му, те го познават.

Още от самото му назначаване в с. Плодовитово той се отнася към своите пастирски задължения много отговорно. Готви старателно своите проповеди, независимо от това, че ще го слушат една-две неграмотни баби. Чете и пише по нощите, изнася скази дори при светски поводи. В Чирпански вестник от юли 1944 г. има дописка за негова проява на епархийски свещенически събор, която отбелязва задълбоченото осмисляне на темата. Става незаменим помощник на архиерейския наместник отец Симеон Флорински.

През ноември 1944 г. се ражда малката им дъщеря Недялка.

Руснаците, които идват след тях, няколко пъти обирали покривките от олтара на църквата.

От селото нямало партизани. Даже разказваха, че селяните се качвали на баира да гледат идват ли американците. Има цял род, който още носи прякора „Американеца“. Голям брой семейства били много бедни. След 9 ноември много от тях се писали активисти. Поради липса на пари селяните канели младото семейство за кумове и кръстници. Почти половината село – най-бедните – били техните кумци и кръщелници. След смяната на властта поради липса на други обекти, най-подходящ за гавра и репресии бил младият свещеник. При най-малкия повод го затваряли за цяла нощ при селския бик, подлагали го на побой и гавра с вярата му. През 1948 г. открадват копринената покривка, донесена от Македония за Престола, и част от свещниците. След направеното оплакване от татко, го арестуват и пребиват от бой. В документите на татко намерих медицинско освидетелстване от борисовградски лекар, както и писмо от владиката, питащ вярно ли е, че е бил арестуван и бит. Отнемат предоставената му през 1940 г. земя и я дават на активист от селото. Често посред нощ идват от общината и го извеждат за „нощна проверка“. Мама разказваше, че всяка нощ преди лягане тя си приготвяла брадвата до вратата за кураж.

Веднъж селският партиен секретар с още двама селяни дошли да вземат татко „за справка“. Било късно вечер и татко хрисимо се приготвил да тръгва. Сбогувал се с мама, целунал кака и мене. На мама ѝ се сторило съмнително и отказала да го пусне. Когато настояли и го задърпали, тя грабнала брадвата, вдигнала я над главата и извикала: „Не го пускам, ако искате справка, и утре е ден, през деня го викайте, не сега!“ Ония се сконфузили и ѝ рекли: „Пешкин жена си, попадийо, като нищо ще ни разсечеш!“ След това си отишли, а на другия ден не го потърсили.

По онова време големият му брат Борис е в немилост пред новата власт в качеството си на широк социалист, въпреки участието си във Въстанието от 1923 г. След това е назначен за министър на горите и горската промишленост, какъвто се пенсионира прзе 70-те години.

Другият брат Иван е назначен за директор на отдел „Облекло и обувки“ в Министерството на търговията.

Сестрата Цветана е призната за активен борец против капитализма и фашизма, тежко болна от побоите в полицията.

Малката сестра Елена е счетоводителка в БНБ; малкият брат Васил, като съратник на Трайчо Костов, арестува регентите и създава „Народната милиция“, после работи в Държавна сигурност.
Всички те се срамуват от професията на брат си и веднага след 9 септември му предлагат преподавателско място в София, но той отново отказва. Всички се чувстват обидени и не поддържат връзка с него. Даже през 1968 г., когато умира майка му, не го канят на погребението ѝ по комунистически, за да не ги изложи с расото си. Скоро след това той посещава гроба ѝ, извършва опело и пише стихотворение за нея.

Не му съобщават и за погребението на баща му, дори след завърщането на брат му Васил от затвора, където е бил след присъда като съратник на Трайчо Костов.

Ние със сестра ми копнеехме за роднини, тъй като живеехме в град, където всички ни бяха чужди, нямахме като другите деца лели, чичовци, баби… Помня, че разрешиха на майка му да дойде в Чирпан едва след смъртта на Сталин и това беше първото признание, че имат друг брат.

Едва когато зачестяват издевателствата над него от страна на селските власти, мама се замисля дали да не уведоми и поиска защита от братята му. Арестуват го по различни поводи: заради ръсенето по Йордановден, заради камбаната, била посред нощ за Великденска или Коледна служба, заради предишното му приятелство със семейство учители, в което съпругът е изпратен в Белене в битността си на народен представител от широките социалисти.

