Прот. Стивън Фрийман

„А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.

Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра.“ (Мат. 8:8 – 10)

+++

Срещата на Господа с римския стотник е едно от най-малко модерните преживявания в Свещенoтo Писаниe. От повествованията в Новия завет, този е най-малко вероятно да се повтори днес в нашето общество. В света ни, където ние самите властваме над себе си – нито имаме власт над някого, нито пък отговаряме пред някого. Изпълнени сме с духа на демокрацията и, бидейки такива, ненавиждаме Царството Господне.

Светът на царе и владетели започна да се руши със създаването на националните държави. През 1534 г. кралят на Англия Хенри VIII отхвърли всяка власт над себе си и Англиканската църква. След малко повече от един век, Парламентът взе пример от него, като свали самия крал от власт и го обезглавяви. Същата съдба постигна и френския крал 150 години по-късно. Настъплението на модерния прогрес бе еднозначно на смърт за тираните.

Да, ама не. Когато Хенри спря да признава властта на папата, той сам себе си направи „папа“. С всеки напредък и отхвърляне на авторитетите, властта сама по себе си не изчезва – тя просто става по-универсална. Днес в съвременното протестантско християнство смятат, че „всеки човек е папа“. Докато преди няколко поколения, хората твърдяха, че Библията и само Библията е авторитет, то днес и това бива отхвърлено. Всеки човек е авторитет сам за себе си.

Може би, казано по този начин, твърдението е крайно. Ние имаме ръководители на работното място, учители в класната стая и други хора с власт около нас. Но както всеки, облечен във „власт“, може да потвърди, тези длъжности са подложени на увеличаващ се натиск и критика. Те често имат властта, само защото разполагат с инструменти за налагането ѝ. Авторитетът, който естествено приляга на даден човек или длъжност, на практика е изчезнал от нашия свят.

Аз считам политическата роля на демокрацията за имаща изключително благотворно действие. По произход тя бе начин за справяне с тираничността, макар доста често да не е ефективна в справянето със съвременните властници, действащи като тирани в името на демокрацията. Обаче аз не искам да влагам политически внушения в тази статия, нито имам желание да разговарям по темата.

За мен е от голям интерес духовната болест, която виждаме че съжителства с дълбокото вътрешно идентифициране с демократичния проект. Ние не само построихме нашия политически свят по един „демократичен“ начин, ние го превърнахме в духовен подход към нещата и от него създадохме повествование за това как светът в действителност е и как трябва да бъде. Допусканията на демокрацията се превърнаха в нещо, което взимаме за даденост в модерния морал и за матрица на нашия светоглед. Именно това дълбинно възприемане на демокрацията като принцип и начин на мислене прави невъзможен Стотника днес.

Хората от съвременния свят притежават усещане за вродено равенство и често негодуват срещу каквото и да е налагане на авторитет. Разбира се, равенството в известен смисъл има някакво право, но в друг – няма абсолютно никакво право. Има право що се отнася до това, че всички хора са равни по достойнство – ничий живот не е по-ценен от живота на другия. Но в почти всички други случаи ние не сме равни, защото не сме съответни един на друг. Аз съм равен по достойнство, но не съм толкова умен, колкото някой друг. Аз съм равен по достойнство, но не съм толкова талантлив или красив, или богат и т.н. Очевидно интелигентността, таланта, красотата, богатството и другите подобни не са добър пример за равенство. Но нашето вътрешно усещане за равенство често ни кара да налагаме равенство тогава, когато такова не съществува.

Това важи особено силно по отношение на духовния живот. От време на време ми казват: „Аз нямам нужда да изповядвам греховете си на свещеник. Аз мога да се моля направо на Бога.“. Един млад мъж наскоро ми каза това и добави, че „Библията казва, че ние трябва да се изповядваме само на Бога.“. Аз му посочих, че всъщност не е прав, че на единственото място, където се споменава изповедта, Библията казва, че трябва да изповядваме греховете си „един на друг“ (вж. Яков 5:16). Той се учуди и смути.

Свещеното Писание още говори за духовни наставници и ръководители, за послушание и уважение и за много други неща, които не се считат за съвместими с духа на демокрацията. Грешката на младежа беше, че смяташе, че Библията утвърждава неговия демократичен светоглед. Обаче Свещеното Писание е от света на римския стотник.

Голяма част от това, което днес наричат Протестантство, няма нищо общо с него. Вместо това, то е едно тънко покривало на демократичния дух, дегизиран като „молитва“. „Спасението по благодат чрез вяра“ е лозунг на индивидуализма, на християнството, придобито „по право“. Няма дела, няма изисквания, но единствено една „изпълнена с благодат“ даденост. Защото абсолютната форма на демокрацията е човекът, който не се нуждае от никого другиго: нито от Църква, нито от свещеник, нито от тайнство, а само от този Бог на моите представи, който ме спасява по презумпция.

Нашите външни форми на християнство еволюират толкова бързо, колкото пазарът успява да ги измисли. Дори неделните срещи на новата т. н. „църква“ на атеистите малко се различават от много протестантски събирания. Сам Бог може да се окаже ненужен за духовността на демокрацията ни. Къде би било мястото на Господа в един свят на равни?

Класическият свят на православното християнство е дълбоко недемократичен. Той държи на това, че вселената и всичко, което съществува, е йерархично. Това учение не е останка от патриархалното минало (което е типичен аргумент на демократстващите), а съществен факт от християнското Евангелие. Защото, ако Иисус е Господ, тогава вселената има Бог. Демократичната духовност не се доверява на никоя йерархия – всичко, което поставя под въпрос мита за равенството, се преживява и възприема като заплаха. Тогава със собствения си ум тълкуваме превратно Евангелието, за да пасне на нашия светоглед.

Отдаването почит на светиите, поклонението пред иконите и св. мощи, мястото на Божията майка, са силно оскърбителни за последователите на модерната демокрация. Много говорят и самите изблици на тяхното недоволството. Рядко се чуват класическите доводи на иконоборците. Вместо това се дава модерното обяснение: „Аз нямам необходимост от никого, който да стои между мен и Бога.“. Универсалният достъп до Бога, без намеса, без посредничество, без йерархия, без тайнство, в крайна сметка без никаква нужда от другите, е това, което е несъвместимо с йерархичния облик на класическото християнство и съответно създава чувство на оскърбление.

Духовният живот без канони, без традиции, без предание, без правила, е мярата на абсолютната демократична свобода. Но такъв живот оставя на свобода деспотизма на въображението на личността. Защото без предание-посредник, съвременният вярващ е във властта единствено на собствените си прищевки. Последствието е, че ще имаме за Господ единствено Бога на нашето собствено въображение. Дори позоваването на Свещеното Писание е безрезултатно, – защото именно собственото тълкуване взима превес над Словото Божие. Ако за нас не съществува йерархия, за нас няма да съществува и Христос Господ. Ние не можем просто да си измислим наш собствен модел на вселената и да искаме Бог да се подчини.

Голямо духовно постижение е човек да не се „съобразява с този век“. Идеите и презумпциите на модерните пазарни демокрации са проникнали в почти всеки аспект на нашето общество и култура. Те са се превърнали в неизбежна част от нашия вътрешен ландшафт. Само когато изпитваме тези допускания в светлината на по-богатото християнско предание, можем да имаме надежда, че ще останем верни на Христа в истина. Онези, които настояват да няма духовен авторитет, или настояват нищо да не посредничи на благодатта, ще открият, че техният живот е в служба на най-жестокия господар – духа на времето.

Превод от английски: Йоан Василев