Tag Archives: любов

Задължението любов (Дългът на любовта)

Трябва да знаем, че любовта не е нещо, което избираме, тя е задължение. Длъжен си да обичаш брата си, не само защото с него те свързва духовно родство, а и тъй като един другиму сте членове. Липсата на любов води до разруха. Длъжен си обаче да обичаш брата си и заради друго – защото придобиваш духовна полза и печалба, тъй като чрез любовта спазваш целия Божий закон. Така братът, когото обичаш, става твой благодетел. И наистина, заповедите „не прелюбодействай“, „не убивай“, „не кради“ и всяка друга заповед се съдържат в тия думи: „възлюби ближния си като самаго себе си.“ (Рим. 13:9). И Сам Христос ни уверява, че целият закон и пророците се съдържат в любовта (Мат. 21:40). Виж колко високо я е поставил – дал е две заповеди за любовта и е определил границите на всяка от тях. Първата е да възлюбиш Господа, Твоя Бог, и втората, също толкова важна, да възлюбиш ближния си като себе си (Мат 22:37-39). Колко велико е Христовото човеколюбие! Поставя наравно любовта към Него и ближния, при все че човек стои неизказано по-долу от Бога.

Св. Иоан Златоуст…

ВИДЕО: Защото с Христос влиза любовта. Проповед на Цветница

За Кръста Христов

О, знаменито и прославено дърво!… О, кръстно дърво, чрез което бяха обуздани греховете ни!… О, Кръст – съкровище от много благодатни дарове и водителю към Божието царство!”

Св. Климент Охридски

Две хилядолетия ни делят от онова време на страшната Христова Кръстна смърт на Голгота. Сърцата ни се ужасяват пред вида на обезумялата тълпа, която, подкупена от книжниците и фарисеите, крещи: „Разпни Го, разпни!” /Лука 23:21/. Изпаднала в някакво диво изстъпление, тя не съзнава, че предава на най-страшното от всички наказания, коeто може да измисли човешката злоба” /св. Лука Симферополски/ „Най-прекрасният от синовете човешки” /Пс. 44:3/, Най-невинният, „Оногова, Който не знаеше грях…” /2 Кор.5:21/. Оногова, Който дойде, за да имаме живот, при това живот в изобилие /Иоан 10:10/, и чрез Когото „всичко… стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” /Иоан 1:3/…

Да, преди две хилядолетия човекът разпна на Кръст своя Бог.

„Носителят на Божия образ станал богоубиец. Той пробил пречистите Христови ръце и нозе с железни гвоздеи, издигнал своя благ и кротък Учител на дървен кръст и пролял Неговата невинна кръв, навличайки си с това заслепение от собствената си злоба /Прем. 2:21/ своето осъждане: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” /Мат.27:25/ /На САЩ, Канада и Австралия Митрополит Йосиф/

Страшното безумство на разумния човек, разтърсило неразумната природата. „Земята се потресе; и скалите се разпукаха…” /Мат.27:51/ „ и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето…” /Лука 23:44-45/. Едва тогава някои дошли в себе си, докоснати в сърцата си от „незримата светлина, изхождаща от разпнатия на Кръста Христос” /св. Лука Симферополски/. Така разбойникът, висящ от дясната страна на Божественият Страдалец, се обърнал към Него в покаяние и с изповедна молба: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” /Лука 23:42/. След това стотникът, изпълняващ кесаревата заповед Христос „да бъде разпнат” /Иоан 19:16/, виждайки бунта на природата срещу страшното богоубийство извършено от човека, твърде много уплашен, извикал: „Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!” / Мат.27:54/. И народът, същият този народ, които викаше „Разпни Го!”, „като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди” /Лука 23:48/ разкаян и уплашен…

Господ Иисус Христос с предсмъртна въздишка изрекъл: „Свърши се!” И като наведе глава, предаде дух” /Иоан 19:30/… Но кое се свърши?! Само Неговият земен живот ли?! Само това ли?! Такава мисъл допусната в човешкото сърце, по думите на Блажени Теофилакт Охридски, свидетелства за смущение, и дори разочарование, породени от маловерие в Христовите обещания. В такова смутено вътрешно състояние се намирали пътниците за Емаус /Лука 24:13-33/. Без да разпознаят в приближилия се към тях странник Възкръсналият Син Божий, те споделили пред Него своето разочарование: „Иисуса Назарееца, Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ; …нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха; а ние се надявахме, че Той е Оня, Който ще избави Израиля…” /Лука 24:20-21/.…

Абортът: невидимото убийство

В днешно време да се говори за брака като за свещен съюз между един мъж и една жена, се счита за акт на дискриминация по отношение на т. нар. сексуални малцинства; да се говори за прелюбодейството и блудството като за тежки грехове, се счита за ретроградност, а всяко изказване против абортите се тълкува като посегателство върху свободата и правото на жената на избор. Днес това право на аборт се смята за напълно естествено както от юридическа, така и от морална гледна точка и се защитава от държавата, съдебната система, медиите и болшинството хора. За съжаление, объркани от лъжливия дух на нашето съвремие, дори вярващи християни считат, че абортът е чисто медицински проблем, нямащ отношение нито към нравствеността, нито към тяхната вяра и спасение. Отношението на Православната църква към този важен проблем дава на членовете й ясни ориентири, които да им помагат да определят своето поведение, на света свидетелството на Истината, съхранена в пълнота в съкровищницата на светото Православие.