Една година Великден съвпада с Първи май. По нареждане на Старозагорския митрополит в плодовитовския храм „Св. Иоан Рилски“ ще се извърши съслужение на свещениците от Чирпанска духовна околия под ръководството на архимандрит Мирон, протосингел на Старозагорския митрополит Климент. Посреднощ камбаните забиват тържествено, за да призоват християните, но вместо тях идва партийния секретар с пазванти и арестуват всички, като ги затварят при селския бик. Едва тогава съпругата решава да потърси помощ от братята му и след като уведомява Митрополията в Стара Загора, им съобщава за случилото се. Най-малкият му брат пристига от София едновременно с дядо Владика, който идва от Стара Загора, и с общи усилия ги освобождават, като се оправдават с „престараване на местните активисти“.

По-късно е поканен на Земеделски конгрес, където изнася беседа на тема „Християнските ценности и ежедневието на земеделеца“. Оказва се, че е било конгрес на привържаниците на Никола Петков, заради което цял живот в биографиите ни пишеше, че баща ни е „николапетковист“.

На следващата година от 1 април 1949 г. се премества в църквата „Св. Архангели“ в гр. Чирпан и е назначен за архиерейски наместник, но продължава „да завежда“ и с. Плодовитово. На Възкресение Христово в полунощ камбаната призовава вярващите смелчаци на служба. След няколко тържествени прозвънявания въжето, за нещастие, се скъсва и тя замлъква. Дотичва бдителни комунисти и вместо среднощна служба го отвеждат в до болка познатото му помещение. Не приемат обяснението му и цяла нощ си го подхвърлят с ритници, за да си признае на кого е подавал сигнал и за какво. На сутринта го изхвърлят в канавката извън село на шосето за Чирпан – пребит, окървавен, в безсъзнание.

За негов късмет ранобудна селянка, баба Наньовица, тръгва с двуколката си и стока на пазар в Чирпан. Накрая на селото забелязва нещо да чернее в канавката и спира да го огледа. Познава селския свещеник и с голям зор го примъква до каручката. Извиква хора от крайните къщи, качват го на двуколката и го връщат в селото. Събира се почти цялото село, колят агне и го завиват в още топлата кожа, качват го отново и го закарват в Чирпан до съпругата му. Родителите ни никога не ни разказаха за това, от селото научихме тази история едва след Промяната. Тогава единствено коментира: „Подхвърляха ме като топла – ако единият ме ритшене в слабините, другият ме отпращаше към него с ритник в бъбреците. Но всеки отговаря пред Бога за деянията си.“

Не ни позволяваше да роптаем след като бяхме подлагани на гавра заради семейството и вярата ни. Изкарваха ме пред Дружинния съвет и ме питаха, „има ли Бог“, а аз отговарях, „татко казва, че всеки сам трябва да открие отговора на този въпрос.“ Наричаха ни подигравателно „попадии“, ако вървяхме с бащите ни, подвикваха след нас „предавам ти попа!“ и „кой предаде Левски – попа“. Татко само се усмихваше благо и казваше: „заблудени са, пропагандата ги подвежда, не са лоши.“ А мама пророкуваше: „и това ще се свърши, не може Бог безнаказано да бъде охулван.“

Като архиерейски наместник в най-мракобесните за вярата години до 1960 г., неговата основна цел е да запази свещениците от околията сплотени и уверени в ползата от тяхното всеотдайно служение. За тази цел той организира ежемесечните свещенически събрания на различни места из селата на Чирпанска духовна околия. Със съдействието на местните управи, използвайки двуличието на комуничстическата власт да се представя толерантна към вярата и църквата, той разквартирова отците в набелязаното село, организира съслужения и беседи върху Библията, Ииус, светите апостоли и светиите. По този начин дава кураж на селяните, че вярата няма да умре, че въпреки властта, Църквата и нейната дейност е жива.

В много села през моята младост християните още разказваха за тези съслужения, на които се стичат хора не само от основното, но и от съседни села, използват ги, за да кръстят пораснали деца, да отслужат молебени за погребаните без свещеник починали свои близки. Помнеха патоса на татковите проповеди и целителната сила на общите песнопения на хора от свещеници.

Заради неговата активност и умението му да убеждава селските управници и поради положението на братята му, някои завистници почват да подхвърлят, че той е „червен поп“. Беше му много тежко, че не вникват в скритите му намерения, че оценяват действията му на архиерейски наместник много елементарно.

Поради пречките, които властта създава пред кандидатстващите в Семинарията, започва да се чувства липса на образовани свещеници, много селски църкви са затворени поради липса на духовници. Започва подготовка на желаещи от други професии, за да научат основните песнопения и реда в служението. Целта на властта е присъствието на случайни хора, неуки и без познания, да отврати и откъсне вярващите от Църквата. Баща ми се отдава на тази дейност с желание и плам. Още от самото начало той преценява кандидатите и издава присъда: „Не ставаш!“

Беше много горд, когато при него дойде млад човек, Димитър, бивш милиционер, отвратен от властта, който поиска да се подготви за свещеник и прояви упорство и желание да се образова и да стане добър пастир. Той стана отличен духовник, завърши образование и до смъртта си беше обичан в с. Калояново, Пловдивско. Татко много се гордееше с него.

В къщи вечер преди лягане мама зареждаше брадвата до вратата, защото винаги се намираше някой престараващ се комунист да почука и да извика татко „на справка“ посред нощ.

Веднъж през 1956 г. мама замина в Пловдив, защото брат ѝ беше болен. Обади се през деня по телефона, че ще се върне в Чипан с влака, пристигащ в 2 ч. след полунощ. Моето легло беше в малката стаичка с прозорец към улицата. Татко тръгнал за гарата, да я посрещне, и оставил лампата в стаята ми да свети, за да не се уплаша, ако се събудя. По някое време чух тропане по стъклото на прозореца и се стреснах. Попитах кой чука и мъжки глас ми отговори, че търси татко за справка. Обясних му, че татко е на гарата да посрещне мама, а той поиска да му отворя вратата да влезе и да ги изчака. Като хипнотизирана от уплаха, започнах да търся ключа, но не го намерих, защото татко го беше взел. И до сега не ми се мисли какво щеше да стане, ако ключът беше оставен вкъщи. В това време той ме попита в колко часа идва влака и защо още ги няма и си погледна часовника, използвайки снопа светлина, който се процеждаше през отворената врата на стаята в антрето. Тогава забелязах, че часовникът му е с нестандартен циферблат – показва движението на Луната и Земята около слънцето. Когато вдигнах поглед, съзрях ужасяващия му клюноподобен нос и се ужасих. Припаднала съм, а в това време нашите се прибрали. Той се обръща и казва, че татко му трябва „за справка“. Мама му заявява, че няма да го пусне по това време, а той я отпраща към мене, защото „онова малкото припадна“. Майка ми казва, че двамата с баща ми ще видят какво е станало. Той изчаква да се светстя и настоява татко да тръгне с него. Когато излизат, мама се обади на съсед, живеещ на гърба на църквата, да излезе и се присъедини към тях. Съседът се казваше Кочев, беше часовникар, настигнал ги и тръгнал с тях. След като ги разкарвал цяла нощ и ги разпитвал, в 5 часа сутринта ги освободил. На сутринта татко направи оплакване в Милицията, но „не го откриха“ извършителя, който беше непознат за нашите.

През 1959 г. записва Духовната академия и я завършва с отличен успех през 1963 г.

От 1954 г. до 1965 г. е назначен в храм „Св. Въведение Богородично“ в гр. Чирпан. Освен това обслужва и храмовете в с. Спасово, с. Плодовитово и с. Зетьово. Със същото чувство за мисия създават у енориашите навици за присъствие на богослуженията, молитвите, светите евхаристии. Тайно нощем извършват опела, кръщенки и обручения. За това спомага високата манастирска сграда, която скрива от любопитни погледни двора около църквата. Татко започва да проучва историята на храма.

Поради факта, че децата му се установяват в Пловдив, той прави постъпки пред Пловдивския митрополит Варлаам да бъде преместен в Пловдивска епархия. До овакантяването на място в Пловдив, татко е назначен за енорийски свещеник в с. Белозем от 30 юни 1965 г. до 20 март 1970 г.

На 20 март 1970 г. е назначен на вакантна първа енория при храм „Света Марина“ в гр. Пловдив, а от 1 юни 1973 г. – като временен енорийски свещеник на трета енория при храм „Св. Възнесение“. До 31 ноември 1977 г. е и втори енорийски свещеник при църквата „Свети пророк Илия“ в гр. Пловдив.