Съгласно повелята на Господ Бог, отправена към първата човешка двойка: “Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я” /Бит. 1:28/, в еврейската традиция зачеването на дете винаги се е считало за Божи дар и особено благословение за съпрузите. Напротив, бездетството се е считало за проклятие за сторени тежки грехове.

От гледна точка на старозаветния Закон абортът е тежък смъртен грях против шестата Божия заповед. Това разбиране за родителството и абортите съвсем естествено преминава и в Христовата църква, но с приобщаването към вярата на голям брой езичници, непознаващи Моисеевото законодателство, възниква необходимостта от нарочни правила, регулиращи поведението на новопокръстените. В древнохристиянския писмен паетник “Учение на 12-те апостоли”, във втора глава откриваме следното правило: “Не убивай, не прелюбодействай, не развращавай деца, не блудствай… не убивай децата в утробата и не умъртвявай родилите се”… “Посланието на св. ап. Варнава” е не по-малко категорично: “Не умъртвявай младенеца в утробата и не го убивай след като се роди”.

Отците на Църквата също така недвусмислено осъждат както способстващите извършването на аборт, така и жените, прибягнали към тях. Според св. Василий Велики “тези, които дават отвари от билки, отравящи младенеца, са убийци, както и тези, които приемат убиващи зародиша отрови”. И още: “Умишленото погубване на заченатия плод подлежи на наказание за убийство”…

Макар, че съборните правила на Църквата говорят за аборта като за пиене на отровни билки с цел помятане, а съвременната медицина доста да е разширила своя арсенал от способи за детеубийство, то абортът не променя своята същност, нито Църквата своето принципно отношение. Какво е то? Абортът представлява убийство на невинно човешко същество, а онези, които са го извършили или способствали за извършването му, са убийци. Те са виновни пред Шестата Божия заповед “Не убивай” и втората най-важна Христова повеля “Възлюби ближния”, защото кой се нуждае повече от любов и закрила от младенеца, който поради пълната му беззащитност Бог е отредил да расте и укрепва в утробата!…

Разговор на убит младенец с неговата убийца

Аз съм човек, лишен от човешко име. Аз съм дете, което няма родители. Смъртта ме грабна, преди да съм се родил. От тъмнина преминах в тъмнина, без да видя светлина. И все пак се обръщам към теб с думата “майко” – към тази, която ме носи в утробата си, а след това ме захвърли в костеливите ръце на смъртта, сякаш, преминавайки през река, ме захвърли по средата на течението. Искам да ти кажа, че те обичах още преди раждането ми, което се оказа смърт. В мига, в който железните нокти се приближиха до тялото ми, аз беззвучно закрещях: “Мамо, спаси ме”. Когато те се впиха в тялото ми като зъби на хищници, закрещях: “Майчице, не ме убивай, майчице, пощади ме”, но всичко бе напразно и утробата на майка ми стана за мен място за екзекуция.

Майко, защо ме уби? Сигурно не си знаела колко те обичах, когато бях едно тяло с теб. Искам да обвия шията ти с ръце, но те са отсечени от палача. Исках да се притисна със сърцето си към гърдите ти, но желязото го прониза. Исках да ме носиш на ръце, но ти ме захвърли в студа на вечната нощ. Дечицата ги слагат в люлка, а моето разчленено на части тяло бе захвърлено в яма сред кървави бинтове и гниещи отпадъци. Никой не оплака тялото ми, никой не го положи в гробче. Намерих гроба си между зъбите на плъховете, които скитат из сметището. Майката чете молитви над спящото си дете, а тук кой ще ме намери и ще ме приласкае? А аз дори се боя да кажа думата “майко”, щом си спомня за щипците, които разкъсваха тялото ми, и как в този час тялото на майка ми стана за мен тяло на студена змия.

Има две свети думи; “Бог” и “майка”. По Своята милост Бог не ме изостави, но непросветените ми с кръщение очи не Го виждат, а другата свята дума – “майка” – изгубих, любовта ми се оказа ненужна за теб.

В мига на опасност детето вика: “Мамо!”. Докато майката е жива, човек не е сам, не е изоставен, знае, че сърцето на майка му не ще го остави, дори и целият свят да се вдигне срещу него, майка му ще го стопли с любовта си. Аз съм сираче при жива майка. Тя ме захвърли в нощта на вечността, без дори да е погледнала лицето ми. Без вина ме осъди на смъртно наказание, без съд ме предаде на смърт. Но тя е по-нещастна от мен. Докато режеше тялото ми, острието на убиеца умъртви сърцето и и тя загуби сърцето си, без да знае това. Ти ме лиши не само от земен живот, ти ме лиши и от Църквата. Намирам се до църковната ограда, но не съм в нея. Виждам светлината, изливаща се от нея, но не мога да вляза в нея.…

ВИДЕО: Беседа с Клаус Кенет

Православният мисионер и писател Клаус Кенет изнесе беседа в храм св. Параскева, гр. Пловдив, 26.10.2014 г.…