Подложен на непрекъснатите настоявания на митрополит Панкратий да се върне в Старозагорска епархия, от една страна, на липсата на жилище в Пловдив, и на пренебрежителното и ревниво отношение на пловдивските свещеници, с които работи, той се предава на увещанията на дядо Панкратий, и решават да се върнат в Чирпан. Там има неистова нужда от високообразован свещеник за архиерейски наместник и председател на църковното настоятелство при църквата „Св. Въведение Богородично“. Още повече, че там притежават част от къща, а освен това има два свободни къщи в църковния двор. След „гнездото на оси“ в Пловдив, тук всичко е спокойно и познато. От 1 декември 1977 г. до 31 август 1985 г. е архиерейски наместник и енорийски свещеник в горепосочения храм, а след пенсионирането му е назначен там като празничен свещеник, където служи до 1997 г.

Със съпругата му, презвитера Златка, развиват истинска апостолска дейност: изслушват, утешават, създават и възпитават християнски навици и традиции сред вярващите, много от които възпитавани в атеизъм.

След 10 ноември 1989 г. в храмовете нахлуха различни хора с разни мотивации. Повечето искаха да се възползват от религията, църквата и нейното влияние и започнаха да се правят на големи християни-реформатори. Първи пристигнаха при татко отец Радко Поптодоров и компания, за да го увещават да се обяви за алтернативния синод. Татко категорично отказа. Те се познаваха от Семинарията и поддържаха до тогава приятелски отношения. Но татко не се хвана. Той познаваше дядо Максим още като монах в Троянския манастир и го уважаваше много. Освен това беше много дисциплиниран и държеше на йерархията.

Следващото ухажване беше от покойния митрополит Пимен, който смяташе Чирпан за своя територия, защото му беше роден град. Почти два часа цялата му свита убеждавха татко, че трябва да признае т. н. алтернативен синод. Татко с цялото си уважение им отказа, казвайки, че новости и промени не могат да се правят със стари лица, че ако са искали, са имали власт и влияние да прокарат и в стария Синод промени. Намекна на дядо Пимен за сталинските му симпатии. Каза за придружаващите го млади реформатори – софийски свещеници, – че лесно им идва идея за реформи, защото не са работили по селата и малките градчета, където хората се страхуват за работата си – своята и на децата си, – че не знаят как се проповядва пред две-три неграмотни баби, колко бързо може да се отчае човек. Че са започнали да се смятат за богоизбрани и са забравили за смирението, уважението и йерархията.

А по време на тъй наречените избори за Църковно-народен събор беше най-трагично. Довчерашни комунисти, които дебнеха хората да не ходят на църква, проявяваха активност и предлагаха техни кандидатури. Останалите партийци, изведнъж получили възможност да декларират своята принадлежност към църквата, така както демонстрираха преди своята лоялност към комунизма, щъкаха като хлебарки и настояваха за своите представители. Татко се противопостави на всички и обяви, че за него най-достойни са само тези, които през всичките трудни години са били постоянно в храма, били са църковни настоятели, имат впечатления отдейността и нуждите на Църквата. И избраха само такива християни.

Смъртта на съпругата му през 1995 г. прекратява активната му служба, но в продължение на две години, с подкрепата на децата си, на всеки празник той служи в своята енория, пътувайки от Пловдив до назначаването на заместник.

Като добър стопанин, събрал в спестовната книжка на храма над 500,000 лева по комунистическо време, с разочарование и тъга следи проявите на безстопанственост и прахосничество от новоназначения свещеник, който ги похарчи, за да плаща ексурзиите си до Гърция, където следваше сина му, и до Либия със Соломон Паси. Дори си позволява да напише доклад до дядо Панкратий, в който споделя безпокойствата си. И те се оказват основателни. Не само книжката е опразнена, но и шкафовете, съдържащи църковен инвентар от дарения.

До 88-годишна въраст запази прекрасния си тенор и когато митрополит Панкратий идваше на съслужения в Чирпан, идваше момент, в който казваше: „Отец Аспарух, да изпеем… тропар на източно пеене!“ И започваха така сладкогласно, че дори отците замираха.

Татко беше единственият, който каза в очите на дядо Владика, че е сгрешил в избора си за алтернативния синод. Но те бяха много близки и можеше да си го позволи. Даже смяташе, че е длъжен.

На 2 май 1998 г. заведохме татко в манастира „Св. Атанасий“ в с. Златна ливада, където всяка година дядо Владика събираше на съслужение чирпански свещеници. Татко вече беше изповедник в Пловдив в църквата „Света Петка“. На излизане от храма за водосвета, татко вървеше най-отпред пред Владиката. Хората му се радваха и му целуваха ръка, а дядо Панкратий му се радваше: „Отче Аспаруше, хората са се затъжили за теб!“ След празничния обяд се качихме по едно и също време в колите и потеглихме. Извън селото, след мостчето, където трябваше да се разотидем в различни посоки – ние към Пловдив, а те към Стара Загора, – изведнъж тяхната кола спря и видяхме митрополит Панкратий да излиза от колата и да тръгва към нашата. Понечихме да излезем и да го пресрещнем, но той ни изпревари, дойде до татковия прозорец, който беше отворен, хвана с две ръце лицето на татко, целуна го и му каза: „Да си жив и здрав, Дядо! Да ти даде Бог здраве и сили. Чудесни деца имаш!“ Татко му отговори: „И на теб, дядо Владика, Божията милост и помощ да бъдат над теб“ Още веднъж се целунаха и озадачени от тази проява на внимание и нежност, потеглихме към къщи. Когато на 14 юли съобщиха за смъртта му, татко каза: „той си е предчувствал и се сбогува с мен“.

От 1998 г. Пловдивският митрополит Арсений назначи татко за изповедник в храм „Света Петка“, където с голямо удовлетворение и благодарност изпълнява своите задължения, живее с болките и страданията на енориашите и се радва, че е полезен. Изслушва търпеливо, съветства и напътства, плаче и се моли искрено за всеки нуждаещ се.

За обичта и признателността на хората към него говори следната случка. На среднощната служба на Възкресение Христово през 2005 г. в двора на храма „Света Петка“ пред стенописа на Възкресението младият свещеник, притеснен от множеството, напиращо да си„вземе огън“ от свещеника, забрави да поздрави множеството с трикратно „Христос воскресе!“ Татко го направи и цялото множество, притихнало за миг, му отговори многогласно. След това всички – и млади, и възрастни, минаваха, вземаха от неговия огън, целуваха му ръка и го поздравяваха, а той стоеше достолепен, тържествен и се радваше на младите, смутени от излъчването му на древен патриарх. Пристъпваха към него смирени, забравили пиянството, неприличните закачки, сблъсквайки се с неговата радост от Възкресението, и тържеството му се предаваше и на тях.

Този момент си спомняше през октомври 2007 г. в дните преди смъртта му, когато немощта му не позволяваше да отива в Църква.

В заключение мога да кажа, че вярата му беше истинска, непресторена. Беше случил и на презвитера, която приемаше своята роля като мисия, съпътстваща мисията на съпруга ѝ. Нямаше двуличие пред хората, постите важаха за цялото семейство, без значение дали си възрастен или дете. Възпитаваха ни винаги да имаме предвид, че сме лицето на свещеническото семейство, че хората ни наблюдават и преценяват.
В къщи беше „Авраамов дом“ – постоянно идваха хора, които споделяха, разговаряха, съветваха се. Често се сърдех, че съм отишла за часове с влака, да ги видя, а не можем да си кажем две думи насаме – винаги имаше чужди хора, по-нуждаещи се. После си говорехме по телефона.

Имахме прекрасни родители, които ни дадоха едно щастливо детство, подготвиха ни за живота, дадоха ни образование, много обич, топлота, научиха ни на роднинство. Истински опознах татко след смъртта на мама и после – на кака, когато татко дойде да живее у нас. Преживя много тежко тези загуби, беше безутешен, крепеше го само вярата.

Почина на 2 ноември 2007 г., като един месец преди това се подготвяше за смъртта, поиска ни прошка, изповядва се и се причести. Стисна ръката ми, въздъхна и си отиде кротко и мирно, както и живя. На другия ден беше Архангелова задушница, а той ми беше поръчал да направя жито.

Най-сетне отиде да търси мама, за която тъгуваше, и кака, първородната му дъщеря, която не можеше да прежали.